— Защо ми е дотрябвало да познавам Вронски?
— Трябва да познаваш Вронски, защото той е един от твоите съперници.
— Какъв е тоя Вронски? — попита Левин и детски-възторженият израз на лицето му, на който Облонски току-що се любуваше, изведнъж стана зъл и неприятен.
— Вронски е един от синовете на граф Кирил Иванович Вронски и един от най-добрите представители на петербургската златна младеж. Запознах се с него в Твер, когато бях на служба там, а той идваше за наборната комисия. Страшно богат, красив, с големи връзки, флигел-адютант и същевременно много мил, добър момък. И дори нещо повече от добър. Доколкото го опознах тук, той е образован и много умен; тоя човек ще отиде много далеч.
Левин се мръщеше и мълчеше.
— Та той дойде тук скоро след тебе и доколкото разбирам, влюбен е до уши в Кити, а ти знаеш, майка й…
— Извинявай, но аз не знам нищо — каза Левин и мрачно се намръщи. И веднага си спомни за брата Николай и за това, колко е отвратителен, че е могъл да го забрави.
— Почакай, почакай — каза Степан Аркадич, като се усмихваше и го дърпаше за ръката. — Казах ти това, което зная, и повтарям, че в тая тънка и деликатна работа, доколкото разбирам, струва ми се, шансовете са на твоя страна.
Левин се отпусна назад на стола, лицето му беше бледо.
— Но аз бих те съветвал да решиш работата колкото може по-скоро — продължи Облонски, като му доливаше чашата.
— Не, благодаря, не мога да пия повече — каза Левин и отмести чашата си. — Ще се напия… Ами ти как живееш? — продължи той с явно желание да промени разговора.
— Още една дума: във всеки случай съветвам те да решиш въпроса по-скоро. Днес не те съветвам да говориш — каза Степан Аркадич. — Иди утре сутринта класически да направиш предложение и нека Бог те благослови.
— Но ти нали искаше да дойдеш на лов при мене на село? Хайде напролет, когато птиците се чифтосват — каза Левин.
Сега той от цялата си душа се разкайваше, че бе започнал тоя разговор със Степан Аркадич. Неговото
Степан Аркадич се усмихна. Той разбираше какво става в душата на Левин.
— Ще дойда някога — каза той. — Да, братко, жените са ос, около която се върти всичко. Ето и моята работа е лоша, много лоша. А всичко идва от жените. Ти ми кажи откровено — продължи той, като извади пура и държеше с една ръка чашата си, — дай ми съвет.
— Но за какво?
— Ето за какво. Да предположим, че си женен, обичаш жена си, но си се увлякъл в друга жена…
— Извинявай, но аз никак не разбирам как може… също както не разбирам как бих могъл, след като съм се наял сега, да мина край някоя фурна и да си открадна кравай.
Очите на Степан Аркадич блестяха повече от обикновено.
— Защо не? Понякога краваят мирише толкова хубаво, че не можеш да се въздържиш.
Като казваше това, Степан Аркадич леко се усмихваше. Левин също не можа да не се усмихне.
— Да, но без шеги — продължи Облонски. — Разбери, че жената, мило, кротко, любещо същество, е клета, самотна и всичко е пожертвувала. Сега, когато всичко е вече свършено — разбери, — нима трябва да я захвърлиш? Да кажем: ще се разделите, за да не разрушите семейния си живот; но нима не трябва да я съжалиш, да уредиш някак работата, да я смекчиш?
— Е, извинявай за това. Ти знаеш, че за мене всички жени се делят на два сорта… сиреч не… по-право: има жени, има и… Аз не съм виждал красиви паднали създания и не ще видя, а такива, като оная начервена французойка зад тезгяха, с къдриците, са за мене гадини и всички паднали жени са такива.
— А евангелската?
— Ах, престани! Христос никога не би казал тия думи, ако е знаел колко ще злоупотребяват с тях. От цялото Евангелие си спомням само тия думи. Впрочем аз говоря не това, което мисля, а това, което чувствувам. Отвращавам се от падналите жени. Ти се боиш от паяците, а аз от тия гадини. Ти сигурно не си изучавал паяците и не познаваш нрава им; същото е и с мене.
— Добре ти е на тебе да говориш така;, това е все едно, както оня Дикенсов господин, който с лявата си ръка прехвърля през дясното рамо всички трудни въпроси. Но отричането на един факт не е отговор. Какво да се прави, кажи ми, какво да се прави? Жената се състарява, а ти си пълен с живот. Не си успял още да се озърнеш, и вече чувствуваш, че не можеш да обичаш жена си с любов, колкото и да я уважаваш. И ето че изведнъж се влюбиш в някоя — пропадаш, пропадаш! — с мрачно отчаяние рече Степан Аркадич.
Левин се усмихна.
— Да, и пропаднах — продължи Облонски. — Но какво да правя?
— Да не крадеш кравайчета.
Степан Аркадич се засмя.
— О, моралисте! Но разбери, че има два вида жени: едната иска само правата си и тия права са твоята любов, която ти не можеш да й дадеш; а другата жертвува всичко за тебе и не иска нищо. Какво трябва да правиш? Как да постъпиш? Тук е страшната драма.
— Ако искаш да бъда искрен, ще ти кажа, че не вярвам да има тук драма. И ето защо. Според мене любовта… и двата вида любов, които, както си спомняш, Платон определя в своя „Пир“, и двата вида любов служат като пробен камък за хората. Едни хора разбират само едната любов, други — другата. И ония, които разбират само неплатоничната любов, напразно говорят за драма. При такава любов не може да има никаква драма. „Покорно ви благодаря за удоволствието, довиждане“ — ето ти цялата драма. А при платоничната любов не може да има драма, защото при такава любов всичко е ясно и чисто, защото…
В тоя миг Левин си спомни за греховете си и за вътрешната борба, която бе преживял. И той неочаквано прибави:
— Впрочем може би си прав. Твърде е възможно… Но аз не зная, наистина не зная.
— Ето виждаш ли — каза Степан Аркадич, — ти си цялостен човек. Това е твое качество и твой недостатък. Понеже си цялостен характер, искаш целият живот да се състои от цялостни явления, а това не става. Ето ти презираш обществената служебна дейност, защото ти се иска делото постоянно да отговаря на целта, а това не става. Ти искаш също дейността на отделния човек да има винаги цел, любовта и семейният живот да бъдат винаги едно. А това не става. Цялото разнообразие, цялата прелест, цялата хубост на живота се състои от светлини и сенки.
Левин въздъхна и не отговори нищо. Той мислеше за своите работи и не слушаше Облонски.
И изведнъж и двамата почувствуваха, че макар и да са приятели, макар да обядваха заедно и пиха вино, което трябваше да ги сближи още повече, всеки мисли само за своите работи и не го интересува другият. Облонски неведнъж вече бе изпитвал това настъпващо след ядене крайно раздвоение вместо сближение и знаеше какво трябва да се направи в такива случаи.
— Сметката! — извика той и влезе в съседния салон, където веднага срещна един познат адютант и заприказва с него за една актриса и за нейния покровител. И веднага в разговора с адютанта Облонски почувствува облекчение и си отдъхна от разговора с Левин, който винаги го докарваше до твърде голямо умствено и душевно напрежение.
Когато татаринът се появи със сметката от двадесет и шест рубли и няколко копейки плюс бакшиша,
