Асен Тодоров

„Геният на разговора“ и неговото писмено наследство

За Уайлд (1856–1900) може да се пише, като се започне с трагичния, безславен край на живота му. И да се добави веднага, че този безславен край е предшестван от тригодишен период на дълбоки прозрения, на жестока житейска и естетическа равносметка, която — ако бе имала достатъчно време да получи художествен еквивалент, — сигурно би направила от доста поколения благодарни читатели — на още ред забележителни творби на този наистина забележителен писател. Би могло да се говори много за „ирландската кръв“, която непрекъснато се е вливала в живия организъм на английската литература, за да подари и на Англия, и на света „звездни мигове“ на наслада от искрометни мисли, от бляскави парадокси, от тънки отблясъци на ирония, които или улавяш веднага още с „периферното си зрение“, или изобщо не забелязваш. Биха могли да се кажат — и с много голямо основание — най-добри думи за онова лекарско- литераторско семейство от Дъблин, което е първата интелектуална люлка на неподражаемия и толкова подражаван от съвременници и по-късни следовници Оскар. А може още в първото изречение да се спомене — и дори и да се подчертае — името Джон Ръскин. Името на човека, когото Джон Милей в добре известния портрет рисува като съвсем млад и голобрад, а разказите на по-късните му ученици и почитатели го описват като внушителен човек с библейска брада.

Мисля, че тъкмо Ръскин е личността, която не бива да се забравя, когато става дума и за основата на много от естетическите възгледи на Уайлд, и за противопоставянето му на пуританизма на викторианската епоха. По време на наистина прекалено дългото господство на кралица Виктория I — цели шейсет и четири години (1837–1901, а е родена през 1819) — няма по-изявен духовен противник на нейния режим от Ръскин. Разбира се, тук не става дума за режим в буквалния политически смисъл на думата. А за цялото сложно съчетание на икономически, социални, идеологически, етически, естетически и т.н. начала, които определят по съвкупност действителната стойност на една епоха независимо от нейната продължителност. Казано накратко, викторианството е време на пълното утвърждаване на буржоазно-капиталистическата система в Англия. Веднага обаче трябва да се добави, че това утвърждаване става в страна, където не само тогава, но и днес съществува могъща аристокрация, която — приспособила се към новите икономически отношения или успяла да приспособи някои от тях към себе си — винаги е оставяла своя отпечатък върху духовния живот на страната.

Ръскин (1819–1900) — съвпадението е интересно: роден в една година с кралица Виктория, той умира в годината на смъртта на Уайлд — е дълбоко убеден противник на цялостната социална, етическа и естетическа структура на викторианството. В многобройните си трудове, в лекциите си в Оксфорд той се противопоставя рязко на всичко, което носи дори отдалеч викториански дъх. Без да успява да изгради своя ясна етическа и естетическа програма, която би могла да разгъва в бъдеще, Ръскин категорично се отграничава от своето съвремие, като търси опорни точки в миналото, като намира източници на ментално и артистическо вдъхновение или в елинистичния идеал за физическо и духовно съвършенство, или в средновековната монументалност — разбирана най-широко, — или в някои — не всички — аспекти на Възраждането, или — казано най-общо — в онова, което не е свързано с буржоазно-капиталистическите социални и духовни структури.

Споменах, че Ръскин не е почитател на Възраждането, но трябва да поясня с две думи, че той отхвърля преди всичко ония елементи на ренесансовото изкуство, които са плод или са свързани с прекалено грубите прояви на чувствеността. Защото за Ръскин, който утвърждава култа към наслаждението, към „земните радости“, над всичко стои култът към артистичността. Всяка чувствена радост трябва да преминава през строгия филтър на естетичното. Иначе тя няма право на съществование.

И не е трудно веднага да свържем това с един от основните принципи на Уайлд, който рязко дели всичко — и действителност, и хора — на „естетично и неестетично“. Да, Уайлд е възторжен поклонник на Ръскин. Бил е негов студент или, по-точно, слушател на лекциите му, както и по-голямата част от оксфордските студенти от онова време, независимо каква специалност са изучавали. И е приел като свои много от неговите идеи. За да не спре само при тях. За да оформи — твърде скоро след напускането на студентската скамейка — собствени възгледи за действителността и за изкуството, които ще тръгне да проповядва чак в далечна Америка. И за да стане най-модният, но и най-оспорваният английски писател от края на века или всъщност — от края на викторианската епоха.

