и нему, и на своя страх. Когато завиването свърши, тя се засили с пъргавото си краче и се хлъзна право към Шчербацки; и като се улови с ръка за него, усмихната кимна към Левин. Беше по-хубава, отколкото той си я представяше.
Когато мислеше за нея, той можеше да си я представи живо цялата, особено прелестната й, малка руса главичка с израз на детска яснота и доброта, толкова свободно сложена върху стройните й момински рамене. Детският израз на лицето й, съчетан с изящната хубост на снагата, съставяше особената й прелест, която той добре си спомняше; но онова, което винаги го поразяваше в нея като нещо неочаквано, беше изразът на очите й — кротки, спокойни и правдиви, и особено усмивката й, която винаги пренасяше Левин в един вълшебен мир, дето се чувствуваше умилен и разнежен, какъвто се помнеше в редките дни от ранното си детство.
— Отдавна ли сте тук? — каза тя и му подаде ръка. — Благодаря — прибави тя, когато той вдигна кърпичката, която бе паднала от маншона й.
— Аз ли? Отскоро съм тук, вчера… тоест днес… пристигнах — отвърна Левин, който от вълнение не разбра изведнъж въпроса й. — Исках да дойда у вас — каза той и като си спомни с какво намерение я бе търсил, веднага се смути и се изчерви. — Не знаех, че се пързаляте с кънки, и то прекрасно.
Тя внимателно го погледна, сякаш искаше да разбере причината за смущението му.
— Вашата похвала е много ценна. Тук и досега всички разправят, че сте най-добрият майстор на кънки — каза тя, като отърсваше с малката си ръка в черна ръкавица иглиците от скреж, паднали върху маншона й.
— Да, едно време се пързалях със страст; искаше ми се да стигна до съвършенство.
— Изглежда, че вие правите всичко със страст — каза тя и се усмихна. — Много ми се иска да видя как се пързаляте. Хайде, сложете кънки и елате да се пързаляме заедно.
„Да се пързаляме заедно! Нима това е възможно?“ — мислеше Левин, като я гледаше.
— Ей сега ще сложа — каза той. И отиде да си сложи кънки.
— Отдавна не сте идвали към нас, господине — каза прислужникът на пързалката, като крепеше крака му и завинтваше кънката на тока. — След вас между господата няма вече такъв майстор на пързаляне. Добре ли е така? — каза той, като изопваше ремъчката.
— Добре, добре, но по-бързо, моля ти се — отвърна Левин и едва сдържаше щастливата усмивка, която се появи неволно на лицето му. „Да — мислеше той, — ето това е животът, това е щастието!
Левин стъпи на крака, свали палтото си и като се затича по грапавия лед пред помещението, изскочи върху гладкия лед и започна да се пързаля без усилие, сякаш само с волята си ускоряваше, забавяше и насочваше пързалянето. Той се приближи до нея плахо, но пак усмивката и го успокои.
Тя му подаде ръка и те тръгнаха един до друг, като се засилваха, и колкото по-бързо се движеха, толкова по-силно тя стискаше ръката му.
— С вас бих се научила по-бързо; кой знае защо, имам вяра във вас — каза му тя.
— И аз съм уверен в себе си, когато вие се облягате на мене — каза той, но веднага се изплаши от онова, което каза, и се изчерви. И действително, щом той изрече тия думи, изведнъж сякаш слънцето се скри зад облак, лицето й изгуби цялата си ласкавост и Левин съзря познатата игра на лицето й, която означаваше усилие на мисълта: на гладкото й чело се появи бръчка.
— Да не би да ви е нещо неприятно? Впрочем аз нямам право да питам — бързо каза той.
— Защо пък?… Не, не ми е неприятно — отвърна тя студено и веднага прибави: — Не сте ли се виждали с mademoiselle Linon?
— Още не.
— Идете при нея, тя толкова ви обича.
„Какво значи това? Аз съм я обидил. Господи, помогни ми!“ — помисли Левин и се спусна към старата французойка с побелели къдри, която седеше на една пейка. Тя го посрещна като стар приятел, усмихвайки се и показвайки изкуствените си зъби.
