Ана Каренина

започнал да го нарича „млади момко“ и откакто бе влязла в главата му загадката дали Вронски е приятел или враг, странеше от баща си. Той се обърна към майка си, сякаш търсеше защита. Само с майка си се чувствуваше добре. Между това Алексей Александрович, който се бе заприказвал с гувернантката, държеше сина си за рамото и на Серьожа му бе така мъчително неловко, че Ана видя как той се канеше да заплаче.

Когато влезе синът й, Ана се изчерви, но щом забеляза, че на Серьожа му е неловко, бързо скочи, вдигна ръката на Алексей Александрович от рамото му и като го целуна, отведе го на терасата и веднага се върна.

— Но време е вече — каза тя, като погледна часовника си, — чудно защо Бетси не идва!…

— Да — каза Алексей Александрович, стана, склещи ръцете си и изпука с пръсти. — Дойдох да ти донеса пари, защото славеите не могат да се хранят с приказки — каза той. — Мисля, че ти трябват.

— Не, не ми трябват… да, трябват ми — каза тя, без да го погледне, и се изчерви цяла. — Но ти нали ще дойдеш след надбягванията?

— О, да! — отвърна Алексей Александрович. — Ето и украшението на Петерхоф, княгиня Тверская — прибави той, като видя през прозореца пристигащия английски екипаж с извънредно високо поставено шаси. — Какъв разкош! Прелест! Е, да вървим и ние.

Княгиня Тверская не слезе от колата, а пред входа скочи нейният лакей с чепици, с пелерина и черна шапка.

— Аз отивам, сбогом! — каза Ана и след като целуна сина си, пристъпи до Алексей Александрович и му подаде ръка. — Много е мило, че дойде.

Алексей Александрович целуна ръката й.

— Е, довиждане. Ще дойдеш да пием чай — и чудесно! — каза тя и излезе сияеща и весела. Но още щом престана да го вижда, усети на ръката си онова място, до което бяха се докоснали устните му, и изтръпна от отвращение.

XXVIII

Когато Алексей Александрович се появи на надбягванията, Ана вече седеше в беседката до Бетси, в оная беседка, дето се събираше цялото висше общество. Тя видя мъжа си още отдалеч. Двама души, мъжът и любовникът, бяха за нея двата центъра на живота и тя усещаше близостта им без помощта на външните сетива. Тя почувствува още отдалеч приближаването на мъжа си и без да иска, го следеше сред вълните от хора, между които той се движеше. Видя как той се приближаваше до беседката и ту отговаряше снизходително на раболепните поклони, ту приятелски, разсеяно се здрависваше с равните си, ту старателно изчакваше погледа на силните на света и снемаше кръглата си голяма шапка, която притискаше краищата на ушите му. Тя познаваше тия му маниери и те й бяха отвратителни. „Само честолюбие, само желание да успее — ето всичко, което има в душата му — мислеше тя, — а висшите съображения, любовта към просветата, религията — всичко това са само оръдия, за да може да успее.“

От погледите му към дамската беседка (той гледаше право към жена си, но не можеше да я познае в това море от тюлове, ленти, пера и слънчобрани) тя разбра, че търси нея, но се преструваше, че не го вижда.

— Алексей Александрович! — извика му княгиня Бетси. — Вие сигурно не виждате жена си, ето я!

Той се усмихна със студената си усмивка.

— Тук има толкова блясък, че очите на човека се вземат — каза той и тръгна към беседката. Усмихна се на жена си, както трябва да се усмихне мъжът, когато срещне жена си, с която току-що се е видял, и се здрависа с княгинята и другите познати, като отдаде всекиму дължимото, сиреч пошегува се с дамите и размени поздрави с мъжете. Долу до беседката стоеше един уважаван от Алексей Александрович генерал- адютант, известен с ума и образованието си. Алексей Александрович заприказва с него.

