— Е, да вървим ли? — попита той. — Все за тебе мислех и много, много ми е приятно, че дойде — каза той, като го гледаше многозначително в очите.
— Да вървим, да вървим — отвърна щастливият Левин, той непрекъснато чуваше звука на гласа, който му каза „довиждане“, и виждаше усмивката, с която бе казано това.
— В „Англия“ или в „Ермитаж“?
— Все ми е едно.
— Добре, в „Англия“ — каза Степан Аркадич, който избра „Англия“, защото там, в „Англия“, бе повече задлъжнял, отколкото в „Ермитажа“. Тъкмо затова той смяташе, че не е добре да отбягва тоя ресторант. — С файтон ли си? Е, чудесно, защото аз освободих каретата.
По целия път приятелите мълчаха. Левин мислеше какво ли значи тая промяна в израза на лицето на Кити и ту се убеждаваше, че има надежда, ту изпадаше в отчаяние и ясно виждаше, че надеждата му е безумна, а същевременно се чувствуваше съвсем друг човек, не такъв, какъвто беше преди нейната усмивка и нейното
По пътя Степан Аркадич съчиняваше менюто на обеда.
— Ти нали обичаш тюрбо? — попита той Левин, когато стигнаха до ресторанта.
— Какво? — попита Левин. — Тюрбо ли? Да,
X
Когато влезе с Облонски в ресторанта, Левин не можа да не забележи особения израз, сякаш на сдържано сияние, върху лицето и в цялата фигура на Степан Аркадич. Облонски съблече балтона си и с накривена шапка мина в салона, като даваше нареждания на лепящите се по нето татари във фракове и с кърпи. Кланяйки се надясно и наляво на радостно посрещащите го познати, каквито се намираха и тук, както навред, той пристъпи до бюфета, пийна водка, взе мезе риба и каза на начервената, накитена с панделчици, дантели и къдрици французойка, която седеше зад тезгяха, нещо такова, че дори тая французойка се засмя искрено. А Левин не пи водка само защото му се виждаше оскърбителна тая французойка, съставена сякаш цялата от чужди коси, poudre de riz и vinaigre de toilette6. Като от някакво мръсно място, той бързо се отдалечи от нея. Цялата му душа беше изпълнена със спомена за Кити и в очите му светеше усмивка на тържество и щастие.
— Заповядайте тук, ваше сиятелство, тук няма да ви безпокоят, ваше сиятелство — каза един особено досадно-любезен стар, беловежд татарин с широк таз и разперени над него поли на фрака. — Заповядайте, ваше сиятелство — обърна се той към Левин, като в знак на почитание към Степан Аркадич любезничеше и с гостенина му.
Той в миг покри с чиста покривка постланата вече кръгла маса под бронзовия светилник, приближи плюшените столове и спря пред Степан Аркадич с кърпа и листа в ръка, очаквайки поръчки.
— Ако желаете, ваше сиятелство, отделна стаичка, ей сега се освобождава: там е княз Солицин с една дама. Получихме пресни стриди.
— А, стриди!
Степан Аркадич се замисли.
— Дали да променим плана си, а, Левин? — попита той, като спря пръста си върху листа. И лицето му изразяваше сериозно недоумение. — Хубави ли са стридите? Само внимавай!
— Фленсбургски са, ваше сиятелство, остендски нямаме.
— Че са фленсбургски, фленсбургски са, но дали са пресни?
— Вчера ги получихме.
— Е, дали да започнем със стриди, а след това вече да променим целия план? А?
— Все едно ми е. Аз бих предпочел зелева чорба и каша; но тук няма тия работи.
— Каша а ла рюс ли ще заповядате? — каза татаринът, наведен над Левин като бавачка над дете.
— Не, без шеги, каквото и да избереш, все ще е хубаво. Аз се попързалях на кънки и съм много гладен. И не мисли — прибави той, като забеляза недоволен израз върху лицето на Облонски, — че не ценя твоя избор. С удоволствие ще си хапна хубавичко.
— То се знае! Каквото и да казват, това е едно от удоволствията на живота — каза Степан Аркадич. — Добре, тогава дай ни, братко, двадесет или малко са — тридесет стриди, супа с корени…
— Прентаниер — подзе татаринът. Но изглежда, че Степан Аркадич не искаше да му достави удоволствието да нарича ястията на френски.
— С корени, нали знаеш? След това тюрбо с гъст сос, после… ростбиф; но внимавай да е хубав. После може петел и такова, консерви.
Като си спомни маниера на Степан Аркадич да не нарича ястията по френския лист, татаринът не повтаряше след него, но си направи удоволствие да повтори цялата поръчка по листа: „Суп прентаниер, тюрбо сос Бомарше, пулард а̀ лестрагон, маседуан де фрюи…“ — и веднага, като върху пружина, остави единия, подвързания лист, грабна другия, листа за вината, и го поднесе на Степан Аркадич.
— А какво ще пием?
— Каквото искаш, само че малко, може шампанско — каза Левин.
— Как? Отначало ли? Впрочем може наистина. С бял печат ли обичаш?
— Каше блан — подзе татаринът.
— Добре, донеси ни от тая марка заедно със стридите, а после ще видим.
— Слушам. С яденето от кое вино ще заповядате?
— Дай ни нюи. Не, по-добре класическо шабли.
— Слушам. От
— Е, да, пармезан. Или ти обичаш друго?
— Не, все едно ми е — каза Левин, който едва сдържаше усмивката си.
И татаринът с разперени поли над широкия си таз се затече и след пет минути долетя с чиния отворени върху седефените черупки стриди и бутилка между пръстите.
Степан Аркадич смачка колосаната кърпа, пъхна я в жилетката си и като сложи спокойно ръце, залови се за стридите.
— Ама не са лоши — каза той, като изчопляше със сребърната вилица лигавите стриди от седефените черупки и ги гълташе една след друга. — Не са лоши — повтори той, като дигаше влажните си и блестящи очи ту към Левин, тук към татарина.
Левин яде и от стридите, макар че белият хляб със сирене му се услаждаше повече. Но той се любуваше на Облонски. Дори татаринът, който бе отпушил бутилката и разливаше пенливото вино в широките тънки чашки, с усмивка на видимо удоволствие поглеждаше Степан Аркадич, който оправяше белия си нагръдник.
— Ами ти не обичаш ли много стридите? — попита Степан Аркадич, като изпразни чашата си. — Или си нещо угрижен? А?
Искаше му се Левин да е весел. Ала Левин не че не беше весел, но беше притеснен. С това, което бе на душата му, на него му бе тежко и неловко в ресторанта между тия отделни стаички, дето обядваха двойки, посред това тичане и суетене; тая обстановка от бронзови украшения, огледала, газово осветление, татари — всичко това беше оскърбително за него. Той се страхуваше да не замърси онова, което изпълваше душата му.
— Аз ли? Да, угрижен съм; но освен това всичко тук ме притеснява — каза той. — Ти не можеш си представи как за мене, селския жител, всичко това е чудно, като ноктите на оня господин, когото видях в кабинета ти.
— Да, видях, че ноктите на бедния Гриневич те заинтересуваха много — каза Степан Аркадич със смях.
— Не мога — отвърна Левин. — Постарай се, влез в положението ми; застани на гледището на един селски жител. Ние на село се стараем да приведем ръцете си в такова положение, че да е удобно да работим с тях; затова изрязваме ноктите си, а понякога запретваме и ръкави. А тук хората нарочно оставят ноктите си, докато могат да се държат, и прикачват на ръкавите си копчета като панички, за да не могат да работят нищо с ръцете си.
Степан Аркадич весело се усмихваше.
