го пита за това, ето защо отговори само за продажбата на житото и за парите.
Левин искаше да каже на брат си, че има намерение да се жени и да поиска съвета му, той дори твърдо бе решил това; но когато го видя и чу разговора му с професора и след това тоя небрежно-покровителствен тон, с който брат му го разпитваше за стопанските работи (майчиният им имот не беше поделен и Левин управляваше и двете части), Левин почувствува, кой знае защо, че не може да говори с него за решението си да се жени. Той чувствуваше, че брат му ще погледне на това не така, както нему се искаше.
— Е, как е земството по вас, а? — попита Сергей Иванович, който се интересуваше много от земството и му придаваше голямо значение.
— Право да ти кажа, не зная…
— Как? Но нали си член на управата?
— Не, вече не съм член; напуснах — отвърна Константин Левин — и не ходя вече на събранията.
— Жалко! — продума Сергей Иванович, като се начумери.
За оправдание Левин започна да разправя какво ставало на събранията в неговия уезд.
— Но това е винаги тъй! — прекъсна го Сергей Иванович. — Мие, русите, сме винаги тъй. Може би това е хубава наша черта — способността да виждаме недостатъците си, но ние прекаляваме, утешаваме се с ирония, която винаги е на езика ни. Ще ти кажа само едно: ако друг европейски народ имаше права, каквито представляват нашите земски учреждения — немците и англичаните биха създали от тях свобода, а ние само се смеем.
— Но какво да се прави? — виновно каза Левин. — Това беше последният ми опит. С цялата си душа се опитвах. Не мога. Не съм способен.
— Не че не си способен — каза Сергей Иванович, — но гледаш иначе на работата.
— Може би — унило отвърна Левин.
— А знаеш ли, братът Николай е пак тук.
Братът Николай беше роден и по-голям брат на Константин Левин и едноутробен брат на Сергей Иванович, пропаднал човек, който бе пропилял по-голямата част от имота си, движеше се в най-странно и лошо общество и бе скаран с братята си.
— Какво приказваш? — с ужас извика Левин. — Отде знаеш?
— Прокофий го видял на улицата.
— Тук, в Москва ли? Де е той? Знаеш ли? — Левин стана от стола, сякаш се готвеше веднага да върви.
— Съжалявам, че ти казах — рече Сергей Иванович, като поклащаше глава заради вълнението на по- малкия си брат. — Пращах да научат къде живее и му изпратих полицата на Трубин, която платих. Ето какво ми отговори той.
И Сергей Иванович взе една бележка изпод преспапието и я подаде на брат си.
Левин прочете написаното със странен, близък нему почерк:
„Покорно моля да ме оставите на мира. Това е едничкото, което искам от любезните си братлета. Николай Левин“
Левин прочете това и без да вдигне глава, стоеше с бележката в ръка пред Сергей Иванович.
В душата му се бореха желанието да забрави сега нещастния си брат и съзнанието, че това ще бъде лошо.
— Той очевидно иска да ме оскърби — продължи Сергей Иванович, — но не може да ме оскърби и аз от цялата си душа бих желал да му помогна, но знам, че това не може да се направи.
— Да, да — повтаряше Левин. — Разбирам и ценя отношението ти към него; но аз ще отида да го видя.
— Ако искаш, иди, но аз не те съветвам — каза Сергей Иванович. — Сиреч що се отнася до мене, не се страхувам от това, той не ще те скара с мене; но заради тебе съветвам те по-добре да не ходиш. Не можеш му помогна. Впрочем прави каквото щеш.
— Може би не може да му се помогне, но аз чувствувам особено в тоя миг — е, това е вече друго, — чувствувам, че не мога да бъда спокоен.
— Виж, това не разбирам — каза Сергей Иванович. — Разбирам едно — прибави той, — това е урокът на смирението. Аз започнах да гледам иначе и по-снизходително на онова, което се нарича подлост, след като братът Николай стана това, което е… Ти знаеш какво направи той…
— Ах, това е ужасно, ужасно! — повтаряше Левин. След като получи от лакея на Сергей Иванович адреса на брат си, Левин веднага се приготви да иде при него, но обмисли и реши да отложи отиването си до вечерта. Преди всичко, за да има душевно спокойствие, трябваше да реши въпроса, по който бе дошъл в Москва. От брат си той отиде в съда при Облонски и като научи за Шчербацки, запъти се натам, дето му казаха, че може да намери Кити.