Споменах за оформяне на собствени възгледи, но при Уайлд не може и да става дума за стройна система от философски и естетически принципи, за тяхното последователно поддържане и отстояване и най-малко за единство между теоретически постулати и художествена практика. Самият Уайлд никога не се е стремял към подобна последователност. И никак не се е смущавал, че ефектният парадокс, изказан днес и посрещнат с възторжени възклицания или със сдържано свиване на рамене, изцяло противоречи на не по- малко ефектния вчерашен парадокс, посрещнат, макар и в друг салон, със същата реакция. Защото за него винаги са били по-важни и — най-вече по-примамливи — находката, щастливото хрумване, неочакваната възможност да съпостави двете крайни точки на една и съща мисъл (а това не е ли люлката на парадокса?) и така да срази противника в спора или осенен от щастлива идея, да сътвори някои от ония свои устни шедьоври, за които се пишат и разказват легенди. От гледна точка на днешните, пък и не само на днешните разбирания за творческа дейност това е безсмислено пропиляване на творческа енергия. Уайлд обаче е считал, че няма по-добър начин за себеосъществяване. Повече от всичко го е вълнувала възможността да изкаже незабавно преценката си по повод на една традиционна или псевдомодна сентенция, да сподели спонтанно уловения в мига образ, да се наслади сега, днес, тази вечер, в този салон и сред тази публика на ефекта от своето слово. „Геният на разговора“ (няма да цитирам всички определения на неговия неповторим талант на събеседник) не е имал търпение да дочаква отпечатването на своите бляскави словосъчетания, писменото овеществяване на великолепните си хрумвания, окончателната като текст форма на поетическите си видения.

И все пак Уайлд е оставил богато и като обем писмено творчество. Достатъчно богато, за да стане и приживе, и след смъртта му обект на възторжено преклонение и на рязко отрицание. Сега, когато от неговата смърт ни делят вече осем десетилетия, белязани със събития, довели до коренни социални, политически и идеологически промени в живота на милиони хора, десетилетия, наситени с процеси, които измениха съзнанието и естетическите критерии на огромна част от човечеството, не е трудно да разберем причините и за приемането, и за отхвърлянето на Уайлд както по време на неговия кратък живот, така и в годините след смъртта му.

Всепризнат лидер на естетизма в английската литература от края на столетието, силно повлиян не само от теориите на Ръскин, но и от произведенията на най-ярките представители на френския символизъм, Уайлд още приживе става прицел на остри критики от страна на представителите на традиционната литература. Негови критици са и сторонниците на реализма, и най-агресивните идеолози и апологети на пуританизма на викторианска Англия. Върху него се нахвърлят хора, които или не са способни да възприемат, или не искат да възприемат мисълта за неудържимо нагряващата криза на социалните, етическите н естетическите основи на английското буржоазно-капиталистическо общество.

Увлечени от блясъка на уайлдовското слово, не бива да приемаме този arbiter elegantiarum на своето време, този виртуозен въплътител в слово на неизтощимото ирландско въображение за „съзнателен“ борец срещу викторианския обществен строй. Той ненавижда материалните и духовни устои на обществото, гаври се почти неприкрито — и в живота, и в творчеството си — с най-видните му представители, но изкован от противоречия, не е способен за каквато и да е категорична ориентация на литературно-обществената си дейност. И ако съдим само по теоретическите му възгледи за изкуството, лесно бихме застанали на страната на някои от неговите критици. Формулите на Уайлд за отсъствие на всякаква връзка между изкуство и действителност, между изкуство и морал днес дори не подлежат на обсъждане — тяхната несъстоятелност не се нуждае от доказателства. Но когато добросъвестно се опитаме да надникнем в изходните позиции на тази естетика, веднага ще разберем, че тя е плод на отдавна назрялата криза на обществото, на отрицанието на неговите стойности, на спонтанното осъзнаване на неизбежния крах и на социалните, и на етическите основи на съвременните му структури. Така разбирани, щедро разпилените парадокси на Уайлд — и в писаното, и в неписаното му творчество — са не само язвителни „критически бележки“ към представителите на определени слоеве на обществото, но и цялостно отхвърляне на добродетелите на викторианска Англия.

Много по-съществен е обаче един друг факт. В основните си произведения художникът Уайлд влиза в

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×