— Въобще ли няма да заминем?
— Не, не развързвайте багажа до утре, и каретата задръжте. Ще отида у княгинята.
— Коя рокля да ви приготвя?
XVII
В играта на крокет, на която княгиня Тверская канеше Ана, трябваше да участвуват две дами и техните поклонници. Тия две дами бяха главните представителки на един избран нов петербургски кръг, които от подражание към подражанието на нещо бяха се нарекли les sept merveilles du monde40. Тия дами принадлежаха към един наистина висш кръг, но напълно враждебен на оня, който посещаваше Ана. Освен това старият Стремов, един от влиятелните хора в Петербург, поклонник на Лиза Меркалова, беше враг по служба на Алексей Александрович. Поради всички тия съображения Ана не искаше да отиде и тъкмо за тоя неин отказ се отнасяха загатванията в бележката на княгиня Тверская. Но сега, като се надяваше да срещне там Вронски, Ана реши да отиде.
Тя пристигна у княгиня Тверская преди другите гости.
В това време, когато тя влизаше, лакеят на Вронски с разчесани бакенбарди, приличен на камерюнкер, също влизаше. Той се спря до вратата, свали фуражката си и й направи път. Ана го позна и едва сега си спомни, че вчера Вронски бе казал, че няма да дойде. Той навярно изпращаше бележка за това.
Когато събличаше горната си дреха в антрето, тя чу как лакеят, който произнасяше дори буквата „р“ като камерюнкер, каза: „От графа за княгинята“ — и предаде бележката.
Искаше й се да го попита де е господарят му. Искаше й се да се върне и да му изпрати писмо, за да дойде той при нея или тя да отиде при него. Но не можеше да направи нито първото, нито второто, пито третото: напред вече се чуваха звънците, с които съобщаваха за пристигането й, и лакеят на княгиня Тверская бе застанал вече полуобърнат до разтворената врата, като я чакаше да мине за вътрешните стаи.
— Княгинята е в градината, сега ще й доложат. Не бихте ли искали да заповядате в градината? — доложи друг лакей в другата стая.
Положението на нерешителност и на неяснота беше все същото, както и у дома й; дори още по-лошо, защото не можеше да предприеме нищо, не можеше да види Вронски, а трябваше да остане тук, в една чужда и толкова различна на настроението й компания; но тя беше в тоалет, който знаеше, че й отива; не беше сама, беше заобиколена от оная обикновена тържествена обстановка на безделие и й беше по-леко, отколкото у дома й; нямаше нужда да измисля какво да прави. Всичко ставаше от само себе си. Когато срещна идващата към кея Бетси в бял тоалет, който я порази с елегантността си, Ана й се усмихна както винаги. Княгиня Тверская вървеше с Тушкевич и една нейна роднина — госпожица, която за голямо щастие на провинциалните родители, прекарваше лятото у знаменитата княгиня.
Навярно у Ана имаше нещо особено, защото Бетси веднага забеляза това.
— Лошо спах — отвърна Ана, като се взираше в лакея, който идваше насреща им, и както се сети тя, носеше бележката на Вронски.
— Колко се радвам, че дойдохте! — каза Бетси. — Уморена съм и току-що се канех да изпия чаша чай, докато дойдат те. А вие — обърна се тя към Тушкевич, — ако искате, идете с Маша да опитате крокетгроунда там, дето се объркахте. Ние пък ще успеем да си поприказваме от сърце, докато пием чай, we’ll have a cosy chat41, нали? — усмихната се обърна тя към Ана, като стаена ръката й, в която Ана държеше слънчобрана си.
— Още повече, че аз не мога да остана у вас за дълго; трябва да отида у старата Вреде. Сто години вече й обещавам — каза Ана, за която лъжата, чужда на природата й, бе станала не само обикновена и естествена в обществото, но дори й правеше удоволствие.
Защо каза това, за което преди един миг не мислеше, тя никак не би могла да обясни. Каза го само защото Вронски нямаше да дойде, а тя трябва да си запази свободата и да се опита някак да го види. Но защо именно спомена старата фрейлина Вреде, при която трябвало да отиде, както и при много други, тя не би могла да обясни, а същевременно, както се разбра отпосле, измисляйки най-хитри средства, за да се срещне с Вронски, тя не можеше и да измисли нещо по-хубаво.
