ракията, и хляба, и маслото, и особено пушеното, и гъбите, и копривената чорба, и кокошката с бял сос, и бялото кримско вино — всичко беше превъзходно и чудесно.
— Отлично, отлично — каза той, като запуши дебела цигара след печеното. — Сякаш съм слязъл от параход след шум и друсане и идвам при тебе като на някакъв тих бряг. Значи, ти казваш, че трябва да се изучава самият елемент — работникът, и да се ръководим от него при избора на стопанските методи. Аз съм профан в тия работи, но струва ми се, че тая теория и нейното прилагане ще упражнят влияние и върху работника.
— Да, но почакай: аз не говоря за политическата икономия, а за науката, за стопанството. Тя трябва да бъде като естествените науки и да разглежда дадените явления и работника от неговото икономическо, етнографско…
В това време влезе Агафия Михайловна със сладкото.
— Е, Агафия Михайловна — каза й Степан Аркадич, като целуваше крайчетата на пълничките си пръсти, — какво пушено имате, каква ракийка!… Но не е ли време, Костя? — добави той.
Левин погледна през прозореца слънцето, което залязваше зад оголените върхари на гората.
— Време е, време е — каза той. — Кузма, впрягай кабриолета! — и се затече в долния етаж.
Степан Аркадич също слезе долу, грижливо свали платнения калъф от лакираната кутия и като я отвори, започна да сглобява скъпата си, нов модел пушка. Кузма, който вече подушваше големичка сума за почерпка, не се отделяше от Степан Аркадич и му обуваше и чорапите, и ботушите, а Степан Аркадич с удоволствие го оставяше да прави това.
— Костя, нареди, ако дойде търговецът Рябинин — аз му съобщих да дойде днес, — да го приемат и да ме почака…
— А ти на Рябинин ли продаваш гората?
— Да. Нима го познаваш?
— Как не, познавам го. Имал съм с него работа „положително и окончателно“.
Степан Аркадич се засмя. „Окончателно и положително“ бяха любимите думи на търговеца.
— Да, той приказва много смешно. Тя разбра къде отива господарят й! — прибави той, като потупа с ръка Ласка, която квичеше, увиваше се около Левин и ближеше ту ръката, ту ботушите и пушката му.
Когато излязоха, кабриолетът стоеше вече пред външната стълба.
— Наредих да впрегнат кабриолета, макар че не е далеко; или да отидем пешком?
— Не, по-добре да се качим — каза Степан Аркадич и пристъпи до кабриолета. Той се качи, седна, зави краката си с тигровата завивка и запуши пура. — Как може да не пушиш! Пурата е не само удоволствие, а и венец и признак на удоволствието. Това е живот! Колко е хубаво! Ето така бих желал да живея!
— А кой ти пречи? — засмян каза Левин.
— Не, ти си щастлив човек. Имаш всичко, което обичаш! Обичаш коне — имаш, кучета — имаш, лов — имаш, стопанство — имаш.
— То е може би защото се радвам на това, което имам, и не скърбя за онова, що нямам — каза Левин, като си спомни за Кити.
Степан Аркадич разбра, погледна го, но не каза нищо.
Левин беше благодарен на Облонски, задето с обикновения си такт не споменаваше нищо за Шчербацки, след като забеляза, че Левин се страхува да заприказва за тях; но сега на Левин му се искаше вече да научи онова, което го измъчваше толкова; само че не смееше да заприказва.
— Е, как са твоите работи? — попита Левин, сметнал, че не е хубаво от негова страна да мисли само за себе си.
Очите на Степан Аркадич весело заблестяха.
— Ти не си съгласен, че човек може да обича кравайчетата, когато си има определена дажба — според тебе това е престъпление; а аз не разбирам живота без любов — каза той, понеже бе разбрал посвоему въпроса на Левин. — Какво да се прави, така съм създаден. И право да ти кажа, с това не причиняваш никому зло, а на себе си доставяш такова удоволствие…
— Пак ли има нещо ново? — попита Левин.
— Има, братко! Виждаш ли, ти познаваш типа на Осиановите жени… ония жени, които виждаш насън… Ето тия жени ги има наяве… и тия жени са ужасни. Жената, знаеш, е такъв предмет, че колкото и да я изучаваш, все ще ти се вижда съвсем нова.
