— Да, това е признак, че на тоя човек вече не му е нужен грубият труд. Той работи с ума си.
— Може би. Но все пак всичко това ми се вижда чудно, както сега ми се вижда чудно, че ние, селските жители, гледаме по-скоро да се наядем, за да можем да вършим работата си, а ние с тебе се стараем колкото се може по-дълго време да не се наядем и затова ядем стриди…
— Е, разбира се — подзе Степан Аркадич. — Но тъкмо това е целта на образованието, да се направи от всичко наслада.
— Е, щом това е целта, бих желал да съм див.
— Ти и без това си див. Вие, Левиновци, всички сте диви.
Левин въздъхна. Спомни си за брата Николай, стана му срамно и мъчно и той се начумери; но Облонски заприказва за друго нещо, което веднага го отвлече.
— Ще идеш ли довечера у нашите, у Шчербацки де? — попита той, като отместваше празните грапави черупки и приближаваше сиренето; очите му блестяха многозначително.
— Да, непременно ще ида — отвърна Левин. — Макар и да ми се стори, че княгинята ме покани неохотно.
— Какво приказваш! Глупости! Това е нейният маниер… Я ми дай супата, братко!… Това е нейният маниер, grande dame7 — каза Степан Аркадич. — И аз ще дойда, но най-напред трябва да отида на спявка у графиня Банина. Че как да не си див? С какво да се обясни, че ти изведнъж изчезна от Москва? Шчербацки ме разпитваха непрестанно за тебе, сякаш аз съм длъжен да зная къде си отишъл. А аз зная само едно: ти правиш винаги онова, което никой не прави.
— Да — бавно и развълнувано каза Левин. — Прав си, аз съм див. Само че моята диващина не е в това, че си заминах тогава, а че съм дошъл сега. Сега аз дойдох…
— О, какъв щастливец си ти! — подзе Степан Аркадич, като гледаше Левин в очите.
— Защо?
— Познавам буйните коне по дамгите, а влюбените младежи — по очите — издекламира Степан Аркадич. — За тебе всичко е напред.
— А нима за тебе вече е отминало?
— Не, макар и да не е отминало, но ти имаш бъдеще, а моето настояще е объркана работа.
— Защо?
— Ей тъй на, не е хубаво. Но аз не искам да говоря за себе си, и без това не мога да ти обясня всичко — каза Степан Аркадич. — Ами ти защо си дошъл в Москва?… Ей, прибирай! — извика той на татарина.
— Сещаш ли се? — отвърна Левин, без да сваля от Степан Аркадич своите светнали от вътрешен огън очи.
— Сещам се, но не мога да започна да говоря за това. По това вече ти можеш да разбереш дали се сещам, или не — каза Степан Аркадич, като гледаше с тънка усмивка Левин.
— Е, какво ще ми кажеш? — попита Левин с треперещ глас и усети, че всички мускули на лицето му треперят. — Как гледаш на това?
Степан Аркадич бавно изпи нашата си шабли, без да снеме очи от Левин.
— Аз ли? — каза той. — Не бих желал нищо, нищо така много, както това. То е най-хубавото, което може да стане.
— Но дали не грешиш? Знаеш ли за какво говорим? — рече Левин, като впиваше очи в събеседника си. — Мислиш ли, че това е възможно?
— Мисля, че е възможно. Защо да не е възможно?
— Не, мислиш ли наистина, че е възможно? Кажи ми всичко, каквото мислиш! Ами… ами ако ме чака отказ?… И аз дори съм уверен…
— Но защо мислиш така? — каза Степан Аркадич, като се усмихваше на неговото вълнение.
— Така ми се струва понякога. Та това ще бъде ужасно и за мене, и за нея.
— Е, във всеки случай за едно момиче няма нищо ужасно в това. Всяко момиче се гордее, когато му направят предложение.
— Да, всяко момиче, но не и тя.
