мъжете, но може да лъже жените, че не бива да мами никого, но може да мами един съпруг, че не бива да прощава обидите, а може да обижда и т.н. Всички тия правила можеха да бъдат неразумни, лоши, но бяха несъмнени и като ги изпълняваше, Вронски чувствуваше, че е спокоен и може да държи главата си изправена. Едва в последно време, поради отношенията си с Ана, той бе започнал да чувствува, че неговият кодекс от правила не обгръща напълно всички условия и за в бъдеще се явяваха трудности и съмнения, сред които не намираше вече ръководна нишка.
Сегашното му отношение към Ана и към мъжа й беше за него просто и ясно. То бе ясно и точно определено от кодекса на правилата, от който се ръководеше.
Тя беше порядъчна жена, която му бе подарила любовта си, той я обичаше и затова за него тя беше жена, достойна за същото и дори за по-голямо уважение, отколкото една законна жена. Той по-скоро би дал да му отрежат ръката, отколкото да си позволи с дума или загатване не само да я обиди, но дори да не прояви към нея онова уважение, на каквото може само да разчита една жена.
Отношенията му към обществото също бяха ясни. Всички можеха да знаят, да подозират това, но никой не биваше да се осмели да приказва. В противен случай той беше готов да накара приказващите да млъкнат и да зачитат несъществуващата чест на жената, която той обичаше.
Отношенията му към съпруга бяха още по-ясни. От оня миг, когато Ана бе го обикнала, той смяташе правото си над нея за неприкосновено. Съпругът беше само едно излишно лице, което им пречи. Несъмнено той беше в жалко положение, но какво да се прави? Единственото, на което съпругът имаше право, беше да поиска удовлетворение с оръжие в ръка, за това Вронски беше готов още първия миг.
Но напоследък между него и нея се появиха нови, вътрешни отношения, които го плашеха със своята неопределеност. Едва вчера тя му съобщи, че е бременна. И той почувствува, че това съобщение, както и онова, което тя очакваше от него, изисква нещо такова, не определено напълно от кодекса на ония правила, от които той се ръководеше в живота. И наистина той бе изненадан и в първия миг, когато тя му съобщи за положението си, сърцето му подсказа да поиска от нея да остави мъжа си. Той й каза това, но сега, като обмисляше, виждаше ясно, че би било по-добре, ако може да мине без това; и същевременно, като си казваше това, страхуваше се — дали то не е лошо?
„Щом й казах да остави мъжа си, това значи да се свърже с мене. Готов ли съм на това? Как ще я взема със себе си сега, когато нямам пари? Да предположим, че бих могъл да уредя това… Но как те я взема, когато съм на служба? Щом съм й казал това, трябва да бъда готов да го направя, сиреч да имам пари и да подам оставката си.“
И той се замисли. Въпросът дали да подаде, или не оставка го доведе до един друг, таен, известен само нему, едва ли не главен, макар и прикрит интерес на целия му живот.
Честолюбието беше стара мечта на детските и юношеските му години, мечта, която той не признаваше дори пред себе си, но която беше така силна, че дори и сега тая страст се бореше с любовта му. Първите му стъпки в обществото и в службата бяха сполучливи, но преди две години той бе направил една груба грешка. В желанието си да прояви независимост и да се издигне, той се отказа от предложената му служба, като се надяваше, че тоя отказ ще му придаде по-голяма цена; но оказа се, че е бил прекалено смел и него го зарязаха; и когато си създаде по неволя положение на независим човек, той го понасяше и се държеше твърде тактично и умно, така че уж не се сърдеше на никого, не се смяташе обиден от никого и искаше само да го оставят на мира, защото му е весело. А всъщност още от миналата година, когато бе заминал за Москва, престана да му е весело. Той чувствуваше, че това независимо положение на човек, който би могъл да направи всичко, но не иска нищо, започва вече да губи значението си, че мнозина започват да мислят, че той и без това не би могъл да постигне нищо, освен да бъде честен и добър момък. Връзките му с Каренина, които повдигнаха толкова шум и обърнаха вниманието на всички, като му придадоха нов блясък, укротиха временно червея на честолюбието, който го разяждаше, но преди една седмица тоя червей се пробуди с нова сила. Тия дни от Средна Азия се бе върнал, след като бе получил там два чина и отличие, което рядко се дава на един толкова млад генерал, неговият другар от детинство, от един кръг, от едно общество и колега от корпуса Серпуховски, който бе от един випуск с него и с когото си съперничеха и в класа, и в гимнастиката, и в лудориите, и в мечтите за честолюбие.
