Докато приказваха около него, Алексей Александрович млъкна, но веднага пак започна.
— Съгласен съм, но смелите игри… — продължи той.
Но в това време пуснаха ездачите и всички разговори престанаха. Алексей Александрович също млъкна и всички се надигнаха и се обърнаха към реката. Алексей Александрович не се интересуваше от състезанията и затова не гледаше ездачите, а с уморените си очи започна разсеяно да наблюдава зрителите. Погледът му се спря върху Ана.
Лицето й беше бледо и строго. Очевидно тя не виждаше нищо и никого освен едного. Ръката й конвулсивно стискаше ветрилото, тя не дишаше. Той я погледна, но бързо се обърна и започна да наблюдава други лица.
„Но ето и тая дама, и другите също са развълнувани; това е много естествено“ — каза си Алексей Александрович. Той не искаше да я наблюдава, но погледът му неволно бе привлечен пак от нея. Отново се взираше в това лице, мъчеше се да не чете онова, което бе изписано така ясно върху него, и въпреки волята си четеше с ужас върху него това, което не искаше да знае.
Първото падане на Кузовлев при реката развълнува всички, но Алексей Александрович видя ясно върху бледото тържествуващо лице на Ана, че оня, когото тя наблюдаваше, не падна. След това, когато Махотин и Вронски прескочиха голямата бариера, а препускащият след тях офицер падна веднага по главата си и се преби до смърт и сред цялата публика се понесе шепот на ужас, Алексей Александрович видя, че Ана дори не забеляза това и едва разбра за какво заприказваха около нея. Но той все по-често и по-често и с по- голямо упорство се взираше в нея. Цяла погълната от препускащия Вронски, Ана усети отстрани устремения върху нея поглед на студените очи на мъжа си.
Тя се обърна за миг, погледна го въпросително, леко се намръщи и пак се извърна.
„Ах, все ми е едно“ — сякаш му каза тя и нито веднъж вече не го погледна.
Състезанието беше злополучно и от седемнадесетте участници изпопадаха и се пребиха повече от половината. Към края на надбягванията всички бяха развълнувани и вълнението се увеличи още повече, защото императорът беше недоволен.
XXIX
Всички изказваха високо неодобрението си, всички повтаряха казаната от някого фраза: „Липсва само цирк с лъвове“ и ужасът бе обхванал всички, така че, когато Вронски падна и Ана високо ахна, в това нямаше нищо необикновено. Но веднага след това в лицето на Ана настъпи промяна, която беше вече положително неприлична. Тя напълно изгуби и ума, и дума. Започна да се тръшка като уловена птица: ту искаше да стане и да отиде някъде, ту се обръщаше към Бетси.
— Да върви, да вървим — казваше тя.
Но Бетси не я чуваше. Наведена надолу, тя разговаряше с приближилия се до нея генерал.
Алексей Александрович пристъпи до Ана и учтиво й подаде ръка.
— Ако искате, да си вървим — каза той на френски; но Ана се ослушваше в онова, което казваше генералът, и не забеляза мъжа си.
— Казват, че и той си строшил крака — рече генералът. — Това на нищо не прилича.
Ана не отговори на мъжа си, вдигна бинокъла и започна да гледа към онова място, дето бе паднал Вронски; но беше много далеко и там се бяха струпали толкова хора, че не можеше да се различи нищо. Тя сне бинокъла и искаше да тръгне; но в това време дотича един офицер на кон и докладва нещо на императора. Ана се издаде напред и заслуша.
— Стива! Стива! — извика тя на брат си.
Но брат й не я чу. Тя пак поиска да излезе.
— Още веднъж ви предлагам ръката си, ако искате да си вървим — каза Алексей Александрович и докосна ръката й.
Тя с погнуса се отдръпна от него и без да го погледне в лицето, отвърна:
— Не, не, оставете ме, аз ще остана.
Сега тя видя, че от мястото, дето бе паднал Вронски, през кръга тичаше един офицер към беседката. Бетси му махаше с кърпичка. Офицерът донесе съобщение, че ездачът не се е убил, но конят строшил гръбнака си.
