и не можеше да види. Когато бе ходил у Даря Александровна Облонская, тя го покани да им иде на гости: да иде, за да направи отново предложение на сестра й, която, както тя даваше да се разбере, сега щяла да го приеме. Самият Левин, след като видя Кити Шчербацкая, разбра, че не е престанал да я обича; но той не можеше да отиде у Облонски, защото знаеше, че тя е там. Това, че й направи предложение и тя го отхвърли, бе издигнало непреодолима преграда между него и нея. „Аз не мога да я моля да стане моя жена само защото тя не може да бъде жена на оня, когото искаше“ — казваше си той. Мисълта за това го правеше хладен и враждебен към нея. „Не ще бъде по силите ми да говоря с нея без чувство на укор, да я гледам без злоба и тя само ще ме намрази още повече, както трябва и да бъде. И после, как мога сега, след онова, което Даря Александровна ми каза, да отида у тях? Нима мога да не издам, че зная какво ми е казала тя? И аз ще отида с великодушие — да й простя, да я съжаля. Ще застана пред нея в ролята на човек, който й прощава и я удостоява с любовта си!… Защо Даря Александровна ми каза това нещо? Аз можех да я видя случайно и тогава всичко би станало от само себе си, но сега е невъзможно, невъзможно!“
Даря Александровна му изпрати бележка, с която искаше от него едно дамско седло за Кити. „Казаха ми, че сте имали такова седло — пишеше му тя. — Надявам се, че ще го донесете вие.“
Това вече той не можеше да понесе. Как може една умна, деликатна жена да унижава така сестра си! Той написа десетина писъмца, но скъса всичките и изпрати седлото без всякакъв отговор. Не можеше да пише, че ще отиде, защото наистина не можеше да отиде; а още по-лошо бе да пише, че не може да отиде, понеже нещо го спира, или защото заминава. Той изпрати седлото без отговор и със съзнанието, че е направил нещо срамно, още на другия ден остави дотегналото му стопанство на управителя и замина за един далечен уезд при приятеля си Свияжски, край имението на когото имаше отлични блата с бекаси и който неотдавна му бе писал и го молеше да изпълни отдавнашното си намерение да му отиде на гости. Блатата с бекаси в Суровски уезд отдавна съблазняваха Левин, но зает със стопанството, той все отлагаше това пътуване. А сега му беше драго да се махне и от съседството на Шчербацки, и, главно — от стопанството именно заради лова, който при всички горчивини му служеше като най-добра утеха.
XXV
В Суровски уезд нямаше нито железопътни, нито пощенски съобщения и затова Левин пътуваше в бричка със свои коне.
На половината път той спря да нахрани конете у един богат селянин. Плешив, но запазен старец, с широка червеникава брада, побеляла на бузите, му отвори вратнята, като се притисна до стълба, за да стори път на тройката. След като посочи на коларя място под навеса в големия, чист и прибран нов двор, ограден с обгорени колове, старецът покани Левин в стаята. Една чисто облечена невеста, с галоши на бос крак, бе се навела и търкаше пода на новия пруст. Тя се уплаши от кучето, което се втурна след Левин, и извика, но веднага се изсмя на уплахата си, като разбра, че кучето не хапе. Със запретнатата си ръка тя посочи на Левин вратата на стаята, а след това отново се наведе, закри хубавото си лице и продължи да мие.
— Самовара да приготвя ли? — попита тя.
— Да, моля ви се.
Стаята беше голяма, с холандска печка и преградка. Под иконите имаше изпъстрена с шарки маса, пейка и два стола. До вратата — бюфетче със съдове. Капаците на прозорците бяха затворени, мухи имаше малко и беше толкова чисто, че Левин взе мерки да не би Ласка, която по пътя бе тичала и се бе къпала в локвите, да изцапа пода и й посочи да легне в ъгъла до вратата. След като огледа стаята, Левин отиде в задния двор. Благовидната невеста с галошите, разлюляла празните кофи на кобилицата, се завтече пред него за вода на кладенеца.
— По-бързо! — весело й извика старецът и се приближи до Левин. — Е, господине, у Николай Иванович Свияжски ли отивате? Той също се отбива у нас — словоохотливо започна той, като се облакъти на перилата на външната стълба.
