Петко Тодоров
В Гетсиманската градина
Колкото Христос да уверяваше учениците си да се не боят от нужда и страдание, защото само чрез тях ще достигнат съвършенство, синове божии да станат, учениците ясно виждаха как, откогато настъпиха тежки дни, всички се вдадоха в ежби и разправиите се не свършваха помежду им. Сега те често припомняха живота под стряхата на тъщата на Петра; онуй време, когато името на учителя им едва току-що почваше да се мълви по бреговете на Генисаретското езеро и те се теглеха един други към него, без сами да разберат добре още кой беше той и какво искаше да ги учи. Повечето от тях привличаше откритото му и добро лице, с цъфналата усмивка на устни, и неговата тъй проста и игрива реч, като че право от сърце извира и както казваха някои тогава, и за сърце хваща. Петър пък рядко се спираше да го послуша и да му се порадва дори: залисан със своята ладия и рибарски мрежи, нему стигаше тази радост само, да знае, че в дома му стои Христос. На госта прислужваха тъща му и жената на брата му Андрея; те и двете в скоро време тъй бяха се свикнали с него, с лекия му нрав и шеговитост, че не сещаха съвсем людсък човек да има у тях.
Комахай всеки ден следобед Христос излизаше от къщи да приседне на вехтия чардак, дето Петър разкачваше мрежите си на слънце и отгоре една полуизсъхнала лоза простираше дълги ветви. Оттука се гледаха зашумели в оливи и зеленина равните покриви на целия Капернаум до самите брегове на езерото долу, сините води на езерото, тук-там с по някоя лодка по тях, и високите планински върхове околовръст. Христос можеше да стои по часове да гледа и да се радва на този простор пи ведрина и никога не му се насищаше; само учениците рядко го оставяха — Заведеевите синове и двамата, нисичкият Тома, дето все уж ником привел глава, пък очите му играят на четири, Юда, забягнал от Кариота чак, Натанаил, ден не се минаваше да не додат при него. Един след други те си запуснаха занаятите, зарязаха и работа, и свои и за да бъдат по-близо до учителя си, най-подир всички се прибраха в къщата на Петровата тъща. Тогава и Христос нищо не обичаше тъй, както да превие кръстом нозе всред безгрижна дружина и да разтвори разговори; идеше му отръки да ги води; освен сладкодумен, какъвто си беше, още той с думите сякаш си играеше: можеше да ги върти и извръща, както си иска. Една вечер, когато Петър, с просмукани от вода крака, ствари отпреде му пълен кош с риба, той му се присмя и му каза: вместо риба, да беше се научил хора да лови, ще бъде по-добре. Други път заговори за по-прости работи — за някоя заблудена овца или за изсъхнала смоковница, — за каквото и да отвори реч, той тъй ще я подбере, тъй ще я завърти, докато се сетят тези, които го слушат, поглеж, закарал ги някъде, дето съвсем не са се надявали. Със зяпнали уста учениците гълтаха думите му и после много дни след туй те ги припомняха и преговаряха помежду си, когато виждаха как се откроява смисъла им в разните прилуки, що срещаха на пътя си в живота.
Понякога Христос повеждаше учениците си из града и макар учениците му да го ревнуваха от всеки людсък, който го доближаваше, те пак бяха горди с него, че дето поминеха, мало и голямо тичаше да го гледа и се тълпеше подире му. Сам той, като че не беше познал още добре цената си, не се държеше никак на голямо: било елин или юдей, богат или сиромах, който и да го спреше на пътя, с всекиго завързваше реч и вредом, дето отвореха врати да го поканят, никому не отказваше. В крайната махала един кърпач на сандали се женеше; Христос помина с учениците си и като ги видя свекърът, замоли ги да сторят чест на сина му и на невестата: те влязоха вкъщи, учителят им седна в горния кат и като стар сват, сякаш бил и пребил с тези хора, пя, смя се с тях и отиде дотам, че когато се свърши виното, стана да се суети и вино да им търси. Колкото пъти учениците му посягаха да го спрат да не се повлича по ума на всекиго да му гледа кефа и да не се лъже да се доверява, на всякого кой отдето дотърчи при него — той никога не ги слушаше. Базиргяни с няколко жени, разположили се да ядат и да пият пред една кръчма и бозна какво им скимнало, проводили за Христа да отидел при тях; Петър като чу, хвана го за мишницата, не искаше да го пусне с таквизи грешници да го видят хората; а той му рече: здравите нямат нужда от лекар — и без да мари какво ще кажат другите за него, отиде и седна на тяхната трапеза. Учениците му само цъкаха и свиваха глава и не можеха да се начудят: как той беше навред като у дома си и между всякакви хора като между свои. Та и децата от мегданите дори, като научиха нрава му, и те не го оставяха да помине; дърпаха го за дрехите да отиде да играе с тях и той и на тях не искаше да прекърши волята.
