— Виж, това е вярно — потвърди помешчикът с побелелите мустаци и дори се засмя от удоволствие.
— И аз не съм сам — продължи Левин, — ще посоча за пример всички стопани, които работят рационално; всички, с редки изключения, работят на загуба. Я кажете вие, вашето стопанство носи ли печалба? — каза Левин и веднага в погледа на Свияжски той долови оня бегъл израз на уплаха, какъвто забелязваше винаги, когато искаше да проникне отвъд приемните стаи в ума на Свияжски.
Освен това тоя въпрос от страна на Левин не беше твърде почтен. Току-що, докато пиеха чай, домакинята му бе казала, че това лято извикали от Москва един немец, опитен счетоводител, който срещу възнаграждение от петстотин рубли прегледал сметките на стопанството им и намерил, че то носи повече от три хиляди рубли загуба. Тя не помнела колко именно, но струвало й се, че немецът пресметнал до последната копейка.
Когато стана дума за печалбата от стопанството на Свияжски, помешчикът се усмихна, защото очевидно знаеше каква печалба може да има неговият съсед, дворянски представител.
— Може и да не носи печалба — отвърна Свияжски. — Това доказва само, че аз или съм лош стопанин, или че харча капитала си за увеличаване на рентата.
— Ах, тая рента! — с ужас извика Левин. — Рента може би има в Европа, дето земята се е подобрила от вложения в нея труд, но у нас цялата земя става по-лоша от обработването й, сиреч изтощават я, така че няма никаква рента.
— Как да няма рента? Това е закон.
— Но ние сме извън закона: рентата няма нищо да ни обясни, а наопаки, ще ни обърка. Не, кажете ми, как учението за рентата може да бъде…
— Искате ли кисело мляко? Маша, донеси ни тук кисело мляко или малини — обърна се той към жена си. — Сега малините зреят много до късно.
И в най-хубаво настроение Свияжски стана и се отдалечи, като предполагаше, изглежда, че разговорът се е свършил на същото това място, дето на Левин се струваше, че едва започва.
След като остана без събеседника си, Левин продължи разговора с помешчика, опитвайки се да му докаже, че цялата трудност произлиза от това, че ние не искаме да знаем качествата и навиците на нашия работник; но както всички хора, които мислят самобитно и уединено, помешчикът трудно разбираше чуждата мисъл и бе особено пристрастен към своята. Той поддържаше, че руският селянин е свиня и обича свинщината, че за да го извадим от свинщината, необходима е власт, а такава няма, че е необходима тояга, а ние сме станали толкова либерални, че сме заменили изведнъж хилядагодишната тояга с някакви си адвокати и затвори, в които недостойните, вонящите селяни ги хранят с хубава супа и им изчисляват въздуха на кубически метри.
— Защо мислите — каза Левин, като се мъчеше да се върне към въпроса, — че не може да се намери такова отношение към работната сила, при което работата да бъде производителна?
— Това без тояга няма да стане никога с руския народ! Няма власт — отвърна помешчикът.
— Но как могат да се създадат нови условия? — каза Свияжски, след като си хапна кисело мляко, запали цигара и отново дойде при спорещите. — Всички възможни отношения към работната сила са вече определени и изучени — каза той. — Остатъкът от варварството — първобитната община с нейната солидарност, се разпада от само себе си, крепостното право е унищожено, остава само свободният труд, а неговите форми са определени и готови и те трябва да се прилагат. Ратай, наемен работник, фермер — вън от тия форми не можете да излезете.
— Но Европа е недоволна от тия форми.
— Недоволна е и търси нови. И сигурно ще намери.
— Тъкмо за това ми е думата — отвърна Левин. — Защо и ние от своя страна да не търсим?
— Защото е все едно да измисляме отново начини за постройка на железопътни линии. Те са готови, измислени.
— Но ако те не подхождат за нас, ако са глупави? — каза Левин.
И отново той долови израз на уплаха в очите на Свияжски.
— Да, ще рече: ние сме всесилни, намерили сме това, което Европа търси! Всичко това аз го зная, но, извинете, вие знаете ли всичко, което е направено в Европа по въпроса за организацията на работниците?
— Не, слабо.
— Тоя въпрос занимава сега най-големите умове в Европа. Течението на Шулце — Делич… После цялата тая огромна литература по работническия въпрос, най-либералното ласалианско течение… Милхаузенската организация — това е вече факт, вие сигурно знаете.
— Имам представа, но много смътна.
— Не, вие само казвате така: сигурно знаете всичко това не по-зле от мене. Разбира се, аз не съм професор по социология, но тия въпроси са ме интересували и, право да ви кажа, ако интересуват и вас, заемете се и вие.
— Но докъде са стигнали те?
— Извинявайте…
Помешчиците станаха и Свияжски, който отново прекъсна Левин с неприятния му навик да надниква в онова, което е отвъд приемните стаи на ума му, отиде да изпрати гостите си.
XXVIII
На Левин му беше непоносимо скучно тая вечер с дамите; както никога по-рано него го вълнуваше мисълта, че недоволството от стопанството, което той изпитваше сега, не е негово изключително състояние, а едно общо условие, в което се намират работите в Русия, и че създаването на някакво такова отношение към работниците, при което те да работят както у оня селянин, у когото се бе отбил по пътя, не е мечта, а задача, която трябва да се разреши. И струваше му се, че тая задача може да се разреши и той трябва да се опита да направи това.
След като се сбогува с дамите и обеща да остане и утре целия ден, за да отидат заедно на коне да разгледат интересната пещера в държавната гора, преди да си легне, Левин се отби в кабинета на домакина, за да вземе книгите по работническия въпрос, които Свияжски бе му предложил. Кабинетът на Свияжски беше една грамадна стая с етажерки с книги покрай стените и с две маси — едната масивна, писмена, в средата на стаята, и другата кръгла, отрупана около лампата във форма на звезда с последните броеве вестници и списания на различни езици. До писмената маса имаше кантонерка с обозначени със златни етикети чекмеджета, които съдържаха всевъзможни работи.
Свияжски извади книгите и седна в люлеещия се стол.
— Какво гледате там? — попита той Левин, който бе се спрял пред кръглата маса и разглеждаше списанията.
— Ах, да, там има много интересна статия — каза Свияжски за списанието, което Левин държеше в ръце. — Оказва се — прибави той с весело оживление, — че главният виновник за разделянето на Полша съвсем не е бил Фридрих. Оказва се…
И със свойствената му яснота той разправи накъсо тия нови, много важни и интересни открития. Въпреки че сега мисълта за стопанството най-много занимаваше Левин, той слушаше домакина и се питаше: „Какво има в неговата глава? И защо, защо се интересува от разделянето на Полша?“ Когато Свияжски свърши, Левин неволно попита: „Е, та какво от това?“ Но не получи отговор. Интересното беше само това, че „се оказвало“. Но Свияжски не обясни и не сметна за необходимо да обясни защо това нещо го интересува.
— Да, но мене ме заинтересува много сърдитият помешчик — с въздишка каза Левин. — Той е умен и каза много истини.
— Я оставете! Закоравял прикрит крепостник, каквито са всички! — каза Свияжски.
— На които вие сте представител…
— Да, само че ги представлявам от друга страна — засмян каза Свияжски.
— Мене ме занимава много ето какво — каза Левин. — Той е прав, че нашата работа, сиреч рационалното стопанство, не върви и че върви само лихварското стопанство, като у тоя кротичкия помешчик, или най-скромното стопанство. Кой е виновен за това?