Като чу това, Ана бързо седна и закри лицето си е ветрилото. Алексей Александрович видя, че тя плаче и не може да сдържи не само сълзите си, но и риданията, които повдигаха гърдите й. Алексей Александрович я заслони, за да й даде време да се опомни.
— За трети път ви предлагам ръката си — каза той след известно време, като се обърна към нея. Ана го гледаше и не знаеше какво да каже. Дойде й на помощ княгиня Бетси.
— Не, Алексей Александрович, аз доведох Ана и аз обещах да си я отведа — намеси се Бетси.
— Извинете, княгиньо — каза той, като се усмихваше учтиво, но я гледаше твърдо в очите, — аз виждам, че Ана не е напълно здрава и затова искам да дойде с мене.
Ана изплашено се озърна, покорно стана и улови мъжа си под ръка.
— Ще пратя някого при него, ще науча как е и ще изпратя да ти кажат — пошепна й Бетси.
На излизане от беседката Алексей Александрович както винаги говореше с всички, които срещаше, и както винаги Ана трябваше да отговаря и приказва; но тя не беше на себе си и сякаш насън вървеше под ръка с мъжа си.
„Дали се е пребил, или не? Истина ли е? Дали ще дойде, или не? Дали ще го видя тая нощ?“ — мислеше си тя.
Мълчаливо се качи в каретата на Алексей Александрович и мълчаливо се измъкнаха от множеството коли. Въпреки всичко, което бе видял, Алексей Александрович все пак не си позволяваше да мисли за същинското положение на жена си. Той бе видял само външните признаци. Видял бе, че тя се държа неприлично и смяташе за свой дълг да й го каже. Но му беше много трудно да каже само това, без да каже нещо повече. Той отвори уста да й каже колко неприлично бе се държала, но неволно каза съвсем друго.
— Все пак колко сме наклонни да гледаме тия жестоки зрелища! — каза той. — Забелязвам…
— Какво? Не разбирам — презрително каза Ана. Той се обиди и веднага започна да говори това, което искаше.
— Трябва да ви кажа — рече той.
„Ето че ще иска обяснение“ — помисли си тя и я хвана страх.
— Трябва да ви кажа, че днес се държахте неприлично — каза й той на френски.
— Как съм се държала неприлично? — високо каза тя, бързо обърна глава към него и го погледна право в очите, но вече съвсем не с по-раншната прикриваща нещо веселост, а с решителност, под която едва прикриваше страха, що изпитваше.
— Не забравяйте — каза й той, като посочи отвореното прозорче към кочияша.
Той се поизправи и дигна стъклото.
— Кое смятате неприлично? — повтори тя.
— Отчаянието, което не успяхте да прикриете при падането на единия от ездачите.
Той очакваше, че тя ще възрази; но тя мълчеше и гледаше пред себе си.
— Аз вече ви молих да се държите в обществото така, че дори злите езици да не могат да кажат нищо против вас. Беше време, когато говорех за вътрешните отношения; сега вече не говоря за тях. Думата ми сега е за външните отношения. Вие се държахте неприлично и аз бих желал да не се повтаря това.
Тя не чуваше половината от думите му, изпитваше страх от него и мислеше дали е истина, че Вронски не се е пребил. За него ли казаха, че е останал навредим, а конят строшил гръбнака си? Когато мъжът й свърши, тя само се усмихна престорено иронично и не отговори нищо, защото не бе чула това, което той говореше. Алексей Александрович бе започнал да говори смело, но когато разбра ясно за какво говори, страхът, който тя изпитваше, обхвана и него. Той видя тая усмивка и го обзе странно заблуждение.
„Тя се усмихва над моите подозрения. Да, ей сега ще каже същото, което ми каза и тогава: че подозренията ми са неоснователни, че това е смешно.“
Сега, когато за него всичко беше ясно, той не желаеше нищо така много, както това, тя да му отговори като по-рано с ирония, че подозренията му са смешни и нямат основание. Това, което той знаеше, бе
