Когато слезе от стълбата, Серпуховски видя Вронски. Радостна усмивка освети лицето му. Той кимна нагоре с глава, вдигна чашата, като поздравяваше Вронски и с това движение показваше, че не може най- напред да не се приближи до вахмистъра, който, застанал мирно, вече приготвяше устните си за целувка.
— А, ето го и него! — извика полковият командир. — А Яшвин ми каза, че си бия в лошото си настроение.
Серпуховски целуна напетия вахмистър по влажните и свежи устни и като бършеше устата си с кърпичката, пристъпи до Вронски.
— Колко се радвам! — каза той, като му стисна ръка и го отведе настрана.
— Заемете се с него! — извика полковият командир на Яшвин, като посочи Вронски, и слезе долу при войниците.
— Защо не дойде вчера на надбягванията? Аз мислех, че ще те видя там — каза Вронски, като оглеждаше Серпуховски.
— Дойдох, но беше късно. Извинявай — прибави той и се обърна към адютанта си: — Моля, заповядайте от мое име да им раздадат по колкото се падне на човек.
И той бързо извади три сторублеви банкноти от портфейла си и се изчерви.
— Вронски! Ще хапнеш ли нещо, или ще пийнеш? — попита Яшвин. — Ей, дайте на графа да си хапне нещо! А ето това, пий.
Гуляят на полковия командир продължи дълго.
Пиха твърде много. Вдигаха и подхвърляха Серпуховски. След това вдигнаха полковия командир. После пред песнопойците игра самият полкови командир с Петрицки. После полковият командир, който бе го поохлабил малко, седна на една пейка на двора и започна да доказва пред Яшвин предимството на Русия пред Прусия, особено в кавалерийската атака, и гуляят за миг утихна. Серпуховски влезе вътре в тоалетната, за да измие ръцете си, и намери там Вронски; Вронски се обливаше с вода. Съблякъл китела си и подложил обраслия си червен врат под чучура на умивалника, той разтриваше с ръце врата и главата си. След като свърши миенето, Вронски пристъпи до Серпуховски. И двамата седнаха там на канапенцето и помежду им започна разговор, много интересен и за двамата.
— Аз научавах за тебе всичко чрез жена си — каза Серпуховски. — Радвам се, че си се срещал често с нея.
— Тя дружи с Варя и те са единствените петербургски жени, с които ми е приятно да се срещам — усмихнат отвърна Вронски. Той се усмихваше, защото бе предвидил темата, на която ще се обърне разговорът, и това му бе приятно.
— Единствените ли? — усмихнат попита Серпуховски.
— Но и аз научавах за тебе, но не само чрез жена ти — със строг израз на лицето каза Вронски, с което му забраняваше това загатване. — Много се радвах на успеха ти, но никак не съм учуден. Аз очаквах още повече.
Серпуховски се усмихна. Очевидно му беше приятно това мнение за него и той не смяташе за необходимо да го крие.
— Напротив, да си призная откровено, аз очаквах по-малко. Но се радвам, много се радвам. Аз съм честолюбив, това е моя слабост и си я признавам.
— Може би не би я признал, ако нямаше успех — каза Вронски.
— Не мисля — каза Серпуховски и пак се усмихна. — Няма да кажа, че без това не би имало смисъл да се живее, но щеше да бъде скучно. Разбира се, може би греша, но струва ми се, че имам известни способности за тая сфера на дейност, която съм си избрал, и че ако имам власт, каквато и да бъде тя, в моите ръце ще бъде много по-добре, отколкото в ръцете на мнозина, които познавам — със сияещо съзнание за успеха си каза Серпуховски. — И ето защо колкото съм по-близо до това, толкова съм по-доволен.
— Това може да е така за тебе, но не и за всички. Аз мислех същото, а ето че живея и смятам, че няма смисъл да се живее само за това — каза Вронски.
— А, виждаш ли! Виждаш ли! — засмян каза Серпуховски. — Та аз започнах тъкмо с теза, което бях чувал за тебе, за твоя отказ… Разбира се, аз одобрих постъпката ти. Но всяко нещо си има своя маниер. И аз мисля, че самата постъпка е добра, но ти си я направил не тъй както трябва.
— Стореното е сторено, а ти знаеш, че аз никога не се отричам от това, което съм направил. И после, аз се чувствувам отлично.
— Отлично — но само временно. Това няма да те задоволи. Не говоря за брат ти. Той е мило дете, също като нашия домакин. Виждаш го! — прибави той, като се ослушваше във вика „ура“. — И нему е весело, но тебе това не може да те задоволи.
— Аз не казвам, че ме задоволява.
— Но не е само това. Такива хора като тебе са необходими.
— Кому?
— Кому ли? На обществото. На Русия са необходими хора, необходима й е една партия, иначе всичко върви и ще отиде по дяволите.
— Значи, какво? Партията на Бертенев против руските комунисти ли?
— Не — каза Серпуховски, който се намръщи от яд, че го подозират в такава глупост. — Tout ca est une blague.43 Така е било и ще бъде винаги. Няма никакви комунисти. Но винаги хората на интригите имат нужда да измислят някоя вредна, опасна партия. Това е стара история. Не, необходима е една властническа партия от независими хора, като тебе и мене.
— Но защо пък? — Вронски спомена няколко имена на хора, които имаха власт. — Но защо пък те да не са независими хора?
— Само защото нямат или не са имали от рождение независимо състояние, не са имали име, не са имали тая близост до слънцето, в която сме се родили ние. Тях могат да ги подкупят или с пари, или с почести. И за да се крепят, те трябва да си измислят някакво направление. И провеждат някаква идея или направление, в което сами не вярват, което причинява зло; а цялото това направление е само средство да имат държавно жилище и еди-колко си заплата. Но когато надникнеш в картите им, cela n’est pas plus fin que ca44. Аз може да съм по-лош, по-глупав от тях, макар че не виждам защо трябва да съм по-лош от тях. Но у мене и у тебе сигурно има едно важно предимство, а това е, че нас по-трудно могат да ни подкупят. И такива хора са необходими повече от когато и да било.
Вронски слушаше внимателно, но него го занимаваше не толкова самото съдържание на думите, колкото отношението към делото на Серпуховски, който мислеше вече да се бори с властта и имаше в това отношение своите симпатии и антипатии, докато за него съществуваха само служебните интереси на ескадрона. Вронски разбра също колко силен може да бъде Серпуховски със своята несъмнена способност да обмисля и разбира нещата, със своя ум и словесен дар, които така рядко се срещаха в средата, в която живееше той. И колкото и да му беше съвестно, той му завиждаше за това.
— Все пак за тия работи на мен ми липсва едно главно нещо — отвърна той. — Липсва ми желание за пласт, имах такова, но то мина.
— Извини ме, по това не е истина — усмихнат каза Серпуховски.
— Не, истина е, истина е… сега — прибави Вронски, за да бъде искрен.
— Да, истина е
— Може би — отвърна Вронски.
— Ти казваш
— Но разбери, че аз нямам нужда от нищо — каза Вронски — освен от това, всичко да си остане така, както е било досега.
Серпуховски стана и се изправи срещу него.
