Искаше му се да се озърне назад, но не смееше да направи това и се мъчеше да се успокои и да не засилва вече коня, за да запази у него сили, равни на ония, които — той чувствуваше това — оставаха у Гладиатор. Оставаше само едно, и то най-трудното препятствие; ако го премине преди другите, ще стигне пръв. Той препускаше към ирландската банкетка. Заедно с Фру-Фру видя още отдалеч тази банкетка и едновременно и той, и конят бяха обзети от мигновено съмнение. Той долови нерешителност в ушите на коня и вдигна камшика, но веднага почувствува, че съмнението му е неоснователно: конят знаеше какво трябва да направи. Засили се и отмерено, точно така, както предполагаше Вронски, изви се и като подскочи от земята, остави се на силата на инерцията, която го отнесе далеч зад канавката; и в същия тоя такт, без усилие, със същия бяг, Фру-Фру продължаваше да препуска.
— Браво, Вронски! — чу той гласове от една купчина хора — той знаеше, че те са от неговия полк и приятели, — които стояха до това препятствие; той не можа да не познае гласа на Яшвин, но не успя да го види.
„О, хубавицата ми!“ — мислеше той за Фру-Фру и се ослушваше към онова, което ставаше отзад. „Прескочи го!“ — помисли той, като чу отдире си препускането на Гладиатор. Оставаше само една последна канавка с вода, широка два аршина. Вронски дори не погледна към нея, а понеже искаше да стигне доста пред всички, започна да действува с поводите кръгообразно, като повдигаше и отпущаше главата на коня в такт със скачането. Той чувствуваше, че конят препуска с последни сили; не само шията и плещите му бяха мокри, но и по гривата, на главата, по острите уши се бяха появили капки пот, дишаше рязко и откъслечно. Но той знаеше, че тия сили ще са предостатъчни за останалите четиристотин метра. Само защото се чувствуваше по-близо до земята и поради особената мекота на движението Вронски знаеше, че конят му е спечелил много откъм бързина. Той прелетя над канавката, сякаш без да я забележи. Прелетя я като птица: но тъкмо в тоя миг, за свой ужас, Вронски почувствува, че без да се съобрази с движението на коня и без сам да знае как, направи едно лошо, непростимо движение, като се отпусна на седлото. Изведнъж положението му се промени и той разбра, че се е случило нещо ужасно. Не можеше още да си даде отчет какво бе се случило, когато край него се мярнаха белите крака на червеникавия жребец и със силно препускане Махотин прелетя край него. С единия си крак Вронски се опираше на земята и конят му се свличаше върху тоя крак. Той едва успя да го измъкне и конят се строполи на едната си страна с тежко пръхтене; опитвайки се да стане, като правеше напразни усилия с тънката си потна шия, конят се разтрепери на земята в краката му като простреляна птица. Несръчното движение, направено от Вронски, бе счупило гръбнака му. Но това той разбра много по-късно. А сега виждаше само, че Махотин бързо се отдалечава, а той стои и се олюлява сам върху калната неподвижна земя и пред него лежи Фру-Фру, диша тежко и извила глава, го гледа с хубавото си око. Вронски все още не разбираше какво се е случило и дърпаше коня за поводите. Конят пак се запремята като риба, крилата на седлото му тракаха, той измъкна предните си крака, но понеже нямаше сила да повдигне задника си, веднага се преметна и пак падна на хълбока си. С обезобразено от ужас лице, бледен и с трепереща долна челюст, Вронски го ритна с тока си в корема и пак започна да дърпа поводите. Но конят не се помръдваше, а заровил муцуна в земята, само гледаше своя господар с говорещия си поглед.
— Ааа! — простена Вронски и се улови за главата. — Ааа! Какво направих аз! — извика той. — Изгубих надбягването! И вината е моя, срамна, непростима! И тоя нещастен, мил, погубен кон! Ааа! Какво направих аз!
Мнозина от публиката, лекарят и фелдшерът, офицери от неговия полк тичаха към него. За свое нещастие той чувствуваше, че е цял и невредим. Конят бе строшил гръбнака си и затова решиха да го застрелят. Вронски не можеше да отговаря на въпросите, не можеше да говори с никого. Той се обърна, не вдигна падналата му от главата фуражка и се отдалечи от хиподрума, без да знае накъде върви. Чувствуваше се нещастен. За пръв път в живота си изпита най-тежко нещастие, неповторимо нещастие, и то такова, за което той бе виновен.