Посред разказа на стареца за познанството му със Свияжски вратнята отново изскърца и в двора влязоха работници от полето с орала и брани. Впрегнатите в оралата и браните коне бяха охранени и едри. Работниците, изглежда, бяха от семейството: двамата бяха млади, с басмени ризи и каскети, а другите двама бяха надничари, с кълчищни ризи — единият старец, а другият — млад момък. Домакинът слезе от стълбата, приближи се до конете и започна да ги разпряга.
— Какво сте орали? — попита Левин.
— Окопавахме картофи. И ние си имаме малко земица. Ти, Федот, не пущай катъра, а го дръж в обора, ще впрегнем друг кон…
— Татко бе, донесе ли палешниците, дето ти поръчах? — попита високият здрав момък, очевидно син на стареца.
— На… в шейната са — отвърна старецът, като намота свалените поводи и ги хвърли на земята. — Нагласи ги, докато обядват.
Благовидната невеста с пълни кофи, които прегъваха раменете й, влезе в пруста. Появиха се отнейде и други жени, млади и хубави, на средна възраст и стари, грозни, с деца и без деца.
Самоварът засвири в тръбата; работниците и къщните хора, след като нагласиха конете, отидоха да обядват. Левин извади провизиите си от бричката и покани стареца да пият чай.
— Ама ние вече пихме — каза старецът, който очевидно с удоволствие прие поканата. — Но хайде за компания.
Докато пиеха чай, Левин научи цялата история за стопанството на стареца. Преди десет години старецът наел сто и двадесет десетини земя от една помешчица, а миналата година ги купил и наел още триста от съседа си помешчик. Една малка част от земята, най-лошата, давал под наем, а около четиридесет десетини в полето обработвал сам със семейството си и двама наемни работници. Старецът се оплакваше, че работите му вървели лошо. Но Левин разбираше, че той се оплаква само от приличие, а стопанството му процъфтява. Ако работите му не вървяха, той не би купил земя по сто и пет рубли десетината, не би оженил тримата си сина и племенника, не би строил два пъти след пожар, и то все по-хубави и по-хубави сгради. Въпреки оплакванията на стареца виждаше се, че той с право се гордее с благосъстоянието си, със синовете, племенника, снахите, конете, кравите и особено с това, че цялото му стопанство се крепи. От разговора си със стареца Левин научи, че той не е далеч от мисълта и за някои нововъведения. Сеел много картофи и картофите му, които Левин бе видял, когато идваше, вече прецъфтяваха и завързваха, докато неговите едва бяха започнали да цъфтят. За картофите той разоравал с плуг, който вземал от един помешчик. Сеели пшеница. Една малка подробност особено порази Левин: плевели ръжта и с изскубаните плевели старецът хранел конете. Колко пъти Левин, като виждаше, че тая прекрасна кърма се хаби, бе се наканвал да я събира; но това винаги се оказваше невъзможно. А селянинът го правеше и не можеше да се нахвали с тая кърма.
— Каква е работата на жените? Изнесат купчините на пътя, а талигата мине и ги натовари.
— А ние, помешчиците, сме зле с работниците — каза Левин, като му подаваше чаша чай.
— Благодарим — отвърна старецът, взе чашата, но се отказа от захарта, като посочи останалата у него отхапана бучка. — Къде може да се върши работа с работници? — каза той. — Цяла разсипия. Ето, да вземем Свияжски. Ние знаем каква е земята му — мак, а и той не може да се похвали много с реколтата. Така е, когато не се гледа присърце!
— Но нали и ти стопанисваш с работници?
— Нашата работа е селска. Ние наглеждаме всичко. Лошо ли работи — вън и сами се справяме.
— Тате, Финоген поръча да намерим катран — каза влязлата жена с галошите.
— Така е, господине! — каза старецът и стана, прекръсти се продължително, благодари на Левин и излезе.
Когато Левин влезе в задната стая, за да извика коларя си, видя всички мъже, събрани на трапезата. Жените, прави, им прислужваха. Младият здравеняк син, с пълна уста с каша, разправяше нещо смешно и всички се смееха, а особено весело жената с галошите, която сипваше чорба в паницата.
Твърде е възможно впечатлението за добра уредба, което тая селска къща направи на Левин, да се дължеше до голяма степен на благовидното лице на жената с галошите, но това впечатление беше толкова силно, че Левин просто не можеше да се освободи от него. И по целия път от стареца до Свияжски той току
