Ана Каренина

— Да оставиш мъжа си и да съединим живота си.

— Той и без това е съединен — едва чуто отвърна тя.

— Да, но напълно, напълно да го съединим.

— Но как, Алексей, научи ме как? — каза тя с тъжна ирония над безизходното си положение. — Нима има изход от такова положение? Нима аз не съм жена на своя мъж?

— Изход има от всяко положение. Трябва да се решим — каза той. — Всичко друго ще бъде по-добре, отколкото положението, в което живееш. Нали виждам как се измъчваш от всичко — и от обществото, и от сина, и от мъжа си.

— Ах, само не и от мъжа ми! — с непринудена усмивка каза тя. — Не искам да зная и не мисля за него. Той не съществува.

— Ти говориш неискрено. Аз те познавам. Ти се измъчваш и за него.

— Но той не знае — каза тя и изведнъж на лицето й започна да избива ярка червенина; бузите, челото и шията й се изчервиха и сълзи от срам се появиха на очите й. — Но стига сме говорили за него.

XXIII

Вронски няколко пъти вече бе се опитвал, макар и не така решително, както сега, да я накара да обмисли положението си и всеки път се сблъскваше с тая повърхност и лекота в разсъжденията, с която тя отговаряше сега на неговото предизвикване. Сякаш във всичко това имаше нещо такова, което тя не можеше или не искаше да си уясни, сякаш щом започнеше да говори за това, тя, истинската Ана, се губеше нейде в себе си и вместо нея се появяваше друга, странна, чужда нему жена, която той не обичаше и се страхуваше от нея и която му даваше отпор. Но днес той реши да изкаже всичко.

— Дали той знае, или не — каза Вронски с обикновения си твърд и спокоен тон, — дали той знае, или не, това не ни интересува. Ние не можем… вие не можете да останете така, особено сега.

— Но какво да правя според вас? — попита тя със същата лека ирония. Тя, която толкова се страхуваше да не би той да посрещне леко нейната бременност, сега се ядосваше, че от всичко това той вади заключение за необходимостта да се предприеме нещо.

— Да му кажеш всичко и да го оставиш.

— Много добре; да предположим, че направя така — каза тя. — Знаете ли какво ще излезе от това? Мога да ви кажа всичко предварително. — И в нежните й преди миг очи пламна зло пламъче. — „А, вие обичате другиго и сте завързали престъпни връзки с него? (Имитирайки мъжа си, тя подчерта също така, както правеше това Алексей Александрович, думата престъпни.) Аз ви предупреждавах за последиците в религиозно, гражданско и семейно отношение. Вие не ме послушахте. Сега аз не мога да опозоря името си… — и сина си — искаше да каже тя, но със сина си не можеше да се шегува — да опозоря името си“, и още нещо от тоя род — прибави тя. — Изобщо с държавническия си маниер и с яснота и точност той ще каже, че не може да ме пусне, а ще вземе всички зависещи от него мерки, за да се избегне скандалът. И спокойно, както трябва ще направи това, което каже. Ето какво ще стане. Това не е човек, а машина, и то зла машина, когато се разсърди — прибави тя, като си спомни при това Алексей Александрович с всички подробности на фигурата му, начина на говорене и характера му и се нахвърляше срещу него за всички лоши работи, които можеше да види в него, без да му прости нищо поради страшната вина, която имаше пред него.

— Но, Ана — каза Вронски с убедителен и мек глас, като се мъчеше да я успокои, — все пак е необходимо да му се каже, а след това вече да се ръководим от онова, което той ще предприеме.

— Какво, да избягаме?

— Но защо пък и да не избягаме? Аз виждам, че това не може да продължава така. И не заради себе си — виждам, че вие страдате.

— Да, да избягаме и аз да стана ваша любовница? — злобно каза тя.

— Ана! — укорно-нежно рече той.

— Да — продължи тя, — да стана ваша любовница и да погубя всичко…

Тя отново искаше да каже: сина си, но не можа да изрече тая дума.

