ръкавицата писмото на мъжа си.
— Разбирам, разбирам — прекъсна я той, като взе писмото, но не го прочете и се мъчеше да я успокои, — аз желаех едно, за едно се молех — да се тури край на това положение, за да посветя живота си на твоето щастие.
— Защо ми говориш така? — каза тя. — Нима мога да се съмнявам в това? Ако бях се съмнявала…
— Кои са тия, които идват? — изведнъж каза Вронски, като посочи идващите насреща им две дами. — Може би ни познават — и той бързо я повлече и тръгна по страничната пътечка.
— Ах, псе едно ми е! — каза тя. Устните й се разтрепериха. И на него му се стори, че очите й със странна злоба го гледат изпод воала. — Та казвам, работата не е там, аз не мога да се съмнявам в това: но ето какво ми пише той. Прочети. — Тя отново се спря.
Отново, както и в първия миг, когато тя му каза, че е скъсала с мъжа си, Вронски, като четеше писмото, неволно се отдаде на онова естествено впечатление, което предизвикваше у него отношението му към оскърбения мъж. Сега, когато държеше в ръце писмото му, той неволно си представяше това извикване на дуел, за което навярно още днес или утре ще получи съобщение у дома си, представяше си и самия дуел, през време на който със същия студен и горд израз, който и сега беше на лицето му, той ще стреля във въздуха и ще стои под изстрела на оскърбения мъж. И веднага в главата му премина мисълта за онова, което току-що му бе казал Серпуховски и за което самият той бе мислил сутринта — че е по-добре да не се свързва, — но той знаеше, че не може да й открие тая мисъл.
Когато прочете писмото, той вдигна очи към нея и в погледа му нямаше твърдост. Тя веднага разбра, че вече е мислил по-рано за това. Тя знаеше, че каквото и да й каже, той няма да й каже всичко, което мисли. И разбра, че последната й надежда е измамена. Друго нещо очакваше тя.
— Виждаш ли какъв човек е той — каза тя с треперещ глас, — той…
— Прощавай, но аз се радвам на това — прекъсна я Вронски. — За Бога, остави ме да се доизкажа — прибави той, като я молеше с поглед да му даде време да обясни думите си. — Радвам се, защото това не може, по никакъв начин не може да остане така, както предполага той.
— Защо пък да не може? — каза Ана, като сдържаше сълзите си и очевидно не придаваше никакво значение на онова, което той ще каже. Тя чувствуваше, че съдбата й е решена.
Вронски искаше да каже, че това не може да продължи така при един неизбежен според него дуел, но каза друго нещо.
— Не може да продължи така. Надявам се, че сега ще скъсаш с него. Надявам се — той се смути и се изчерви, — че ще ми позволиш да обмисля и уредя нашия живот. Утре… — започна той.
Тя не го остави да се доизкаже.
— Ами синът ми? — извика тя. — Не виждаш ли какво ми пише той? Трябва да го оставя, а пък аз не мога и не искам да направя това.
— Но, за Бога, кое е по-добре? Да оставиш сина си или да продължиш това унизително положение?
— За кого унизително положение?
— За всички и най-вече за тебе.
— Ти казваш унизително… Не говори така. За мене тия думи нямат смисъл — каза тя с треперещ глас. Сега не й се искаше той да говори неистини. Оставаше й само любовта му и тя искаше да го обича. — Разбери, че от оня ден, откак те обикнах, за мене всичко, всичко се промени. За мене има само едно- едничко нещо — твоята любов. Ако тя е моя, аз се чувствувам така високо, така твърдо, че нищо не може да бъде унизително за мен. Аз се гордея с положението си, защото… гордея се със… гордея се… — Тя не се доизказа с какво се гордее. Сълзи от срам и отчаяние задушиха гласа й. Тя се спря и заплака.
Той също усети, че нещо се надига към гърлото му, щипе го в носа и за пръв път в живота си почувствува, че е готов да заплаче. Не би могъл да каже кое именно го бе засегнало така; беше му жал за нея и чувствуваше, че не може да й помогне и същевременно знаеше, че е виновен за нещастието й, че е направил нещо недобро.
— Нима не е възможен развод? — тихо каза той. Тя не отговори и поклати глава. — Нима не можеш да вземеш сина си и все пак да скъсаш с него?
