имат средства да живеят и да получат образование, а твоите май няма да имат!
— Е, извини ме, но в това броене има нещо мизерно. Ние си имаме своите занятия, те си имат своите, трябва и те да печелят. Впрочем работата е свършена — край. А ето и пържените яйца на очи, които обичам най-много. Агафия Михайловна ще ни даде и от оная чудесна ракийка…
Степан Аркадич седна до масата и започна да се шегува с Агафия Михайловна, като я уверяваше, че отдавна не е виждал такъв обед и такава вечеря.
— Поне вие ме похвалете — каза Агафия Михайловна, — а то на Константин Дмитрич, каквото и да му поднесеш, дори и корица хлебец — хапне набързо и тръгва.
Колкото и да се мъчеше да надвие настроението си, Левин беше мрачен и мълчалив. Трябваше да зададе един въпрос на Степан Аркадич, но не можеше да се реши и не намираше нито форма, нито време как и кога да го зададе. Степан Аркадич беше вече в стаята си в долния етаж, съблече се, отново се изми, облече басмената си нощница и си легна, а Левин все се бавеше в стаята му, приказваше за разни незначителни неща и не намираше сили да пита за това, което го интересуваше.
— Колко чудно правят сега сапуна! — каза той, като разглеждаше и въртеше миризливото късче сапун, което Агафия Михайловна бе приготвила за гостенина, но с което Облонски не си послужи. — Погледни, та това е произведение на изкуството.
— Да, днес всичко вече се усъвършенствува — каза Степан Аркадич, като се прозяваше влажно и блажено. — Например театрите и тия увеселителни… а-а-а! — прозяваше се той. — Навред електрическа светлина… а-а!
— Да, електрическа светлина — каза Левин. — Да. Ами де е Вронски сега? — попита тон, оставил изведнъж сапуна.
— Вронски ли? — прекъсна прозявката си Степан Аркадич. — Той е в Петербург. Замина си наскоро след тебе и след това вече не е идвал нито веднъж в Москва. И знаеш ли, Костя, ще ти кажа истината — продължи тон, като се облакъти на масата и опря на ръката хубавото си румено лице, на което светеха като звезди мазните му добри и сънливи очи. — Вината беше в тебе. Ти се изплаши от съперника си. А аз, както ти казвах и тогава, не зная на чия страна имаше повече шансове. Защо ти не направи решителната стъпка? Тогава аз ти казвах, че… — Той се прозина само с челюстите, без да отвори уста.
„Дали знае, или не, че съм направил предложение? — помисли Левин, като го гледаше. — Да, има нещо хитро, дипломатично в лицето му“ — и чувствувайки, че се изчервява, той мълчаливо гледаше Степан Аркадич право в очите.
— Ако тогава е имало нещо от нейна страна, то е било увлечение от външността — продължи Облонски. — Тоя, знаеш, блестящ аристократизъм и бъдещото положение в обществото са подействували не на нея, а на майка й.
Левин се намръщи. Обидата от отказа, която той бе изживял, загоря в сърцето му като прясна, току-що получена рана. Той беше у дома си, а у дома и стените помагат.
— Чакай, чакай — започна той, като прекъсна Облонски, — ти казваш: аристократизъм. Но позволи ми да те попитам, в какво се състои аристократизмът на Вронски или на когото и да било — тоя аристократизъм, поради който съм могъл да бъда пренебрегнат? Ти смяташ Вронски за аристократ, но аз не го смятам. Човекът, чийто баща се е издигнал с лукавство, чиято майка кой знае с колко души е имала връзки… Не, извини ме, но аз смятам за аристократ себе си и хора като мене, които могат да посочат в миналото три- четири честни поколения от рода си, които са се намирали на най-високо стъпало на образованието (дарбата и умът са нещо отделно) и които никога пред никого не са се подмазвали и от никого не са се нуждаели, както са живели баща ми и дядо ми. И аз познавам мнозина такива. Тебе ти се струва низко, че броя дърветата в гората, а ти подаряваш тридесет хиляди рубли на Рябинин; но ти ще получиш наем от земята и не знам още какво, а аз няма да получа, и затова скъпя онова, що съм наследил или съм спечелил с труд… Аристократи сме ние, а не ония, които могат да съществуват само благодарение на подаянията от силните на тоя свят и които могат да се подкупят за двадесет копейки.
