обърна се той към Левин, като се опита да улови и неговата ръка. Но Левин се намръщи; той се преструваше, че не вижда ръката му и вадеше бекасите от чантата. — С лов ли се поразвлякохте? Ами какви ли ще са тия птици? — прибави Рябинин, като гледаше презрително бекасите. — Трябва да са вкусни. — И той поклати неодобрително глава, сякаш много се съмняваше дали за това нещо заслужава да си хаби човек времето напразно.
— Ако искаш, идете в кабинета — каза на френски Левин на Степан Аркадич, като се чумереше мрачно. — Минете в кабинета, там ще се разберете.
— Може, където обичате — с презрително достойнство каза Рябинин, сякаш искаше да подчертае, че за другите може да има затруднения с кого и как да се постъпва, но за него не може да има затруднения никога и в нищо.
Когато влезе в кабинета, Рябинин се озърна по навик, сякаш търсеше икона, но и след като я видя, не се прекръсти. Той изгледа шкафовете и лавиците с книги и със същото недоверие, както беше и при бекасите, презрително се усмихна и неодобрително поклати глава и вече никак не допущаше, че за това нещо заслужава да си хаби човек времето напразно.
— Е, донесохте ли парите? — попита Облонски. — Седнете.
— За парите няма да се караме. Аз дойдох да се видим, да си поприказваме.
— За какво има да приказваме? Седнете де.
— Това може — каза Рябинин, седна и се облакъти на гърба на стола по най-мъчителен за себе си начин. — Трябва да отстъпите малко, княже. Грехота ще бъде. А парите са готови окончателно, до копейка. С парите няма да се бавим.
Левин, който в това време бе прибрал пушката си в шкафа, вече излизаше от вратата, но като чу думите на търговеца, се спря.
— И без това сте купили гората на безценица — каза той. — Късно дойде той при мене, иначе аз щях да определя цената.
Рябинин стана и мълчаливо, с усмивка изгледа Левин отдолу нагоре.
— Константин Дмитрич е голям скъперник — с усмивка каза той, вече обърнат към Степан Аркадич, — от него окончателно нищо не може да купи човек. Пазарих пшеницата, хубави пари му давах.
— Защо ще ви давам стоката си без пари? Не съм я намерил нито на пътя, нито съм я откраднал.
— Моля ви се, в днешно време е положително невъзможно да се краде. В днешно време всичко става окончателно по явното съдопроизводство, всичко днес върви благородно; няма вече кражби. Ние си говорихме честно. Скъпо иска за гората, ще объркаме сметките. Моля да ми отстъпите поне малко.
— Ама вие свършихте ли с пазарлъка, или не? Ако сте свършили, няма защо да се пазарите повече; ако ли не — каза Левин, — аз ще купя гората.
Усмивката изведнъж изчезна от лицето на Рябинин. То доби ястребов, хищен и суров израз. С бързите си костеливи пръсти Рябинин разкопча сюртука, под който се показаха провисналата му риза, медните копчета на жилетката и верижката на часовника, и бързо извади дебелия си стар портфейл.
— Моля, гората е моя — рече той, като се прекръсти бързо и протегна ръка. — Вземи парите, гората е моя. Ето как купува Рябинин, а не да се скъпи за един грош — започна той, като се чумереше и размахваше портфейла.
— На твое място аз не бих бързал — каза Левин.
— Моля ти се — с учудване каза Облонски, — дума съм дал.
Левин излезе от стаята, като тръшна вратата. Рябинин погледна към вратата и усмихнат поклати глава.
— От младост го прави, окончателно само от детинщина. Честна дума, купувам я, така да се каже, значи, само за слава, да се знае, че не друг, а Рябинин е купил гората на Облонски. Дай Боже, дано не объркаме сметките. Вярвайте Бога. Моля. Да напишем сега договорчето…
След един час, грижливо загърнал връхната си дреха, закопчал копчетата на сюртука, с договора в джоба, търговецът се качи в здраво обкованата си талижка и тръгна да си върви.