Още щом пристигна в Петербург, за него заприказваха като за една новоизгряваща звезда от първа величина. Връстник и съученик на Вронски, той беше генерал и очакваше назначение, което можеше да има влияние върху хода на държавните работи, а Вронски, макар и независим, и блестящ, и обичан от една хубава жена, беше едва ротмистър, когото оставяха да бъде независим колкото си ще. „Разбира се, аз не завиждам и не мога да завиждам на Серпуховски, но неговото издигане показва, че има смисъл да се изчаква времето и човек като мене може да направи много скоро кариера. Преди три години той беше в същото положение като мене. Ако си подам оставката, аз ще разруша всички мостове след себе си. Ако остана на служба, не губя нищо. Тя сама каза, че не иска да променя положението си. А докато имам нейната любов, аз не мога да завиждам на Серпуховски.“ И като засука с бавно движение мустаците си, той стана от масата и закрачи из стаята. Очите му блестяха особено ярко и той се чувствуваше в онова твърдо, спокойно и радостно състояние на духа, което го обземаше винаги, след като е уяснил положението си. Както и след по-раншните му сметки, всичко беше чисто и ясно. Той се обръсна, взе студена баня, облече се и излезе.
XXI
— А аз идвам да те викам. Твоето пране днес продължи дълго — каза Петрицки. — Е, свърши ли?
— Свърших — отвърна Вронски, като се смееше само с очите и сучеше крайчетата на мустаците си така предпазливо, сякаш след тоя ред, в който бяха поставени работите му, всяко твърде смело и бързо движение можеше да го наруши.
— Ти винаги след това нещо сякаш излизаш от баня — каза Петрицки. — Изпрати ме Грицки (така наричаха полковия командир), чакат те.
Без да отговори, Вронски гледаше другаря си и мислеше за друго.
— Да, у него ли е тази музика? — каза той, като се ослушваше в долитащите познати звуци от тръбни басове на полките и валсовете. — Какъв е тоя празник?
— Дошъл е Серпуховски.
— Аа! — каза Вронски — Аз не знаех.
Усмивката на очите му заблестя още по-ярко.
След като реши веднъж, че е щастлив с любовта си и бе пожертвувал честолюбието си — поне бе се нагърбил с тая роля, — Вронски не можеше вече да изпитва нито завист към Серпуховски, нито яд към него, че след като се върна в полка, не дойде най-първо при него. Серпуховски беше добър приятел и той му се радваше.
— А, много се радвам.
Полковник командир Дьомин квартируваше в една голяма помешчическа къща. Цялата компания бе се събрала на широкия долен балкон. Първото нещо на двора, което се хвърли в очите на Вронски, бяха облечените в кители песнопойци, застанали до една бъчвичка с ракия, и здравата весела фигура на полковия командир, заобиколен от офицери; той бе се изкачил на първото стъпало на балкона и като се мъчеше да надвика музиката, която свиреше Офенбахов кадрил, заповядваше нещо и махаше на стоящите отстрани войници. Група болници, един вахмистър и неколцина унтерофицери се приближиха заедно с Вронски до балкона. След като се върна при масата, полковият командир отново излезе на външната стълба с чаша в ръка и произнесе тост: „За здравето на бившия ни другар и храбър генерал княз Серпуховски. Ура!“
След полковия командир, с чаша в ръка, усмихнат, излезе Серпуховски.
— Ти все младееш, Бондаренко — обърна се той към застаналия право пред него напет, червенобуз вахмистър, който служеше втора служба.
Вронски не бе виждал Серпуховски от три години. Той бе възмъжал, бе пуснал бакенбарди, но беше все така строен и поразяваше не толкова с хубостта си, колкото с нежността и благородството на лицето и на цялото си телосложение. Единствената промяна, която Вронски забеляза у него, беше онова тихо, постоянно сияние, което се отпечатва върху лицата на хора, имащи успех и уверени, че тоя им успех се признава от всички. Вронски познаваше това сияние и затова веднага го долови върху лицето на Серпуховски.