Вронски не можеше да разбере как със силната си, честна натура тя можеше да понася това положение на измама и да не иска да излезе от него; но той не се сещаше, че главната причина за това беше думата син, която тя не можеше да изрече. Когато помислеше за сина си и за бъдещите му отношения към майката, изоставила баща му, обземаше я такъв страх от онова, което бе направила, че тя не можеше да разсъждава, а като жена, се мъчеше да се успокои само с лъжливи разсъждения и думи, за да може всичко да си остане както си е било и да може да забрави страшния въпрос какво ще стане със сина й.

— Моля ти се, умолявам те — изведнъж със съвсем друг, нежен и искрен тон каза тя, като го улови за ръката, — никога не ми говори за това!

— Но, Ана…

— Никога. Предостави на мене. Аз зная цялата низост, целия ужас на положението си; но това не може да се реши така лесно, както ти мислиш. Предостави на мене и ме слушай. Никога не ми говори за това. Обещаваш ли?… Не, не, обещай ми!…

— Обещавам ти всичко, но не мога да бъда спокоен, особено след това, което ти каза. Не мога да бъда спокоен, когато ти не можеш да бъдеш спокойна.

— А? — повтори тя. — Да, понякога аз се измъчвам, но това ще мине, ако ти никога вече не говориш с мене за това. Аз се измъчвам само когато ми говориш за това.

— Не разбирам — каза той.

— Зная — прекъсна го тя — колко тежко е за твоята честна натура да лъжеш и ми е жал за тебе. Често си мисля, че заради мене ти погуби живота си.

— Същото мислех преди малко и аз — каза той, — как можа ти да пожертвуваш всичко заради мене? Не мога да си простя, че си нещастна.

— Аз ли съм нещастна? — каза тя, като се приближи до него и го погледна с възторжена усмивка на любов. — Аз съм като един гладен човек, комуто са дали да яде. Може и да му е студено, и дрехите му да са скъсани, и да го е срам, но той не е нещастен. Аз ли съм нещастна? Не, ето моето щастие…

Тя чу гласа на сина си, който се връщаше, и като обгърна с бърз поглед терасата, пъргаво стана. Погледът й пламна с познатия нему огън, тя с бързо движение вдигна хубавите си, накитени с пръстени ръце, улови го за главата, погледна го с дълъг поглед и като доближи лицето си с разтворени, усмихващи се устни, бързо го целуна по устата и по двете очи и го отблъсна. Тя искаше да си отиде, но той я задържа.

— Кога? — изрече той шепнешком, като я гледаше възторжено.

— Тая нощ, в един часа — прошепна тя, въздъхна тежко и с леките си бързи стъпки тръгна да посрещне сина си.

Дъждът сварил Серьожа в голямата градина и двамата с бавачката изчакали в беседката.

— Е, довиждане — каза тя на Вронски. — Сега трябва да бързаме за надбягванията. Бетси обеща да мине да ме вземе.

Вронски погледна часовника си и бързо си отиде.

XXIV

Когато погледна часовника си на терасата у Каренини, Вронски бе така разтревожен и зает с мислите си, че видя стрелките на цифреника, но не можа да разбере колко е часът. Излезе на шосето и като стъпваше предпазливо из калта, тръгна към каляската си. Беше до такава степен изпълнен с чувството към Ана, че дори не помисли колко е часът и дали има още време да отиде у Брянски. Беше му останала, както често се случва това, само външната способност на паметта, която посочваше кое след кое е решено да се направи. Той се приближи до кочияша, задрямал на капрата в полегатата вече сянка на гъстата липа, полюбува се на гъмжащите на орляци дребни мушици, които се виеха над потните коне, и като събуди кочияша, скочи в каляската и му заповяда да кара у Брянски. Едва когато отмина седем километра, той се опомни дотолкова, че погледна часовника и разбра, че часът е пет и половина и че е закъснял.

Тоя ден имаше няколко надбягвания: едните конвойни, след това двукилометрови офицерски,