Ловът на мечки е опасен

Лев ТолстойЛовът на мечки е опасен

Бяхме на лов за мечки. Случи се, че приятелят ми стреля срещу мечка; той я рани, но в меко място. Остана малко кръв по снега, а мечката си отиде.

Събрахме се в гората и започнахме да умуваме какво да правим: сега ли да тръгнем да търсим мечката или да почакаме три дни, докато тя легне от умора.

Започнахме да питаме селяните-мечкари ще можем ли да настигнем мечката сега. Един старец мечкар ни каза: „Невъзможно е, трябва да се даде възможност на мечката да се поуспокои; след пет дни може да се улови, а да се ходи след нея сега, само ще се наплаши, тогава няма и да легне.“

А един млад селянин мечкар спореше със стареца, като казваше, че може и сега да се догони: „В такъв сняг — каза — мечката не ще отиде далеч — мечката е тлъста. Сега още ще легне. Ако не легне, със ските ще я настигна.“

Приятелят ми също не искаше сега да я преследваме и съветваше да почакаме.

Пък аз рекох: „Какво да спорим. Вие правете каквото искате, а аз ще тръгна с Демян по следата. Ако я настигнем — добре, ако ли не — все едно: и без това няма какво да правим сега и още е рано.“

Така и сторихме.

Приятелите се отправиха към шейните и отидоха в селото, а ние с Демян взехме със себе си хляб и останахме в гората.

Когато всички си отидоха, ние прегледахме пушките си, запретнахме краищата на шубите си под коланите, за да не ни пречат, и тръгнахме по следата.

Времето беше хубаво, мразовито и тихо, но ходенето със ски беше трудно — снегът беше дълбок и ситен като прах. Снегът в гората още не беше се слегнал, а отгоре на това беше валяло в навечерието, така че ските ни на една четвърт, а някъде и повече потъваха в него.

Мечите следи се виждаха отдалеч. Виждаше се как мечката е вървяла, как на няколко места коремът й е затъвал и е изривала снега. Отначало вървяхме по следата в гъста гора, а след като следата ни отведе в рядка елова горичка, Демян се спря. „Трябва — каза той — да оставим следата. Мечката започна да присяда, да почива — вижда се по снега. Да се отдалечим от следата и да направим кръг. Само че трябва да се върви тихо, да не се вика, да не се кашля, иначе ще я подплашим.“

Отдалечихме се вляво от следата. Изминахме петстотин крачки, гледаме — мечите следи са отново пред нас. Тръгнахме пак по следата и тя ни заведе на пътя. Спряхме и се заоглеждахме в коя посока е тръгнала мечката. Някъде имаше отпечатъци на цялата мечешка лапа, а някъде — отпечатъци от селски цървули. Виждаше се, че е тръгнала към селото.

Поехме по пътя. А Демян казва: „Сега няма какво да гледаме на пътя: където се отклони надясно или наляво, ще се види по снега. Някъде ще кривне, няма да отиде в селото, я“.

Така изминахме една верста1. Забелязахме пред нас следи настрани от пътя. Гледаме — що за чудо! Мечешка следа, но не върви от пътя към гората, а от гората към пътя, пръстите към пътя. Аз казах: „Това е друга мечка.“ Демян погледна, помисли. „Не — рече той, — същата е, само че започна да ни заблуждава. Тръгнала е към гората заднишком.“ Отправихме се по следата. Ясно беше, че мечката е повървяла десет крачки от пътя заднешком, заобиколила е един бор и е тръгнала направо. Демян се спря и каза: „Сега вече ще я догоним. Няма къде другаде да легне освен в това блато. Да заобиколим.“

Започнахме обхода през гъста елова горичка. Аз вече се уморих, пък и стана по-трудно да се ходи. Я ще се натъкнеш, я ще се закачиш на хвойнов храст, я елхичка между краката ти ще се окаже, я ще връхлетиш върху някой пън или дървен труп, скрит под снега. Започнах да се запъхтявам. Свалих си шубата, а потта така се лее от мен. Пък Демян сякаш си плува на лодка. Ските му като че ли сами ходят. Нито ще се закачи за нещо, нито ще падне, пък и моята шуба метна през рамо и постоянно ме подканя.