— Да, но това зависи от него. Сега трябва да отида при него — сухо каза тя. Предчувствието й, че всичко ще остане както е било, не я излъга.
— Във вторник ще бъде в Петербург и всичко ще се реши.
— Да — каза тя. — Но да не говорим вече за това.
Каретата на Ана, която тя бе отпратила и бе заповядала да я чака при оградата на градината на Вреде, се приближи. Ана се сбогува с него и си отиде.
XXIII
В понеделник стана обикновеното заседание на комисията от 2 юни. Алексей Александрович влезе в заседателната зала, здрависа се както обикновено с членовете и председателя и седна на мястото си, като сложи ръка върху приготвените пред него книжа. Между тия книжа бяха и необходимите му справки и нахвърленият конспект на оная декларация, която възнамеряваше да направи. Впрочем не му и трябваха справки. Той помнеше всичко и не смяташе за необходимо да повтаря в паметта си онова, което ще каже. Знаеше, че когато му дойде времето и когато види отпреде си лицето на противника, който напразно ще се опитва да си придаде равнодушен израз, речта му ще се излее от само себе си по-добре, отколкото би могъл да се подготви сега. Чувствуваше, че съдържанието на речта му е така капитално, че всяка дума от нея ще има значение. Между това, като слушаше обичайния доклад, той имаше най-невинен, безобиден вид. Наблюдавайки белите му, с изпъкнали жили ръце, които с дългите си пръсти така нежно опипваха двата края на лежащия отпреде му бял лист, и наведената му настрани глава с израз на умора, никой не мислеше, че ей сега от устата му ще се излеят такива думи, които ще предизвикат страшна буря, ще накарат членовете да викат и да се прекъсват един друг, а председателят да иска да се пази ред. Когато докладът свърши, с тихия си тънък глас Алексей Александрович заяви, че има да съобщи известни свои съображения по въпроса за настаняване на малцинствата. Вниманието се насочи към него. Алексей Александрович се изкашля и без да гледа противника си, но като избра, както правеше винаги при произнасяне на речи, първото седящо отпреде му лице — едно малко, смирено старче, което никога нямаше никакво мнение в комисията, започна да излага своите съображения. Когато работата стигна до основния и органически закон, противникът скочи и започна да възразява. Стремов, който също беше член на комисията и също бе засегнат на болното място, започна да се оправдава — и изобщо заседанието стана бурно; но Алексей Александрович възтържествува и неговото предложение бе прието; бяха назначени три нови комисии и на другия ден в известния петербургски кръг се приказваше само за това заседание. Успехът на Алексей Александрович беше дори по- голям, отколкото той очакваше.
На другата сутрин, във вторник, като се събуди, Алексей Александрович си спомни с удоволствие за вчерашната победа и не можа да не се усмихне, макар че искаше да се покаже равнодушен, когато управителят на канцеларията, в желанието си да го поласкае, му съобщи за стигналите до ушите му слухове относно станалото в комисията.
Докато се занимаваше с управителя на канцеларията, Алексей Александрович бе забравил съвсем, че днес е вторник, денят, определен от него за пристигането на Ана Аркадиевна, и бе учуден и неприятно поразен, когато слугата дойде и му доложи, че тя е пристигнала.
Ана пристигна в Петербург рано сутринта; бяха Ъ изпратили каретата, защото тя бе телеграфирала, и Алексей Александрович сигурно знаеше за пристигането й. Но когато тя пристигна, той не я посрещна. Казаха й, че не е излизал още и се занимава с управителя на канцеларията. Тя поръча да кажат на мъжа й, че е пристигнала, отиде в кабинета си и започна да си подрежда нещата, като очакваше, че той ще дойде при нея. Но мина цял час, а той не идваше. Тя отиде в трапезарията уж да даде нареждания и нарочно говореше високо, като очакваше, че той ще дойде тук; но той не дойде, макар че тя чу как излезе до вратата на кабинета, когато изпращаше управителя. Тя знаеше, че той както винаги ще отиде скоро на работа, и й се искаше преди това да се срещне с него, за да се изяснят отношенията им.
Тя закрачи из салона и решително тръгна към него. Когато влезе в кабинета му, той във вицмундир, очевидно готов да излезе, седеше до малката маса, на която се бе облакътил, и унило гледаше пред себе си. Тя го видя, преди да я види той, и разбра, че мисли за нея.