— Ех, тия господа! — каза той на управителя си. — Всички са една стока.
— То си е така — отвърна управителят, като му подаде поводите и затегна кожения гюрук. — А с покупчицата какво стана, Михаил Игнатич?
— Де, де…
XVII
Степан Аркадич, с джоб, подут от банкнотите, които му даде търговецът в аванс за три месеца, се качи на горния етаж. Работата с гората бе свършена, парите са в джоба му, ловът излезе отличен и Степан Аркадич беше в най-весело настроение; поради това особено му се искаше да разсее лошото настроение, което бе обхванало Левин. Искаше му се да завърши деня с вечерята също така приятно, както бе го започнал.
И наистина Левин не беше разположен и въпреки цялото си желание да бъде приветлив и любезен с милия си гостенин, не можеше да си наложи. Съобщението, че Кити не се е омъжила, започваше постепенно да го опиянява.
Кити не се е омъжила и е болна, болна е от любов към човека, който я е пренебрегнал. Тая обида сякаш засягаше него. Вронски бе пренебрегнал нея, а тя пренебрегна него, Левин. Следователно Вронски има право да презира Левин и затова е негов враг. Но Левин съвсем не мислеше за това. Той смътно чувствуваше, че има нещо оскърбително за него, но сега не се сърдеше за онова, което бе го разстроило, а се обиждаше от всичко, което ставаше пред очите му. Глупавата продажба на гората, измамата, в която бе попаднал Облонски и която бе станала в къщата му, го ядосваше.
— Е, свърши ли? — попита той, когато срещна Степан Аркадич в горния етаж. — Искаш ли да вечеряш?
— Да, няма да се откажа. Какъв апетит имам тук на село — чудо! Но защо не покани Рябинин да си хапне?
— Да върви по дяволите!
— Ама как се отнасяш с него! — каза Облонски. — Дори не му подаде ръка. Защо да не му подадеш ръка?
— Защото не подавам ръка на лакея си, а лакеят е сто пъти по-добър от него.
— Какъв ретроград си бил наистина! А къде остана сливането на съсловията? — попита Облонски.
— Комуто е приятно да се слива — на добър му път, а на мен ми е противно това.
— Както виждам, ти си наистина ретроград.
— Право да ти кажа, никога не съм мислил какъв съм. Аз съм Константин Левин и нищо повече.
— И то Константин Левин, който няма никак настроение — засмяно каза Степан Аркадич.
— Да, нямам настроение и знаеш ли от какво? От твоята, извинявай, глупава продажба…
Степан Аркадич добродушно се намръщи, като човек, когото обиждат и дразнят без причина.
— Е, стига вече! — каза той. — Кога е било някой да продаде нещо и да не му кажат веднага след продажбата: „Струва много повече.“ А докато го продава, никой не дава цена… Не, аз виждам, че ти имаш
— Може и да имам. А знаеш ли защо? Ще кажеш пак, че съм ретроград или кой знае още каква страшна дума; но все пак мене ме е яд и ми е обидно, като виждам това всестранно обедняване на дворянството, към което принадлежа, и въпреки сливането на съсловията радвам се, че принадлежа… И това обедняване не е поради разкош — то би било нищо; да живееш господарски, е дворянска работа, само дворяните умеят да правят това. Сега селяните закупуват земята наоколо — това не ми се вижда обидно. Господарят не работи нищо, селянинът работи и изтласква излишния човек. Така трябва и да бъде. И аз съм доволен много от селянина. Но мене ми е обидно, като гледам това обедняване поради някаква, не зная как да се изразя, наивност. Тук някой арендатор поляк купува на безценица чудесно имение от някоя дворянка, която живее в Ница. Там дават на някой търговец под наем по една рубла на десетината земя, която струва десет рубли. Тук ти без всякаква причина подари тридесет хиляди рубли на тоя мошеник.
— Но какво да правя? Нима трябва да броя всяко дърво?
— Непременно трябва да се брои. Ето ти не си ги броил, но Рябинин ги е броил. Децата на Рябинин ще