— Но кого нападаш? Аз съм съгласен с тебе — искрено и весело каза Степан Аркадич, макар да чувствуваше, че под името на ония, които могат да се подкупят за двадесет копейки, Левин подразбира и него. Оживлението на Левин искрено му харесваше. — Кого нападаш? Макар много от това, което казваш за Вронски, да не е истина, думата ми не е за това. Казвам ти направо, че ако съм на твое място, бих тръгнал за Москва и…
— Не, не зная дали ти е известно, или не, но мене ми е все едно. И ще ти кажа — аз направих предложение и получих отказ и за мене сега Катерина Александровна е един тежък и срамен спомен.
— Защо пък? Ех, че глупости!
— Но да не говорим за това. Извини ме, моля ти се, ако съм бил груб с тебе — каза Левин. Сега, след като издума всичко, той отново стана такъв, какъвто беше сутринта. — Нали не ми се сърдиш, Стива? Моля ти се, не ми се сърди — каза той и усмихнат го улови за ръка.
— Не, ни най-малко не ти се сърдя и няма защо. Радвам се, че се обяснихме. Знаеш ли, понякога и утринният лов е хубав. Дали да отидем? Аз и без това няма да спя, а ще отида направо оттам на гарата.
— Отлично.
XVIII
Въпреки че целият вътрешен живот на Вронски бе изпълнен от неговата страст, външният му живот неизменно и неудържимо се движеше по предишните, обикновени релси на светските и полкови връзки и интереси. Полковите интереси заемаха важно място в живота на Вронски не само защото той обичаше полка, но най-вече защото и него обичаха в полка. В полка не само обичаха Вронски, но го и уважаваха, и се гордееха с него; гордееха се, че тоя неизмеримо богат човек, с отлично образование и способности, с отворен път към всякакъв род успехи, честолюбие и тщеславие, пренебрегваше всичко това и от всички жизнени интереси вземаше присърце най-вече интересите на полка и на другарството. Вронски схващаше, че другарите му гледат така на него и, освен че обичаше тоя живот, чувствуваше се задължен да поддържа това мнение, което имаха за него.
От само себе си се разбира, че той не говореше с никого от другарите си за своята любов, не се изтърваваше дори при най-големите пиянства (впрочем той никога не се напиваше дотолкова, че да изгуби власт над себе си) и запушваше устата на ония от лекомислените си другари, които се опитваха да му намекнат за любовната му връзка. Но въпреки че любовта му бе известна на целия град — всички, повече или по-малко, сигурно се досещаха за отношенията му с Каренина, — повечето младежи му завиждаха тъкмо за това, което беше най-тежкото в неговата любов — за високото положение на Каренин и поради това за популярността на тая връзка в обществото.
Повечето от младите жени, които завиждаха на Ана и на които отдавна вече бе дотегнало, че нея е наричат
Майката на Вронски, след като научи за връзката му, отначало бе доволна — не само защото според нея нищо друго не може да даде такава голяма цена на един блестящ млад човек, както връзката му във висшето общество, но и защото Каренина, която толкова бе й харесала, понеже така много говореше за сина си, беше все пак като всички красиви и порядъчни жени според разбиранията на графиня Вронская. Но в последно време тя научи, че синът й се е отказал от предложената му, важна за неговата кариера служба само за да може да остане в полка, дето имаше възможност да се среща с Каренина; научи, че поради това от него са недоволни някои високопоставени лица, и промени мнението си. Не й харесваше и това, че от всичко, което бе научила за тая връзка, личеше, че тя не беше от ония блестящи, грациозни светски връзки, каквито тя би одобрила, а някаква си вертеровска, отчаяна страст, както й разправяха, която можеше да го въвлече в някоя глупост. Тя не бе го виждала след неочакваното му заминаване от Москва и чрез по- големия си син бе поискала той да отиде при нея.
По-големият брат беше също недоволен от по-малкия. Той нямаше представа каква е тая любов, голяма или малка, страстна или нестрастна, порочна или непорочна (самият той, макар че имаше деца, издържаше