Степан Аркадич се усмихна. Той познаваше толкова добре това чувство на Левин, знаеше, че за него всички момичета в света се делят на два сорта: първият сорт са всички момичета в света освен нея и тия момичета имат всички човешки слабости и са твърде обикновени момичета; вторият сорт — това е само тя, която няма никакви слабости и стои над всичко човешко.
— Чакай, вземи си сос — каза той, като улови ръката на Левин, който отстраняваше соса от себе си.
Левин покорно си сложи сос, но не остави Степан Аркадич да яде спокойно.
— Не, почакай, почакай — каза той. — Разбери, че за мене това е въпрос на живот и смърт. Аз не съм говорил никога и с никого за това. И с никого не мога да говоря освен с тебе. Наистина ние с тебе сме чужди един на друг въз всичко: различни вкусове, възгледи, всичко; но аз зная, че ме обичаш и разбираш и заради това ужасно те обичам. Но, за Бога, бъди напълно откровен.
— Казвам ти, което мисля — рече Степан Аркадич, като се усмихваше. — Но ще ти кажа и нещо повече; жена ми е просто необикновен човек… — Степан Аркадич въздъхна, като си спомни за отношенията с жена си, помълча за миг и продължи: — Тя има дарба да предвижда. Прониква в душата на хората; нещо повече — тя знае какво ще стане, особено в областта на браковете. Например тя предсказа, че Шаховская ще се омъжи за Брентели. Никой не искаше да повярва това, а така излезе. И тя е на твоя страна.
— Сиреч как?
— Така, че тя не само те обича, но казва, че Кити непременно ще стане твоя жена.
При тия думи лицето на Левин изведнъж светва в усмивка, в такава усмивка, която е близо до сълзи от умиление.
— Тя казва това! — извика Левин. — Аз винаги съм смятал, че твоята жена е чудесна. Е, стига, стига сме приказвали за това — каза той и стана от мястото си.
— Добре, но седни де, ето я и супата.
Но Левин не можеше да се сдържи на стола. Той мина два пъти с твърдите си крачки из малката стаичка, помита с очи, за да не видят сълзите му, и едва тогава седна пак на масата.
— Разбери — каза той, — че това не е любов. Аз съм се влюбвал, но това е друго. Не моето чувство, а някаква външна сила ме е завладяла. Да, аз заминах, защото реших, че това не може да стане, разбираш ли, като щастие, което не съществува на земята; но се борих със себе си и виждам, че без това няма живот. И трябва да реша…
— Защо си заминал, казваш?
— Ах, чакай! Ах, колко мисли! За колко неща трябва да те питам! Слушай. Та ти не можеш си представи какво направи за мене с това, което ми каза. Аз съм толкова щастлив, че ставам дори отвратителен; забравих всичко… Днес научих, че братът Николай… знаеш ли, той е тук… аз забравих и него. Струва ми се, че и той е щастлив. Това е нещо като лудост. Но едно е ужасно… Ето, ти си женен, познаваш това чувство… Ужасното е, че ние, старите, които сме вече с минало… не любов, а грехове… изведнъж се сближаваме с едно чисто, невинно същество; това е отвратително и затова не мога да не се чувствувам недостоен.
— Е, ти нямаш много грехове.
— Ах, все пак — каза Левин, — все пак, „като чета с отврата живота си, треперя и проклинам, и горчиво се оплаквам…“ Да.
— Какво да се прави, светът е нареден така — каза Степан Аркадич.
— Едно е утешението, както в молитвата, която винаги съм обичал: прости ми не по заслугите, а от милосърдие. Само така може да ми прости и тя.
XI
Левин изпи чашата си и те млъкнаха.
— Трябва да ти кажа още нещо. Познаваш ли Вронски? — обърна се Степан Аркадич към Левин.
— Не, не го познавам. Защо ме питаш?
— Донеси още една бутилка — каза Степан Аркадич на татарина, който доливаше чашите и се въртеше около тях тъкмо когато не трябваше.
