Паскудин, Драм… Да, и Драм… такъв честен, делови човек… Семьонов, Чагин, Сигонин — припомняше си Алексей Александрович. — Да предположим, че някакъв неразумен ridicule37 пада върху тия хора, но аз никога не съм виждал в това нищо друго освен нещастие и винаги съм му съчувствувал“ — каза си Алексей Александрович, макар че това не беше истина, понеже той никога не съчувствуваше на такива нещастия, а толкова по-високо ценеше себе си, колкото по-чести бяха примерите с жени, които изневеряват на мъжете си. „Това е нещастие, което може да постигне всекиго. Това нещастие постигна и мене. Въпросът е само как най-добре да понеса това положение.“ И той започна да прехвърля през ума си подробно начините, по които постъпваха хора, намиращи се в същото положение като него.
„Дарялов се би на дуел…“
На младини дуелът особено занимаваше мисълта на Алексей Александрович тъкмо защото беше физически плах човек и добре знаеше това. Алексей Александрович не можеше без ужас да помисли за пистолета, насочен към него, и никога през живота си не бе си служил с никакво оръжие. Тоя ужас от млади години често го караше да мисли за дуела и да се поставя в положение, при което може да потрябва да излага живота си на опасност. След като достигна успех и твърдо положение в живота, той забрави за това чувство; но навикът на чувството надделя и страхът да не го помислят страхлив и сега се оказа толкова силен, че Алексей Александрович дълго и всестранно обмисляше и мислено допущаше въпроса за един дуел, макар и да знаеше предварително, че в никакъв случай не ще се бие.
„Без съмнение нашето общество е още така диво (не е както в Англия), че мнозина — а в числото на тия мнозина бяха ония, за чието мнение Алексей Александрович особено държеше — ще погледнат на един дуел с добро око; но какъв ще бъде резултатът? Да предположим, че го извикам на дуел — продължи да мисли Алексей Александрович и като си представи живо нощта, която ще прекара след извикването на дуел, и пистолета, насочен към него, той изтръпна и разбра, че никога няма да направи това, — да предположим, че го извикам на дуел. Да предположим, че ще ме научат — продължи да мисли той, — ще ме поставят, аз ще дръпна спусъка — каза си той, като затвори очи — и се окаже, че съм го убил — каза си Алексей Александрович и разтърси глава, за да отпъди тия глупави мисли. — Какъв смисъл има убийството на един човек, за да определя отношението си към престъпната жена и сина си? Точно така аз трябва да реша какво трябва да правя с нея. Но което е още по-вероятно и което сигурно ще стане — аз ще бъда убит или ранен. Аз, невинният човек, жертвата — убит или ранен. Още по-безсмислено. Но нещо повече: извикването на дуел от моя страна ще бъде нечестна постъпка. Нима не зная предварително, че моите приятели никога няма да ме оставят да се дуелирам — няма да допуснат животът на един държавник, нужен на Русия, да бъде изложен на опасност? Какво ще стане тогава? Ще излезе, че аз, знаейки предварително, че работата никога няма да стигне до опасност, съм искал с това извикване на дуел само да си придам някакъв лъжлив блясък. Това е нечестно, това е фалшиво, това е заблуждаване на другите и на самия себе си. Дуелът е немислим и никой не го очаква от мене. Моята цел е да запазя репутацията си, която ми трябва, за да продължа безпрепятствено дейността си.“ Служебната дейност, която и по-рано в очите на Алексей Александрович имаше голямо значение, сега му се видя особено значителна.
След като обсъди и отхвърли мисълта за дуел, Алексей Александрович се обърна към развода — другия изход, който бяха избрали някои от ония мъже, за които той си спомни. Като прехвърляше в паметта си всички известни случаи на разводи (такива имаше твърде много в най-висшето общество, което той добре познаваше), Алексей Александрович не намери нито един, дето целта на развода да е била същата, която имаше той. Във всички тия случаи мъжът отстъпваше или продаваше невярната си жена и тъкмо оная страна, която поради виновността си нямаше право да встъпва в брак, завързваше измислени, мнимо узаконени отношения с новия съпруг. А при своя случай. Алексей Александрович виждаше, че не може да се постигне законен развод, сиреч такъв развод, при който да бъде отхвърлена само виновната жена. Той виждаше, че сложните условия на живота, в които се намираше, не допущат възможността от ония груби доказателства, които законът изисква, за да докаже престъпността на жената; виждаше, че дори и да има такива доказателства, известна изтънченост на тоя живот не допуша прилагането им, че прилагането на такива доказателства би унизило пред общественото мнение повече него, отколкото нея.
