— Казваш, всичко да си остане така, както е било досега. Разбирам какво значи това. Но слушай: ние сме връстници, може би ти си познавал повече жени от мене. — Усмивката и жестовете на Серпуховски говореха, че Вронски не трябва да се страхува, че той ще се докосне нежно и внимателно до болното място. — Но аз съм женен и повярвай, че след като си опознал само своята жена (както бе писал някой), която обичаш, опознаваш по-добре всички жени, отколкото ако си ги познавал с хиляди.
— Ей сега ще дойдем! — извика Вронски на офицера, който надникна в стаята и ги извика при полковия командир.
На Вронски му се искаше сега да го изслуша докрай и да научи какао ще му каже.
— И ето ти моето мнение. Жените са главната спънка в дейността на човека. Трудно е да обичаш една жена и да правиш нещо. За това има само едно удобно средство, без да се пречи на любовта — това е женитбата. Чакай, как да ти кажа това, което мисля — каза Серпуховски, който обичаше сравненията, — чакай, чакай! Да, също както да носиш fardeau46 и да правиш нещо с ръце, може само тогава, когато това fardeau е вързано на гърба ти — тъкмо това е женитбата. И това нещо аз го почувствувах, като се ожених. Ръцете ми изведнъж се освободиха. Но ако речеш без женитба да влачиш подире си това fardeau, ръцете ти ще бъдат така заети, че не можеш да правиш нищо. Погледни Мазанков, Крупов. Те погубиха кариерата си заради жени.
— Какви ли жени пък са те! — каза Вронски, като си спомни за французойката и актрисата, с които имаха връзки споменатите двама души.
— Толкоз по-зле, колкото по-затвърдено е положението на жената в обществото, толкоз по-зле. То е все едно вече не само да влачиш това fardeau с ръце, но и да го изтръгваш от другиго.
— Ти никога не си обичал — тихо каза Вронски, като гледаше пред себе си и мислеше за Ана.
— Може би. Но спомни си какво ти казах. И още: всички жени са по-големи материалистки от мъжете. Ние вършим от любов нещо голямо, а те са винаги terre-a-terre47.
— Ей сега, ей сега! — обърна се той към влезлия лакей. Но лакеят не идваше да ги вика пак, както помисли той. Лакеят донесе бележка на Вронски.
— Един слуга ви я донесе от княгиня Тверская. Вронски разпечата плика и пламна.
— Заболя ме главата, ще си отида — каза той на Серпуховски.
— Е, тогава сбогом. Даваш ли ми carte blanche?
— Ще си поговорим после, ще те намеря в Петербург.
XXII
Часът беше вече шест, така че, за да стигне навреме и заедно с това да не пътува със своите коне, които всички познаваха, Вронски се качи във файтона на Яшвин и заповяда да карат колкото може по-скоро. Старият четириместен файтон беше широк. Вронски седна в единия ъгъл, протегна краката си върху предното седалище и се замисли.
Смътното съзнание за яснотата, в която бяха поставени работите му, смътният спомен за приятелството и ласкателството на Серпуховски, който то смяташе за необходим човек, и главно, очакването на срещата — всичко се сливаше в едно общо усещане на радост от живота. Това чувство беше толкова силно, че той неволно се усмихваше. Отпусна краката си, преметна единия върху коляното на другия и като го улови с ръка, опипа коравия прасец, ударен вчера при падането, след което се отпусна назад и въздъхна няколко пъти с пълни гърди.
„Добре, много добре!“ — каза си той. И по-рано той често изпитваше радост при усещане на тялото си, но никога така не бе обичал себе си, тялото си, както сега. Приятно му беше да чувствува тая лека болка в силния си крак, приятно му беше да усеща мускулните движения на гърдите си при дишането. Същият тоя ясен и прохладен августовски ден, който действуваше така безнадеждно върху Ана, му се струваше възбудително оживяващ и освежаваше разгорещените му от обливането с вода лице и врат. Миризмата на брилянтина от мустаците му се струваше особено приятна на тоя чист въздух. Всичко, което виждаше през прозореца на файтона, всичко в тоя прохладен чист въздух, посред тая бледна светлина на залеза, беше също така свежо, весело и силно като самия него: и покривите на къщите, които блестяха в лъчите на залязващото слънце, и острите очертания на оградите и ъглите на постройките, и фигурите на срещаните от време на време пешеходци и коли, и неподвижната зеленина на дърветата и тревите, и нивите с правилно прорязани редове с картофи, и полегатите сенки, които падаха от къщите, дърветата и храстите, и от самите редове с картофи. Всичко бе красиво, като хубав пейзаж, току-що завършен и покрит с лак.