— Не, няма да ви пусна по никой начин — отвърна Бетси, като се взираше внимателно в лицето на Ана. — Право да ви кажа, бих се обидила, ако не ви обичах. Вие сякаш се страхувате, че моето общество може да ви компрометира. Моля, донесете ни чая в малката приемна — каза тя, като присвиваше очи както винаги, когато се обръщаше към лакея. Тя взе от него бележката и я прочете. — Алексей ни направи номер — каза тя на френски, — пише, че не може да дойде — прибави с такъв естествен и прост тон, сякаш никога не можеше да й мине през ума, че Вронски може да има за Ана някакво друго значение освен като играч на крокет.
Ана знаеше, че Бетси е в течение на всичко, но като я слушаше как говори пред нея за Вронски, винаги се убеждаваше за миг, че тя не знае нищо.
— А! — равнодушно каза Ана, сякаш това малко я интересуваше, и усмихнато продължи: — Как може вашето общество да компрометира някого? — Тая игра с думите, това скриване на тайната имаше, както за всички жени, голяма прелест за Ана. И тя се увличаше не от необходимостта да крие, не от целта, заради която се крие, а от самия процес на криенето. — Аз не мога да бъда по-голяма католичка от папата — каза тя. — Стремов и Лиза Меркалова са каймак от каймака на обществото. И после, тях ги приемат навред, а пък аз — тя особено подчерта думата „аз“ — никога не съм била строга и нетърпима. Просто нямам време.
— Не, вие не искате може би да се срещате със Стремов? Нека с Алексей Александрович те чупят копията си в комитета, това не ни засяга. Но в обществото той е най-любезният човек, какъвто познавам, и страстен играч на крокет. Ей сега ще видите. И въпреки смешното му положение на стар влюбен в Лиза, трябва да видите как се измъква от това смешно положение! Той е много мил. Не познавате ли Сафо Щолц? Това е един нов, съвсем нов тон.
Бетси приказваше всичко това, а в същото време по веселия й, умен поглед Ана чувствуваше, че тя разбира донейде положението й и крои нещо. Те бяха в малкия кабинет.
— Все пак трябва да се обадя на Алексей — и Бетси седна до масата, написа няколко реда и сложи писмото в един плик. — Пиша му да дойде на обед. Една дама на трапезата ми остава без кавалер. Я вижте, дали е убедително? Извинете, ще ви оставя за малко. Моля, запечатайте писмото и го изпратете — каза тя от вратата, — аз трябва да дам някои нареждания.
Ана не се замисли нито за миг, седна до масата с писмото на Бетси и без да го прочете, прибави отдолу: „Трябва да ви видя. Елате до градината на Вреде. Ще бъда там в 0 часа.“ Тя залепи плика и когато Бетси се върна, изпрати пред нея писмото.
И наистина през време на чая, който им поднесоха на една масичка-поднос в прохладната малка приемна, между двете жени се завърза един a cosy chat, какъвто бе обещала графиня Тверская преди пристигането на гостите. Критикуваха ония, които очакваха, и разговорът се спря на Лиза Меркалова.
— Тя е много мила и винаги ми е била симпатична — каза Ана.
— Вие трябва да я обичате. Тя бълнува за вас. Вчера след надбягванията дойде при мен и беше в отчаяние, че не ви завари. Казва, че вие сте истинска героиня на роман и че ако била мъж, би направила хиляди глупости заради вас. Стремов й казва, че тя и без това ги прави.
— Но, моля ви се, кажете ми, аз никога не съм могла да разбера — след като помълча малко, каза Ана, и то с такъв тон, който ясно показваше, че не задава празен въпрос, но че това, за което пита, е за нея по- важно, отколкото би могло да се очаква. — Моля ви се, кажете ми какви са нейните отношения с княз Калужски, така наречения Мишка? Аз съм ги срещала много малко. Какви са тия отношения?
Бетси се усмихна с очи и внимателно погледна Ана.
— Нов маниер — каза тя. — Те всички са избрали тоя маниер. Отпуснали са му края. Разбира се, от маниер до маниер има разлика.
— Да, но какви са отношенията й с Калужски?
Бетси неочаквано весело и неудържимо се разсмя, което се случваше рядко с нея.
— Вие си присвоявате областта на княгиня Мяхкая. Това е въпрос на ужасно дете — и Бетси очевидно искаше, но не можеше да се сдържи и избухна в оня заразителен смях, с какъвто се смеят рядко смеещите