— Тогава по-добре да не я изучаваме.
— Не. Един математик бе казал, че насладата не е в откриването на истината, а в търсенето й.
Левин слушаше мълчаливо и въпреки всички усилия, които правеше над себе си, никак не можеше да се пренесе в душата на приятеля си и да разбере чувството му и удоволствието от изучаването на такива жени.
XV
Мястото на лова беше близо край реката в млада трепетликова гора. Когато наближиха гората, Левин слезе и отведе Облонски на края на една обрасла с мъх мочурлива полянка, на която снегът вече бе се стопил. А той се върна на другия край до две брези-близначки и като опря пушката на едно ниско разклонено сухо клонче, съблече кафтана, препаса се и опита дали ще може да движи свободно ръцете си.
Старата, побеляла Ласка, която вървеше подире му, клекна предпазливо срещу него и наостри уши. Слънцето залязваше отвъд голямата гора; и в светлината на зарята брезите, разпилени из трепетликовата гора, се открояваха ясно с висящите клони с набъбнали, готови да се пукнат пъпки.
От гъстата гора, дето имаше още сняг, в лъкатушил тесни ручейчета едва чуто се стичаше още водата. Дребни птици чуруликаха и от време на време прелитаха от дърво на дърво.
Посред пълната тишина се чуваше шумоленето на миналогодишните листа, които се поклащаха от размразяването на земята и от растенето на тревата.
„Колко интересно! Чува се и се вижда как тревата расте!“ — каза си Левин, като забеляза как един мокър кафяв трепетликов лист се хлъзна край едно стръкче млада трева. Той стоеше, слушаше и гледаше надолу ту мократа, покрита с мъх земя, ту ослушващата се Ласка, ту простиращото се далеч пред него море от оголени върхари на гората, ту тъмнеещото небе, забулено от белите ивици на облаците. Един ястреб, бавно размахвайки криле, излетя високо над далечната гора; друг също така излетя в същата посока и се скри. Птиците все по-високо и по-усърдно чуруликаха в гъстака. Наблизо забуха бухал. Ласка трепна, предпазливо пристъпи няколко крачки и се заослушва, навела глава встрани. Отвъд реката се обади кукувица. Тя изкука два пъти с обикновения си вик, а след това захриптя, прегракна и се забърка.
— Колко интересно! Кукувица кука! — каза Степан Аркадич, като се подаде иззад един храст.
— Да, чувам — отвърна Левин, с неудоволствие нарушавайки тишината на гората със своя неприятен и за самия него глас. — Сега вече наближава.
Фигурата на Степан Аркадич отново се скри зад храста и Левин видя само яркото пламъче на кибрита, което след това бе сменено от червеното въгленче на цигарата и от синия й пушек.
„Чът! Чът!“ — щракна и оправи ударниците на пушката си Степан Аркадич.
— А какво е това, което крещи? — попита той, като обърна вниманието на Левин върху едно провлечено гукане, сякаш някое разиграло се конче бе изцвилило с тънкото си гласче.
— Нима не знаеш? Това е мъжки заек. Но стига сме приказвали! Слушай, лети! — почти извика Левин и приготви ударника.
Чу се далечно, тънко изсвирване, а след две секунди — точно в обикновения такт, така познат на ловците — второ, трето изсвирване и след това започна вече да се чува и къркане.
Левин стрелна очи наляво-надясно и ето че върху мътносиньото небе пред него, над сливащите се като нежни вълни върхове на трепетликите, се показа летяща птица. Тя летеше право срещу него: близкото й къркане, наподобяващо равномерно дерене на кораво платно, се чу над самото му ухо; показаха се вече дългият клюн и шията на птицата и в тоя миг, когато Левин залегна иззад храста, дето стоеше Облонски, блесна червена мълния; птицата като стрела се спусна и отново полетя нагоре. Отново блесна мълния и се чу гърмеж; птицата запляска с криле, сякаш се мъчеше да се задържи във въздуха, спря се, постоя един миг и тежко тупна на калната земя.