Опитът за развод можеше да доведе само до скандален процес, който би бил добре дошъл за враговете му, за да оклеветят и злепоставят високото му положение в обществото. А главната цел — да се изясни положението с най-малко разстройство — не се постигаше и чрез развод. Освен това при един развод, дори при опит за развод, очевидно жената скъсва отношенията си с мъжа и се свързва с любовника си. А в душата на Алексей Александрович, въпреки неговото вече пълно, както му се струваше, презрително равнодушие към жена му, оставаше към нея едно чувство — нежелание тя да може да се свърже безпрепятствено с Вронски и по тоя начин престъплението й да бъде от полза за нея. Дори мисълта за това така много раздразни Алексей Александрович, че само като си представи това, той простена от вътрешна болка, повдигна се и промени мястото си в каретата и дълго след това, намръщен, увиваше с пухкавото одеяло зиморничавите си костеливи крака.
„Освен формалния развод бих могъл да постъпя и като Карибанов, Паскудин и добрия Драм, сиреч да се разделя с жена си“ — продължи да мисли той, след като се успокои; но и тая мярка имаше същите позорни неудобства както при развода и главно — също както формалният развод и това средство хвърляше жена му в прегръдките на Вронски. „Не, това е невъзможно, невъзможно! — заговори високо той, като започна пак да се загъва с одеялото. — Аз не мога да бъда нещастен, но и тя, и той не трябва да бъдат щастливи.“
Чувството на ревност, което го измъчваше през време на неизвестността, бе преминало оня миг, когато думите на жена му сякаш му измъкнаха с болка един зъб. Но това чувство се замени с друго: с желанието тя не само да не тържествува, но и да получи възмездие за престъплението си. Той не признаваше това чувство, но дълбоко в душата си искаше тя да пострада, задето бе нарушила спокойствието и честта му. И след като прехвърли отново през ума си условията на дуела, развода, раздялата и след като ги отхвърли отново, Алексей Александрович се убеди, че има само един изход — да я задържи при себе си, като скрие станалото от обществото, и като употреби всички зависещи от него средства, да прекрати връзките й и главно — това нещо той не искаше да признае дори пред себе си — да я накаже. „Трябва да обявя решението си, че след като съм обмислил тежкото положение, в което тя постави семейството, всеки друг изход ще бъде по-лош и за двете страни, отколкото запазването на външното status quo38, и че аз съм съгласен да спазвам това status quo, но при строгото условие и тя да изпълнява волята ми, сиреч да прекрати отношенията с любовника си.“ В подкрепа на това решение, когато то бе взето вече окончателно, на Алексей Александрович му хрумна още едно важно съображение. „Само при такова решение аз постъпвам и съгласно с религията — каза си той, — само при това решение не отблъсвам престъпната си жена, а й давам възможност да се поправи и дори — колкото и тежко да бъде за мене това — посвещавам част от силите си за поправянето и спасението й.“ Макар Алексей Александрович и да знаеше, че не може да има нравствено влияние върху жена си, че от целия тоя опит за нейното поправяне няма да излезе нищо освен лъжа; макар че, преживявайки тия тежки минути, той не бе помислил нито веднъж да търси ръководство от религията, сега, когато решението му съвпадаше с изискванията, както му се струваше, на религията, тая религиозна санкция на неговото решение му даваше пълно удовлетворение и донейде успокоение. Радостно му бе да мисли, че дори при един толкова важен случай в живота никой не ще бъде в състояние да каже, че не е постъпил съгласно с принципите на оная религия, чието знаме той винаги държеше високо сред общата студенина и равнодушие. Като обмисляше по- нататъшните подробности, Алексей Александрович не виждаше дори защо отношенията с жена му да не могат да си останат почти същите, както и по-рано. Несъмнено той никога не ще бъде в състояние да й възвърне уважението си; но нямаше и не можеше да има никакви причини да разваля живота си и да страда поради това, че тя е лоша и невярна жена. „Да, ще мине време, времето, което всичко изглажда, и ще се възстановят по-раншните отношения — каза си Алексей Александрович, — сиреч ще се възстановят в такава степен, че няма да чувствувам огорчения през целия си живот. Тя трябва да бъде нещастна, но аз не съм виновен и затова не мога да бъда нещастен.“
XIV
Когато наближи Петербург, Алексей Александрович не само се бе спрял напълно на това решение, но и състави в ума си писмото, което ще пише до жена си. Той влезе в стаята на вратаря, погледна писмата и