Между надбягванията имаше пауза и затова нищо не пречеше на разговора. Генерал-адютантът критикуваше надбягванията. Алексей Александрович възразяваше и ги защищаваше. Ана слушаше тънкия му равен глас, не пропущаше нито дума и всяка негова дума й се струваше фалшива и дразнеше до болка ушите й.

Когато започна четирикилометровото надбягване с препятствия, тя се наведе напред и без да сваля поглед, гледаше Вронски, който се приближи до коня и го възседна, и същевременно слушаше тоя отвратителен, немлъкващ глас на мъжа си. Тя се измъчваше от страх за Вронски, по още повече се измъчваше от немлъкващия, както й се струваше, звук на тънкия глас на мъжа й с познатите интонации.

„Аз съм лоша жена, пропаднала жена — мислеше тя, — но не обичам да лъжа, не мога да понасям лъжата, а за него (за мъжа й) лъжата е храна. Той знае всичко, всичко вижда, но какво чувствува, щом може да говори така спокойно? Да бе убил мене, да бе убил Вронски, бих го уважавала. Но не, той има нужда само от лъжа и приличие“ — казваше си Ана, но тя не се и замисляше какво именно иска от мъжа си, какъв би искала да го види. Тя не разбираше и това, че тая днешна особена словоохотливост на Алексей Александрович, която толкова я дразнеше, беше само израз на вътрешната му тревога и безпокойство. Както детето, което се е ударило, раздвижва мускулите си със скачане, за да притъпи болката, така и Алексей Александрович имаше нужда от умствено движение, за да заглуши ония мисли за жена си, които в нейно присъствие и в присъствие на Вронски и при постоянното повтаряне на името му се налагаха на ума му. И както за детето е естествено да скача, така и за него бе естествено да говори добре и умно. Той каза:

— Опасността при военните и кавалерийски надбягвания е необходимо условие за надбягванията. Ако във военната история Англия може да се похвали с най-блестящи кавалерийски подвизи, това е само благодарение на факта, че тя исторически е развивала у себе си тая сила и на животните, и на хората. Според мене спортът има голямо значение, но както винаги ние виждаме само външната страна на тия работи.

— Не само външната страна — каза княгиня Тверская. — Разправят, че един офицер си строшил, две ребра.

Алексей Александрович се усмихна със своята усмивки, която само откриваше зъбите му, но не казваше повече нищо.

— Да предположим, княгиньо, че не е само външната — каза той, — а вътрешната страна. Но работата не е там — и той отново се обърна към генерала, с когото говореше сериозно, — не забравяйте, че се надбягват военни, които са си избрали тая дейност, и съгласете се, че всяко призвание има своята обратна страна на медала. Това нещо влиза пряко в задълженията на военния. Безобразният спорт на бокса или на испанските тореадори е признак на варварство. А специализираният спорт е признак на развитие.

— Не, аз няма да дойда друг път; това ме вълнува много — каза княгиня Бетси. — Нали, Ана?

— Вълнува, но човек не може да откъсне погледа си — каза друга дама. — Ако бях римлянка, не бих пропускала нито един цирк.

Ана не каза нищо и наблюдаваше в едно и също място, без да спуска бинокъла.

В това време през беседката мина един висок генерал. Алексей Александрович престана да говори, бързо, но достойно се изправи и се поклони ниско на минаващия военен.

— Вие не се ли състезавате? — пошегува се с него военният.

— Моето състезание е по-трудно — почтително отвърна Алексей Александрович.

И макар че тоя отговор не значеше нищо, военният се престори, че е чул умни думи от един умен човек и че разбира напълно la pointe de la sauce26.

— Има две страни — продължи отново Алексей Александрович, — изпълнители и зрители; и любовта към тия зрелища е най-сигурният признак за ниското развитие на зрителите, съгласен съм, но…

— Княгиньо, да се обзаложим! — чу се отдолу гласът на Степан Аркадич, който се обърна към Бетси. — Вие за кого държите?

— Ние с Ана сме за княз Кузовлев — отвърна Бетси.

— А аз за Вронски. На един чифт ръкавици.

— Добре!

— А колко е красиво, нали?