IX
В четири часа, усещайки как сърцето му бие, Левин слезе от файтона пред Зоологическата градина и тръгна по една пътечка към хълма и пързалката, като знаеше сигурно, че ще я намери там, защото видя каретата на Шчербацки пред входа.
Беше ясен мразовит ден. Пред входа стояха в редици карети, шейни, файтонджии, стражари. Отбран народ с блеснали на яркото слънце шапки гъмжеше при входа и по разчистените пътечки, между руски къщички, с прозорци, украсени с резба; старите кичести брези, с увиснали от снега клони, сякаш бяха пременени в нови празнични одежди.
Той вървеше по пътечката към пързалката и си казваше: „Трябва да не се вълнувам, трябва да се успокоя. Какво си се развълнувало? Защо? Мълчи, глупчо!“ — обръщаше се той към сърцето си. И колкото повече се мъчеше да се успокои, толкова по-силно секваше дъхът му. Срещна го един познат и му извика на име, но Левин дори не го позна. Приближи се до хълма, дето гърмяха веригите на спущащи се и издигащи се шейни, кънтяха пързалящи се шейни и звучаха весели гласове. Направи още няколко крачки и пред него се откри пързалката, и веднага посред всички пързалящи се позна нея.
Той разбра, че тя е тук по радостта и страха, които обзеха сърцето му. Тя бе застанала, разговаряйки с една дама, на противоположния кран на пързалката. Нямаше сякаш нищо особено нито в облеклото, нито в позата й; но Левин можеше така лесно да я познае сред тая тълпа, както розов храст сред коприва. Всичко се осветяваше от нея. Тя бе усмивка, която озаряваше всичко наоколо. „Нима мога да отида там, на леда, да се приближа до нея?“ — помисли той. Мястото, дето се намираше тя, му се стори като недостъпна светиня и в един миг той за малко не си отиде; толкова страшно му стана. Трябваше да направи усилие над себе си и да размисли, че около нея се движат всевъзможни хора, че и той може да отиде там да се пързаля на кънки. Той слезе долу, като избягваше да я гледа дълго време, сякаш тя беше слънце, но я виждаше, както се вижда слънцето, и без да я гледа.
През тоя ден от седмицата и по това време на деня на пързалката се събираха хора от един кръг, все познати. Тук имаше и майстори на пързалянето, които се перчеха с изкуството си, и такива, които се учеха със столове, с плахи несръчни движения, и момчета, и стари хора, които се пързаляха със здравословна цел; те всички се струваха на Левин избрани щастливци, защото бяха тук, близо до нея. Всички пързалящи се сякаш съвсем равнодушно я надпреварваха, настигаха я, дори говореха с нея и съвсем независимо от нея се веселяха, като използуваха отличния лед и хубавото време.
Николай Шчербацки, братовчед на Кити, седеше с късичко палто и тесни панталони на една пейка, с кънки на краката, и като видя Левин, му извика:
— А, първият руски майстор на кънки! Отдавна ли сте дошли? Ледът е отличен, слагайте кънките!
— Та аз и кънки нямам — отвърна Левин, като се чудеше на тая смелост и безцеремонност в нейно присъствие и не я изпущаше от очи нито за миг, макар че не я гледаше. Той чувствуваше, че слънцето се приближава към него. Тя беше в ъгъла и като стъпи несигурно с тесните си крачка във високи обувки, с явна нерешителност се пързаляше към него. Едно момче с руско облекло, което отчаяно махаше с ръце и се превиваше към земята, я надминаваше. Тя се пързаляше не съвсем сигурно; извадила ръце от малкия си маншон, който висеше на шнурче, тя ги държеше готови и гледаше Левин, когото бе познала, усмихваше се
