Теодора Тодорова
Да не повярваш!
Видя ги как слязаха от лъскавия си джип. Поредното стадо учени,които като ято патици се въртяха, кряскаха и подскачаха около новата си и модерна апаратура.
Ето,че седмицата започваше обещаващо!
Слънцето бе хукнало да изгрява и лъчите му подпалиха водите на езерото.
Бе почти края на зимата и тълпите любопитковци, туристи още не бяха наводнили околността. Макар техните шумове да плашеха рибата,той все пак зависеше от тях.
От петдесет години се бе превърнал в местната легенда и беше единствения, който бе видял чудовището от езерото.
„Видял“, дръжки! Нищо подобно, но продаваше историята си като топъл хляб. Да не повярваш, че толкова умни глави, учили по сто години из най-престижните университети на планетата се ловяха като мренки на стръвта на неговите лъжи!
И тези щяха да захапят куката. Сега щяха да подскачат около езерото, да ахкат и охкат, после щяха да се настанят при Сам и докато пиеха чай в опушеното му кафене щяха да попитат кой е видял чудовището. Естествено всички щяха да кажат—
— Старият Ендрю. Той го е виждал много пъти. Единия път даже онова нещо едва не му отхапало ръката.
Даваше им най-много десет минути за упътване и после щяха да цъфнат при него.
Крайно време беше. Почти се бяха изпарили спестяванията му от миналия сезон и идваше момента за нови инвестиции.
Навремето бяха двамата в играта със стария Патрик. Оня не беше по-възрастен от него, ама още от дете имаше физиономията на дъртак, та прякора му естествено и някак неусетно му се лепна, та го отнесе до смъртта си. По-скоро до изчезването си.
Историята за чудовището от езерото си съществуваше сигурно от хилядолетия. Той поне я беше чувал от прадядо си. Бе нещо толкова естествено за цялото село и за жителите му, че всички вярваха в неговото съществуване. Естествено никой не беше го виждал, но смееше ли да си го признае?! Ако го направеше означаваше край на потока от туристи, учени и любопитни, а с този край си отиваше и туризма — единствения доход на селището. И без това вече риба не бе останала, та всички се хранеха от легендата. Стискаха си я здраво, както куче кокала си.
По алеята се чу шум от кола. Аха, пристигаха. Тези дори бяха много бързи. Явно малко им бяха субсидиите, та си даваха зор да приключат по-скоростно.
— Господин Ендрю?!
Американци. Най-любимите му, защото те и японците бяха най-лесни за лъжене. Лапваха думите му като топъл хляб и плащаха добре. Богати държави. Намести перчема си и излезе.
— Да?!
— Ами… ние сме учени и … ъъъ, идваме да изследваме езерото. Търсим онова чудовище. Господин Сам от хотела…
Ха! Старата барака на Сам, хотел?!
— … ъъъ, ни каза, че вие сте го виждали. Та се питахме дали срещу заплащане искате да ни заведете на мястото в езерото, където сме срещали звяра, да ни разкажете кога точно се е случило и… ъъъ … естествено, ако искате…
Поне не се правеха на велики. Сега щеше да ги изпоти. Рядко се случваше на старец като него да държи в ръцете си пет умни глави. Пое си дълбоко въздух с удоволствие и прочисти гърлото си.
— Ами, момчета, да виждал съм го. Ама сега нямам много свободно време. Приготвих такъмите, че трябва да се ходи на риболов. Знаете, тука няма много работа и всеки си гледа прехраната
Направо видя в очите им как жалката цифрата, която смятаха да му платят се стопи. Така, акциите му се покачваха и сега бяха готови да дадат мило и драго, за да постигнат високата цел на научните си изследвания.
— Ъъъ … ами ние сме готови да ви заплатим каквото поискате. В разумни граници. Все пак имаме и ние бюджет за спазване. Разбирате, нали?!
— Е, момчета какво ще кажете за 100 лири?!
Главите им само дето не се откачиха от изненада. Какво ли си мислеха, че ще прекарат стария глупак със шепа жълти пенита?! Видя как се отделиха за момент двама от тях — явно шефовете или поне по- старшите. Помърмориха и после единия от тях с толкова червена коса, че все едно си беше запалил огън на главата му подаде ръка.
— Готово. Съгласни сме, но следващите два дни ще ги прекарата изцяло с нас.
— Няма проблеми. Да пийнем по една бира, а?!
Беше готов да ги почерпи и по две. Сам не можа да повярва, че им измъкна толкова тлъста сума. Беше казал тавана си, готов да се пазари и после да слезе до 50 лири. Леле, колко големи сладури бяха тия американци?! Сезона започваше добре и от радост му идеше да направи подскок във въздуха, въпреки болежките в краката.
— Ъъъ… толкова рано ние не пием, а и сме на… работа. Може пък тази вечер. При Сам?!
— Няма проблеми. Аз ще си взема една, че нещо ме гони ревматизма, а казват, че бирата помагала.
Трябваше само да внимава да не се отреже.
Навремето беше изгубил доста пари, защото бе се натряскал като прасе и бе оставил една немска експедиция да се шлятка из езерото, докато не бяха си изповръщали червата всички от групата. Просто не можеше да си спомни как да се върне на брега, а и бурята беше виновна също. От тогава все внимаваше в картинката.
Все пак с една бира можеше да отпразнува успешното начало на деня.
— От къде да започнем момчета?
— Ами ние сме наели лодката на господин О’Нийл и ако искате да ни заведете в езерото на мястото, където най-често сте виждали чудовището?!
Аха и Пат си беше направил парички. Дано скапаната му лодка да издържеше. Глупака, поне да беше я позакърпил малко. Срамота. Искаше само да лапа пари без да го е грижа, че може да стане някоя беля, а и подронваше авторитета на селото.
— Дадено. Ще се видим на пристана след десет минути, а?! Трябва да си прибера такъмите.
Изчака ги да се отдалечат и едва тогава си позволи да се усмихне. Тупна се от радост по коляното и влезе да прибере въдиците си. Щеше му се да се похвали на някого, но жена му си беше заминала отдавна, а и стария Патрик я беше последвал. Само чудовище си стоеше тука в езерото. От толкова години говореше за него, че вече го чувстваше като нещо свое, почти като приятел.
Лодката беше натоварена с машинарии до ушите. С този товар щеше да изпие огромно количество нафта, но да му мислат учените. Половината от джаджите вече ги познаваше, защото бе виждал много такива. Сонари, ехолоти, компютри, сензори и кой знае още какво.
Навремето идваха само с фотоапарати, а сега все едно, че бяха окрали някоя лаборатория на НАСА.
Накара ги да подкарат към източния край на езерото. Там имаше много подводни пещери, голяма дълбочина, както и нещо май магнитно,з ащото почти всички уреди полудяваха.
Браун казваше, че по времето на първата световна война един самолет бил изхвърлил някаква бомба на онова място, но кой ли знаеше?! Браун не беше точно типа хора, на които може да се вярва.
Всички експедиции нарочно отвеждаше веднага там, щото като им се разпищяха джаджите още от началото им подпалваше чергата и после му вярваха за всичко, ако ще да кажеше, че онова нещо дори летеше по пълнолуние.