Най-вече обичаше Христос да се разговаря с рибарите долу на брега на езерото; всеки път, когато излезеше от къщи из града, той гледаше да намери сгода да слезе към тях, да ги споходи. На залез-слънце, когато по снежните вършини багрите на вечерната зара се преливат една в друга, рибарските ладии захващат отсам-оттатък да се примъкват по гладките води към брега. Привършили за днес ловитбата си, рибарите насядват по камъните и пясъка да си кърпят мрежите, чистят ги от плавак, а някой прехваща изморени колена, опира върху тях рядка брада, стои така само да почива и да гледа по гладката шир на водите трепета на отсенките от крайбрежните скали. Тряба човек да е рибар — цял ден да се е блъскал от ладията си да спуща и да вади мрежите и да се е белила кожата му, и да го е смъдяла от слънце и вода — за да знае сладостта на почивката надвечер, приседнал мълчаливо на брега: нищо не мисли, не го закача никой, гърдите му изпълва един дъх от черупки и разни водни буренаци, загнили наоколо по пясъка, и той слуша крайбрежната вълна едва-едва да приплясва под него. И все пак тия мълчаливи, самотни хора, навикнали никога да не дирят другари и разговор, кой знае защо, бяха обикнали и те Христа и щом го зарнеха да се покаже отгоре, един по един провличаха мрежите си по пясъка и отиваха към него. Той комахай всякога се спираше на края под рохлите скали, там Петър беше намерил завет да върже ладията си, там слизаше и пътеката от извора горе. В този час низ по низ жени със стомни на глава се спущаха по върлата пътека и също тъй се спираха да чуят какво разправя този странник на рибарите. Като виждаха че се събира такава тумба хора, от къщите наоколо прииждаха още мъже и деца и понякога се струпваше цяла навалица под скалите. Дори на два, на три пъти толкози свят се събра, че взеха да се натискат, стана тясно и Христос се видя принуден да влезе в Петровата ладия, оттам да разправя. Прехванал с ръка края на едната мачта, той беше се изправил сред ладията и кроткият му пълен с толкова доброта и любов глас се стелеше с вечерния сумрак над притихналото множество и сякаш също като сумрака унасяше и умиряваше и болни, и опечалени. — Какво толкова са се загрижили за хляб и облекло — казваше им той. — Не живее човек само за едина хляб на този свят, пък облекло — ето на: гората ни преде, ни тъче, цяла зима е като болна, а дойде пролет, като се одени да се закъта в своите премени, сърма и коприна с тях могат ли се сравни? — И така до късна вечеря, звездите се срояваха в небесата и заварваха: няколко реда мъже насядали по брега, сложили стомни жените зад тях, децата като ярета въздръстили по скалите горе, всички с вперени очи все още го слушаха, а старците, сгушени тук-таме между множеството, с овлажнели от сълзи бръчки, от време на време поклащаха на думите му утвърдително глава и шепнеха: — Този тряба да бъде от коляното на Илия или Давида; духът на старите пророци е оживял в него.
Взлелели в сърце най-високите блянове да обърнат и прередят от основи цял свят, учениците на Христа всякога се сещаха някак шуто, като гледаха в каква нищета и окаяност живеят; и ако някога можеха да познаят силата и славата на учителя си и той да срещне прием наистина да отговаря на призванието му — то беше на тия проповеди от Петровата ладия. Откогато излязоха от Капернаум и тръгнаха по Галилейската земя, неведнъж Христа срещнаха със зелени клонки в ръце като същински месия: мнозина се считаха честити само да се допрат до него; мнозина хвърляха дрехата си да мине ослицата му по тях; само нигде не срещна хора с таквизи отворени сърца да слушат словото му, нито пък той можа да се отпусне и в захлас да задипли реч, със същата онази леснина, като че стрък по стрък къса в полето и китка кичи. За да повярват в него, на много места още преди да отвори уста да говори, питаха го откъде е, искаха да покаже някое чудо — да възкреси мъртвец, я да премести планина — и той в самото начало изгубваше охота да им разправя, сропваше се с тях или пък обърнеше им гръб и без да обели зъб да им каже дума, отминаваше ги. Освен това тези срещи и разговори с толкова хора, проповеди и поучения денем и нощем не му оставяха време поне с майка си да се види и да приказва и като че от блъскане и той, и учениците му вече бяха захванали да се изхабяват; цялата дружина сещаше, че всичко мъдро и добро, което беше се поналяло в душите им, те всеки ден го изгубваха и изцеждаха до капка да го раздават на другите и за тях оставаше само една пустота и досада от себе си. Неволно те взеха да дават ухо на клюките около тях, да се дразнят от упреците, че учителят им избрал таквизи нищо и никакви хора да води със себе си, най-подир в споровете си с книжници и фарисеи тъй се увлякоха и разгорещиха: като не намираха с друго да отвърнат на техните наддумвания и ловение на думи, те им правеха напук, не искаха да зачитат съботния ден, спираха се при самаряни и неверници и се подиграваха явно с благочестието и мъдростта им. Борбата повдигаше духа на всекиго от тях; премеждията, които минаваха през главите им, ги закаляваха още повече в новата вяра; навярно те биха взели на своя страна още много хора и колко по-славни дела биха