Яшвин го настигна с фуражката, изпрати го до в къщи и след половин час Вронски дойде на себе си. Но споменът за това състезание за дълго остана в душата му като най-тежкия и мъчителен спомен в живота му.
XXVI
Външните отношения на Алексей Александрович с жена му бяха същите както по-рано. Единствената разлика бе тая, че той беше зает много повече от по-рано. Както и предните години, с идването на пролетта той бе заминал на бани в чужбина, да възстанови здравето си, което всяка година се похабяваше от усилената зимна работа, и както обикновено се върна през юли и веднага се залови с по-голяма енергия за обикновената си работа. И както обикновено жена му отиде да живее във вилата, а той остана в Петербург.
След оня разговор подир вечеринката у графиня Тверская той никога не приказваше с Ана за своите подозрения и ревност и тоя негов обикновен тон да се представя за друг беше до немай-къде удобен за сегашните отношения с жена му. Той беше малко по-студен към нея. Изглеждаше само малко недоволен поради оня пръв нощен разговор, който тя отклони. В отношенията му към нея имаше отсянка от досада, но не повече. „Ти не пожела да се обясниш с мене — сякаш казваше той, като се обръщаше мислено към нея, — но толкоз по-зле за тебе. Сега вече ще ме молиш, но
Той, тоя умен и вещ в служебните работи човек, не разбираше цялото безумие на такова отношение към жена си. Не го разбираше, защото го беше много страх да разбере истинското си положение и в душата си бе затворил, заключил и запечатал онова чекмедже, в което се намираше чувството му към семейството, сиреч към жената и сина. Той, внимателният баща, от края на тая зима бе станал особено студен към сина си и имаше към него същото иронично отношение, както и към жена си. „А, млади момко!“ — обръщаше се той към него.
Алексей Александрович мислеше и казваше, че никоя година не е имал толкова служебна работа, както тая; но той не съзнаваше, че тая година сам си отваряше работа, че това беше едно средство да не отваря онова чекмедже, дето лежаха чувствата му към жената и семейството и мислите за тях, и чете ставаха толкова по-страшни, колкото повече лежаха там. Ако някой имаше право да попита Алексей Александрович какво мисли за поведението на жена си, кроткият, смирен Алексей Александрович не би отговорил нищо, а би се разсърдил много на тоя човек, който би го попитал за това. Тъкмо поради това в израза на лицето на Алексей Александрович имаше нещо гордо и строго, когато го запитваха за здравето на жена му. Алексей Александрович не искаше да мисли нищо за поведението и чувствата на жена си и наистина не мислеше нищо за това.
Постоянната вила на Алексей Александрович беше в Петерхоф и обикновено лятно време там живееше и графиня Лидия Ивановна, в съседство и постоянни връзки с Ана. Тая година графиня Лидия Ивановна отказа да живее в Петерхоф, не ходи нито веднъж у Ана Аркадиевна и загатна на Алексей Александрович за неудобството от сближаването на Ана с Бетси и Вронски. Алексей Александрович строго я прекъсна, като изказа мисълта, че жена му стои над всяко подозрение, и оттогава започна да отбягва графиня Лидия Ивановна. Той не искаше да види и не виждаше, че в обществото вече мнозина гледат накриво жена му, не искаше да разбере и не разбираше защо жена му особено настоява да се преместят в Царское село, дето живееше Бетси, отдето беше близо до лагера на полка, в който служеше Вронски. Той не си позволяваше да мисли за това и не мислеше; но същевременно дълбоко в душата си, без да признае това пред самия себе си, без да има не само някакви доказателства, но дори подозрения, той знаеше несъмнено, че е измамен мъж и бе дълбоко нещастен от това.
Колко пъти през своя осемгодишен щастлив живот с жена си, като гледаше чуждите неверни жени и измамени мъже, Алексей Александрович си казваше: „Как са допуснали да стигнат дотам? Как не могат да турят край на това безобразно положение?“ Но сега, когато нещастието сполетя и него, той не само не мислеше как да се тури край на това положение, но не искаше и да знае за него, не искаше да знае тъкмо защото то бе твърде ужасно, твърде неестествено.
Откак бе се завърнал от чужбина, Алексей Александрович ходи два пъти във вилата. Единия път обядва, а втория прекара вечерта с гости, но не пренощува нито веднъж, както обикновено правеше през миналите