Направихме обход три версти и заобиколихме блатото. Започнах да отпадам — ските ми се кривяха, краката ми се преплитаха. Неочаквано Демян се спря пред мен и замаха с ръка. Приближих се. Той се навежда, шепне и показва; „Виждаш ли как гласът на свраката се носи там, откъдето е минала мечката? Птицата я усеща отдалеч. Това е тя.“

Ние се отдалечихме, повървяхме още около една верста и отново попаднахме на стара следа. Оказа се, че сме направили кръг около мечката, а тя е останала вътре в него. Спряхме. Аз си свалих шапката, разкопчах се. Стана ми горещо като в баня. Целият бях мокър като мишка. И Демян беше почервенял, трие се с ръка. „Е — казва той — господарю, свършихме работа, а сега трябва да отпочинем.“

Червенината на залеза се провря между дърветата на гората. Седнахме да отпочинем върху ските. Извадихме от торбата хляба и сол; отначало си хапнах сняг, а след това хляб. Хлябът ми се стори толкова вкусен, колкото никога през живота ми. Поседяхме малко; вече започваше да се смрачава. Попитах Демян дали е далеч селото. „Има 12 версти. Ще стигнем през нощта; а сега трябва да починем. Я си обличай шубата, господарю, иначе ще настинеш.“

Демян начупи елови клонки, покри снега, направи постеля и ние легнахме един до друг, като сложихме ръце под главите си. Не помня как съм заспал. Събудих се след около два часа. Нещо изпращя. Така дълбоко съм заспал, че бях забравил къде се намирам. Огледах се — що за чудо? Къде съм? Някакви бели палати над мен с бели стълбове и всичко искри. Погледнах нагоре — някакви бели шарки, а между тях блестящ черен свод и горят разноцветни огньове. Огледах се и си спомних, че сме в гората и че съм взел дърветата, покрити от сняг и скреж, за палати, а за огньове — звездите, трептящи между клоните.

През нощта беше паднала слана: скреж имаше и по дърветата, и по шубата ми. Демян също беше целият в скреж и от дърветата се сипеше скреж. Разбудих го. Сложихме ските и потеглихме. В гората е тихо; чува се само как ние се движим по мекия сняг, тук-там дърво ще пропука от студа и пукотът ще отекне в цялата гора. Само веднъж близко до нас нещо живо зашумя и побягна. Помислих, че е мечката. Приближихме се до мястото, откъдето се носеше шумът, и гледаме: следите заешки и трепетликите огризани. Зайците са се хранили.

Излязохме на пътя, превързахме си ските и тръгнахме. Вървеше се леко. Ските се пързалят, дрънчат силно след нас по отъпкания път, снегът под ботушите поскърцва, студеният скреж полепва по лицето. А звездите покрай клоните сякаш бягат насреща ни, светват, угасват, като че ли цялото небе трепти.

Пристигнахме в селото. Приятелят ми спеше. Събудих го. Разказахме му как сме заобиколили мечката и наредихме на хазяина да събере сутринта селяни, които да подгонят звяра към нас. Вечеряхме и легнахме да спим.

От умора сигурно щях да спя до обяд, но приятелят ми ме събуди. Скочих на крака — гледам приятелят ми вече облечен, занимава се нещо с пушката.

— А къде е Демян?

— Той отдавна е в гората. Вече е проверил обкръжението, беше тук, а сега поведе хората, които ще подгонят звяра.

Измих се, облякох се, заредих пушката си; седнахме в шейните, потеглихме.

Студът беше силен, тишината — пълна и слънцето не се виждаше; имаше мъгла и сланеше. Возехме се по пътя около три версти, стигнахме гората. Гледаме — долу в ниското се синее дим и стоят хора: мъже и жени със сопи.

Слязохме, запътихме се към хората. Мъжете седнали, пекат картофи, шегуват се с жените.

И Демян беше с тях. Преди това той беше поставил тридесет души мъже и жени по кръга на вчерашния ни обход. Те бяха наредени един след друг като по нишка — виждаха се само до кръста, — навлезли в гората. Тръгнахме с приятеля ми по следите им.

Въпреки че пътечката беше отъпкана, тежко се вървеше; затова пък нямаше къде да се пада — сякаш вървиш между две стени.

Така извървяхме половин верста; гледаме — Дамян вече бяга на ски към нас от другата страна, маха ни с ръка да отидем при него.

Настигнахме го. Той ни показа пусиите. Застанах на определеното ми място. Огледах се. Вляво — висока елова горичка. През нея се вижда надалеч и зад дърветата се чернее един селянин. Срещу мен — гъста млада елова горичка, висока един човешки ръст. Клоните на дърветата са увиснали и прилепнали един до друг от сняг. По средата на горичката пътечката е засипана със сняг. Тази пътечка идва право към мен. От дясната ми страна — също такава гъста елова горичка, а в края й — полянка. Виждам, че на тази полянка