Ловът на мечки е опасен

Демян е поставил на пусия приятеля ми.

Прегледах цевите на двете си пушки, отворих спусъците им и започнах да преценявам къде е по-добре да застана. На три крачки зад мен се извишаваше голям бор. „Я да застана до бора, а пък другата пушка ще подпра на него.“ Тръгнах към бора, затънах до над коленете, отъпках площадка аршин и половина около дървото и се настаних там. Едната пушка бе в ръцете ми, а другата с отворен спусък опрях на бора. Извадих ножа си и го поставих така, че в случай на нужда да мога лесно да си послужа с него.

Тъкмо се настаних, чувам, че Демян вика в гората: „Тръгна! Започна да ходи! Тръгна!“ След като той извика, от обкръжението закрещяха селяните с различни гласове: „Тръгна! У-у-у-у!…“ — викаха мъжете. „Ай! И-их“ — се провикваха жените с тънките си гласове.

Мечката вървеше по кръга. Демян я гонеше. Навсякъде около нас хората викаха, само аз и приятелят ми стояхме, мълчахме и не мърдахме — чакахме мечката. Стоя, гледам, чувам как сърцето ми бие. Стискам пушката, потръпвам. „Ето сега — мисля си аз — ще изскочи, ще се прицеля, ще стрелям. Тя ще падне“. Изведнъж отляво, но още далече чух, че нещо се въргаля в снега. Поглеждам към високата елова горичка: на 50 крачки зад дърветата стои нещо черно, голямо. Прицелвам се и чакам, мисля си — няма да се приближи. Забелязах, че животното мръдна с уши, обърна се и тръгна назад. Отстрани го виждах цялото. Едро зверище! От възбуда се прицелих. Хлоп! — и чувам как куршумът ми се удари в дървото. Виждам през барутния дим, че моята мечка тича назад и се скрива в гората. „Ех — мисля си, — не ми провървя, сега вече няма да ми излезе; или приятелят ми ще й стреля, или ще се натъкне на мъжете, но не и на мен“. Стоя, заредил съм си отново пушката и слушам. От всички страни крещят мъжете, но отдясно, недалеч от приятеля ми чувам съвсем неочаквано някаква жена да крещи: „Ето я! Ето я! Насам! Ой, ой! Ай, ай, ай!“

Ясно — мечката беше пред очите й. Вече не очаквам тя да се приближи към мен, а гледам надясно към приятеля. Виждам Демян без ски, с пръчка в ръка бяга по пътеката към приятеля ми, присяда до него и му показва с пръчката нещо, като че ли се прицелва. Гледам — приятелят ми вдига пушката, прицелва се натам, накъдето му посочва Демян. Хлоп! Разнесе се изстрел. „Е — мисля си, — уби я“, — но се зачудих защо приятелят ми не тича към мечката. „Ясно, че не я е улучил или пък лошо я е уцелил. Ще отиде — мисля си — мечката назад и няма да ми изскочи.“ Какво е това? Изведнъж пред себе си чувам, че нещо лети като вихър, сипе сняг и пъшка. Поглеждам напред, а мечката стремглаво се носи по пътечката право към мен и е ясно, че не може да се опомни от страх. Вече е на пет крачки от мен, цялата се откроява — с черни гърди и огромно главище, леко червеникаво. Главоломно лети право насреща ми и сипе сняг на всички страни. Долавям по очите на мечката, че тя не ме забелязва, а от уплаха бяга с всички сили, накъдето свари. И се е засилила точно към бора, където стоя. Вдигнах пушката, стрелях, а тя се доближи още повече. Явно, не съм улучил, куршумът прелетя край нея, а тя не чува нищо, бяга срещу ми и продължава да не ме забелязва. Бързо заредих пушката, едва не я опрях в нея, в главата й. Хлоп! Този път я улучих, но не я убих.

Приповдигна главата си, притисна ушите си, озъби се и налетя върху мен. Протегнах се към другата пушка, но тъкмо я хванах с ръка, мечката вече се стовари отгоре ми, събори ме в снега и ме прескочи. Е, мисля си, добре, че ме остави. Започнах да се повдигам, но усещам, че нещо ме натиска, не ме пуска. Тя не е могла да удържи скоростта си и ме е прескочила, след това се преобърнала и налетяла с цялата си тежест върху мен. Усещам как нещо тежко лежи отгоре ми, чувствам топлина на лицето си и разбирам, че звярът захапва цялото ми лице. Носът ми вече е в устата му и аз чувствам горещина и ми мирише на кръв. Натиснал е с лапи плещите ми, не мога да мръдна. Само притискам глава към гърдите си, мъча се да измъкна от устата му носа и очите си. А той тъкмо в носа и очите иска да ме захапе. Почувствах горната му челюст в челото под косата, а долната — в костта под очите ми, стиска със зъби, започна да стяга. Като че ли с нож режат главата ми; бия се, мъча се да се измъкна, а той бърза и като куче гризе — примлясква — примлясква. Аз се измъквам, а той отново ме хваща. „Е — мина ми през ума — краят ми е дошъл.“ Неочаквано почувствах, че ми става леко. Погледнах — няма я, мечката беше отскочила от мен и бягаше.

Когато приятелят ми и Демян видели, че мечката ме е повалила в снега и ме гризе, те се втурнали към мен. Приятелят ми искал да стигне по-бързо, но сбъркал — вместо да тръгне по отъпканата пътечка, той побягнал направо и паднал. Докато се измъкне от снега, мечката продължаваше да ме гризе. А Демян, както си е без оръжие, само с една пръчка, тича по пътечката и вика: „Загриза господаря! Загриза господаря!“ Самият той бяга и крещи на мечката: „Ах ти, размирнице! Какво правиш! Остави! Остави!“

Послуша го мечката, остави ме и побягна. Когато станах, върху снега имаше толкова кръв, сякаш бяха заклали овен, и над очите ми висеше на парцали месо, но от възбуда не чувствах болка.

Дотича приятелят ми, събраха се хората, гледат раната ми, правят й компрес от сняг. А пък аз забравих за нея и питам: „Къде е мечката, къде отиде?“ Изведнъж чуваме: „Ето я! Ето я!“ Гледаме — мечката бяга отново към нас. Протегнахме към пушките ръце, но никой не успя да стреля — тя вече ни отмина. Мечката беше освирепяла, искаше й се още да погризе, но видя много хора и се изплаши. От следата стана ясно, че от главата й тече кръв; искахме да отидем да я догоним, но ме заболя главата и тръгнахме за града при лекар.

Докторът ми заши раните с копринен конец и те започнаха да заздравяват.

След един месец ние отново отидохме за същата мечка; но не ми се удаде да я убия. Мечката не излизаше от обръча, а непрекъснато обикаляше в кръг и ревеше със страшен глас. Демян я доуби. От моя изстрел й беше счупена долната челюст и избит един зъб.

Тази мечка беше много голяма и имаше прекрасна кожа, която сега лежи в стаята ми. Раните по челото оздравяха, само едва-едва се забелязва къде са били.

,

Информация за текста

© Лев Толстой

© 1979 Воля Драгомирецкая, превод от руски

Лев Толстой

Сканиране, разпознаване и корекция: moosehead, 2010

Издание:

Ловни разкази

ДИ „Земиздат“, София, 1979

Съставители: Атанас Георгиев, Власта Миклашова-Райска

Редактор: Радка Гоцева

Художник: Иржи Красл

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/17594)

Последна редакция: 2010-10-22 12:00:00

,

1

Верста — стара руска мярка за дължина, равна на 1066,78 м. — Бел. (moosehead)