— Карай, карай! — каза той на кочияша, като подаде главата си от прозореца, извади от джоба си една банкнота от три рубли и я пъхна на озъртащия се кочияш. Ръката на кочияша напипа нещо при фенера, чу се пляскане с камшик и файтонът бързо полетя по равното шосе.
„Не ми трябва нищо, нищо освен това щастие — мислеше той, като наблюдаваше костеното копче на звънчето в междината на прозорците и си представяше Ана такава, каквато я видя последния път. — И колкото повече време минава, толкова повече я обиквам. Ето и градината на държавната вила на Вреде. Къде ли е тя тук? Къде? Как? Защо ми е определила тук среща и ми пише в писмото на Бетси?“ — едва сега помисли той; но нямаше време за мислене. Той спря кочияша, преди да стигне до алеята, отвори вратичката, скочи в движение от файтона и тръгна по алеята, която водеше към къщата. В алеята нямаше никого; но като се озърна надясно, той я видя. Лицето й беше покрито с воал, по той обгърна с радостен поглед онова особено, свойствено само ней движение при походката, навеждането на раменете и държането на главата и веднага сякаш електрически ток мина по тялото му. С нова сила почувствува самия себе си, от пъргавите движения на краката до движението на дробовете при дишането, и нещо загъделичка устните му.
Тя го посрещна и стисна силно ръката му.
— Нали не ми се сърдиш, че те извиках? Трябваше да те видя — каза тя; и това сериозно и строго очертание на устните й, което видя изпод воала, изведнъж промени душевното му настроение.
— Аз да ти се сърдя! Но как си дошла, къде да идем?
— Все ми е едно — каза тя и го улови под ръка, — да вървим, трябва да поговорим.
Той разбра, че нещо се е случило и че тая среща няма да бъде радостна. В нейно присъствие той нямаше своя воля: без да знае причините за нейното безпокойство, той вече чувствуваше, че същата тревога обзема и него.
— Какво има? Какво? — попита той, като притискаше с лакътя си ръката й и се мъчеше да прочете мислите върху лицето й.
Тя направи мълчаливо няколко крачки, докато се окуражи, и изведнъж се спря.
— Вчера не ти казах — започна тя, като дишаше ускорено и тежко, — че когато се връщахме с Алексей Александрович, аз му казах всичко… казах му, че не мога да бъда негова жена, че… и му разправих всичко.
Той я слушаше, като навеждаше неволно цялата си снага, сякаш с това искаше да смекчи за нея тежестта на положението й. Но още щом тя каза тия думи, той изведнъж се изправи и лицето му доби горд и строг израз.
— Да, да, това е по-добре, хиляди пъти по-добре! Разбирам колко тежко ти е било — каза той.
Но тя не слушаше думите му, а четеше мислите по израза на лицето му. Тя не можеше, да знае, че изразът на лицето му отразява първата мисъл, която му бе минала — че сега дуелът е неизбежен. През главата й никога не бе минавала мисълта за дуел и затова тя си обясни другояче тоя мигновен израз на строгост.
След като бе получила писмото на мъжа си, дълбоко в душата си тя знаеше вече, че всичко ще си остане, както е било, че тя не ще има сили да пренебрегне положението си, да зареже сина си и да тръгне с любовника си. Предобедът, който прекара у княгиня Тверская, още повече я убеди в това. Но тая среща все пак беше извънредно, важна за нея. Тя се надяваше, че тая среща ще промени положението и ще я спаси. Ако при това съобщение той решително, страстно, без ни една минута колебание й каже: „Захвърли всичко и бягай с мен!“ — тя ще зареже сина си и ще тръгне с него. Но това съобщение не предизвика у него онова, което тя очакваше; той сякаш само се обиди от нещо.
— Никак не ми е било тежко. То стана от само себе си — раздразнено каза тя — и ето… — Тя извади от