— Да, ето на, растем — каза му тя, посочвайки с очи Кити — и стареем. Tinybear5 стана вече голямо! — продължи усмихнато французойката и му припомни неговата шега за трите госпожици, които той наричаше трите мечки от една английска приказка. — Помните ли, някога вие казвахте така.
Той съвсем не помнеше това, макар че тя от десет години се смееше на тая шега и я обичаше.
— Хайде идете, идете се пързаляйте. А нашата Кити започна да се пързаля хубаво, нали?
Когато Левин изтича пак при Кити, лицето й вече не беше строго, очите гледаха все така правдиво и ласкаво, но на Левин се стори, че нейната ласкавост има един особен, умишлено спокоен тон. И му стана тъжно. След като поприказва за старата си гувернантка, за нейните странности, тя го запита за живота му.
— Нима не ви е отегчително зимно време на село? — попита тя.
— Не, не ми е отегчително, аз съм много зает — каза той, чувствувайки, че тя го подчинява на спокойния си тон, от който той не ще има сили да се освободи, също както беше в началото на зимата.
— За дълго ли дойдохте? — попита го Кити.
— Не знам — отвърна той, без да мисли какво говори. Мина му мисълта, че ако се поддаде на тоя неин тон на спокойно приятелство, отново ще си замине, без да е решил нещо, и затова сметна за необходимо да се възмути.
— Как може да не знаете?
— Не знам. Това зависи от вас — каза той и веднага се ужаси от думите си.
Дали не го чуваше, или не искаше да го чуе, но тя сякаш се препъна, тропна два пъти с крак и бързо се понесе далеч от него. Стигна с пързаляне при m-lle Linon, каза й нещо и се запъти към помещението, дето дамите сваляха кънките си.
„Боже мой, какво направих аз! Господи Боже мой! Помогни ми, научи ме!“ — казваше си Левин, като се молеше и същевременно чувствуваше нужда от силно движение и затова се пързаляше бързо и описваше външни и вътрешни кръгове.
В това време един от младежите, най-добрият от новите майстори на пързаляне, с цигара в уста, с кънки, излезе от кафенето, затича се и се спусна надолу по стъпалата, като тропаше и подскачаше. Той се хлъзна надолу и без да измени дори свободното положение на ръцете си, започна да се пързаля по леда.
— А, това е нов номер! — каза Левин и веднага хукна горе, за да направи и той тоя номер.
— Да не се пребиете, за това трябва навик! — извика му Николай Шчербацки.
Левин се изкачи на стъпалата, затича се отгоре о всичка сила и се спусна долу, като пазеше при това необикновено движение равновесие с ръцете си. На последното стъпало той се закачи, но едва докосна леда с едната си ръка, направи силно движение, запази равновесие и засмян полетя нататък.
„Колко е приятен, мил!“ — помисли Кити, която в това време излизаше от помещението заедно с m-lle Linon и го гледаше с кротка, ласкава усмивка, като любим брат. „Нима съм виновна, нима направих нещо лошо? Те казват: кокетство. Аз зная, че не него обичам; но все пак ми е весело с него, той е толкова приятен! Само че защо ми каза такива работи!…“ — мислеше тя.
Като видя, че Кити си отива и майка и я посрещна на стъпалата, Левин, зачервен от бързото движение, се спря и се замисли. Той свали кънките и настигна майката и дъщерята при входа на градината.
— Много ми е приятно, че ви виждам — каза княгинята. — В четвъртък както винаги ние приемаме.
— Значи, днес?
— Много ще ни бъде приятно да ви видим — сухо каза княгинята.
Тая сухота огорчи Кити и тя не можа да сдържи желанието си да заглади студенината на майка си. Обърна глава и каза с усмивка:
— Довиждане.
В това време Степан Аркадич, с накривена шапка, със светнали лице и очи, влизаше в градината като весел победител. Но когато се приближи до тъща си, той с тъжно, виновно лице отговори на въпросите й за здравето на Доли. След като поприказва тихо и унило с нея, той изпъчи гърди и улови Левин под ръка.
