остро противоречие с теоретика Уайлд. Теоретикът отрича връзката между изкуство и действителност, между изкуство и морал, но и действителността, и моралът нахлуват властно в творбите му. Достатъчно е да се обърнем към „Портретът на Дориан Грей“. Според самия Уайлд романът е бил „надраскан“ за няколко дни, защото е искал да отговори на предизвикателството на един свой приятел, който твърдял, че Уайлд не може да пише романи. На това, разбира се, е трудно да се вярва. Не само поради естественото съмнение в подобни „експлозивни“ изявления на Уайлд, но и защото дори най-повърхностният поглед към романа подсказва далеч по-големи авторски амбиции. Обстоятелството дали романът е бил написан за няколко дни може да интересува преди всичко феноменолозите.
„Портретът на Дориан Грей“ има други стойности, извънредно важни за разбирането на сложната, противоречива творческа природа на Уайлд. Замислен като апология на красотата и наслаждението, противопоставени на истината и морала, романът неочаквано — може би и за своя автор — завършва с краха на главния герой. Този крах може да се тълкува многопосочно. „Битката“ между лорд Хенри Уотън и художника Базил Холуърд за душата на Дориан Грей завършва всъщност на ничия земя. Дориан възприема почти тотално философията на лорд Хенри, утвърждаваща неограничения с нищо култ към наслаждението. В много от сентенциите на лорд Хенри, в отделни негови реплики могат да се открият многократно изказвани мисли на Уайлд, пръснати из есетата му или често влагани в устата на негови любимци от комедиите. Би могло да се очаква, че финалът на романа ще бъде тържество на тези идеи, пълна победа над всякакви скрупули в името на радостта от живота. Известно е, че не е така. Известно е също, че никой още не е дешифрирал убедително този финал. Защото, ако е очевидно, че философията на наслаждението, възприета от Дориан, търпи крушение, никак не сме сигурни дали победата е на страната на морала и дали възвърнатата първоначална красота на портрета, нарисуван от Базил Холуърд, не е победа изобщо на красотата над тленното, над суетите и жалките „земни радости“, дали не е тържество на изкуството над природата.
Този многозначен финал на може би най-важното, ключовото произведение на Уайлд заличава категорично много от неговите естетически императиви. И в същото време ни кара да мислим, че майсторът на избирането на подходящо цвете за бутониерата е имал твърде диалектично отношение към живота. Защото „Портретът на Дориан Грей“ в никакъв случай не може да се вмести в понятието „интелектуален роман“, нито в категорията на схематичните, тезисни творби, с които авторите им искат на всяка цена да ни поучат или да ни кажат нещо много важно.
Уайлд, теоретикът на изкуството, многократно се опровергава и чрез собствените си комедии. Неизменното присъствие в тях на един умен циник, който едва сдържа търпението си да залее своите партньори и зрители с нови остроумия, отново ни напомня за оня Уайлд, когото познаваме от теоретическите му работи, от съжденията му за действителност и изкуство. Тук обаче по-определено и по- недвусмислено, отколкото в „Портретът на Дориан Грей“, аморалността, несправедливостта, грубият егоизъм и безотговорният по отношение на чуждата съдба стремеж към наслаждение търпят пълно и безусловно поражение.
Това може да се обясни и с някои специфични черти на драматургията на Уайлд. Въпреки че използува известни формални похвати на модерната по негово време в Англия френска драма от втората половина на века, Уайлд тръгва по съвсем други пътища и заедно с Шоу полага основите на едно истинско възраждане на позалинелия английски театър.
Без да се отказва от интригата и от възможностите, които тя предлага за създаване на напрежение в развитието на действието, Уайлд отделя много внимание и на изграждането на характерите на основните си герои и именно чрез тях постига едно по-реалистично отражение на своето съвремие. В този смисъл четирите основни драматически произведения на Уайлд, три от които са включени в този сборник, с основание се определят още по негово време като комедии на нравите. Разбира се, по отношение на персонажа си и мястото на действие Уайлд не излиза от затворения кръг на своята среда — средата, която той така добре познава. Но въпреки „салонния“, както пишат някои критици, характер на неговите пиеси, те са убедителен и непреходен (вече от години комедиите на Уайлд не слизат от сцените на десетки театри в света) художествен документ за морала на едно общество — поточно, на неговата върхушка, превърнала лицемерието в удобна маска за своите пороци. Художникът и тук постига победа над теоретика.
Най-бляскава е тази победа в приказките на Уайлд. Написани сякаш с единствената цел да смаят читателя (повечето от тях, както твърдят някои съвременници на писателя, преди това са били разказвани в приятелски кръг, за да се докаже чрез тях една мисъл или за да се обори друга) с блясъка на изящното слово, с изумителния усет за красота и хармония, те винаги завършват — дори понякога с известна доза сантиментализъм — с тържество на морала, разбиран като събирателно на непреходни човешки добродетели, с победа на правдата над лъжата, на доброто над злото, на самопожертвователността над егоизма.
Приказките на Уайлд неочаквано ни разкриват една неподозирана черта в неговия характер — прикритостта. Прикритост съвсем не в отрицателния смисъл на думата. Оказва се, че този надменен денди, този бляскав салонен мъж, който може да попари с презрението си и най-усърдните си поклонници, е човек с лесно наранима душа, човек, способен на дълбоко съчувствие към ония, които в неговото естетско разделение на света са извън чертата на интересите му. Защото няма нищо „естетично“ в пламналото от огън телце на момчето, жадуващо един портокал, нито пък в бордеите на бедните и нещастните, които могат да предизвикат само отвращение у лорд Хенри Уотън. Да, Уайлд далеч не е оня студен естет, какъвто най-често си го представят ония, които не са чели скоро „Щастливият принц“…
За съвременния читател творчеството на Уайлд има и една друга стойност, която се определя донякъде и от общия патос на съвременната западна литература, дори когато имаме пред вид най-добрите й образци, най-прогресивните в идейно-естетическо отношение нейни произведения. Горчивият опит, натрупан от писателите на Англия и САЩ, пък и на другите западни страни в периода между двете войни и особено след Втората световна война, разочарованието от явната деградация на капиталистическото общество, омерзението от огрубяването на нравите изгониха сякаш от значителната и заслужаваща нашето внимание западна прогресивна литература култът към прекрасното, стремежа към изящество на стила и формата, които така щедро ни се предлагат от творбите на Уайлд. Разбира се, лесно може да се възрази — и с основание, — че времето мени и разбирането на прекрасното, и вкусовете. И все пак оная светлина, която струи от редовете на Уайлд, няма да ни бъде излишна и днес.
Информация за текста
© 1980 Асен Тодоров
Сканиране, разпознаване и редакция: Уфтак Музгашки, 2008
Публикация
Оскар Уайлд. Портретът на Дориан Грей
Английска. Първо издание
Народна култура, София, 1980
Литературна група — художествена. Код 04 5704-8-79
Редактор Людмила Харманджиева
Художник Иван Кьосев
Художник редактор Ясен Васев
Техн. редактор Олга Стоянова
Коректори: Людмила Стефанова, Петя Калевска
Дадена за набор на 30. VIII. 1979. Подписана за печат февруари 1980. Излязла от печат март 1980. Формат 84?108/32. Печатни коли 40 1/2. Изд. коли 34,02. Усл. изд. к. 38,48.
Цена 4,89 лв.
ДИ „Народна култура“, София
