Теодора Тодорова
Клетката
Бяха вече десет дни затворени.
Шест души в една Клетка — три жени и трима мъже.
Бяха успели да преминат през ситото на предварителният подбор и сега бяха заедно.
Бяха ги затворили в тясното пространство с три хляба, десет литра вода, три нара за спане, цигари и тоалетна в ъгъла.
Всеки един от тях имаше точна причина, за да бъде там и за да участва в играта.
Знаеха, че няма да бъдат съдени за действията си вътре в клетката.
Баха ги затворили за три месеца и щяха да ги посетят само, когато този срок изтечеше. Щяха да отворят вратите пред единствения останал (ЖИВ?!) победител.
Имаха деветдесет дни пред себе си.
Можеше да правят каквото поискат, дори да убиват другите в клетката или да ги изядът…
ако се налага…
а щеше да се наложи и те го знаеха…
Времето до сега бе минало нормално — в разговори, в спане, в погледи. Все още се опознаваха и им бе интересно да надникнат в мислите и в съзнанието на другите.
През първите три дни се бяха почувствали доста нервни, защото не бяха свикнали да ядът само по едно парче хляб на ден и чуството за глад ги дразнеше много. След това явно организмът им се бе пренастроил и макар да се чувстваха все още гладни, то приемаха нещата с усмивка и поглъщаха полека хляба си, прокарвайки го в гърлото с малко вода.
Бяха успяли да разделят всеки един хляб на 24 еднакви къса. Трите хляба правеха точно 72 парчета, тоест падаха се 12 порции на човек и това количество щеше да им стигне за също точно 12 дни. После щяха да му мислят или по-точно да действат. За сега отлагаха разговорите на тази тема, а и защото не е лесно между две дръпвания от цигарата с небрежен тон да кажеш—
— ей, като свърши хляба кого първи ще изядем?!
Причината, поради, която се намираха вътре в клетката бе, че всеки един от тях носеше в тялото и в кръвта си един все още непознат и смъртоносен вирус.
В началото на 2006 година, точно след празниците около Коледа се бе появила някаква странна болест, която за броени дни се бе разрастнала като огромна вълна и бе предизвикала ужас по цялата планета. Просто една сутрин някой се събуждаше внезапно и разбираше, че е болен.
Точно така — „РАЗБИРАШЕ“!
Не го болеше нищо, нямаше температура, нямаше промени в тялото си, но го знаеше и точно след три месеца умираше. Нито ден по-рано, нито ден по-късно.
В началото лекарите бяха затворили първите пациенти, които твърдяха, че са болни и ще умрът след три месеца в лудницата, но само след пет месеца случаите бяха толкова много и по целият свят, че не можеше да се говори за психично заболяване, което включва почти една пета от човечеството.
Все още не бяха открили нито ваксини, нито лекарства срещу болестта, защото не знаеха какво точно я предизвиква и от къде води началото си, а и времето не позволяваше да се направи кой знае какво.
Не се правят големи открития за една година, защото точно една година бе минала от първият смъртен случай.
Един ден по телевизията и по вестниците ( когато вече хората говореха само за болестта и за нищо друго) се бе появила обява за една игра, която се казваше „Клетката“. Предлагаха на шест души, които знаеха, че носят болестта да се затворят в тясно пространство без контакт с външния свят, с минимално количество храна и да останат вътре за три месеца. Играта щеше да започне едновременно във всички държави, където бяха регистрирани случаи на странната зараза.
Големи и цветни букви приканваха от екрана на телевизорите и по страниците на вестниците:
—
Участниците щяха да бъдат следени с телекамери 24 часа в денонощието и накрая щяха да определят победителя (ако естествено бяха останали няколко конкуренти за първото място). Единственото изискване бе, че и шестимата играещи трябваше да са разбрали, че са болни в един и същ ден, за да имат еднакво количество живот, тоест да имат точно три месеца до смъртта си и да се състезават при еднакви условия.
Финалната награда обещаваше, че този, когато изберяха за победител щеше да получи един ден световна слава. Неговият последен ден съществуване щеше да се предава на живо по всички световни телевизионни канали и всяко негово желание щеше да бъде изпълнено… дори и най-абсурдното…
…И сега те шестимата бяха вътре в клетката.
Сами не знаеха как са ги подбрали, по какви критерии (естествено освен общата дата на заболяване) и как са ги намерили.
Просто една сутрин се бяха събудили, бяха разбрали, че са болни и само след половин час им се бяха обадили по телефона, за да им предложат да участват в играта. Бяха им предоставили два часа за размисъл и те се бяха съгласили (защо ли и как ли?!)…
После бяха дошли да ги вземат в лимузини с тъмни стъкла и накрая се бяха намерили в тясното пространство на клетката все още объркани и все още не разбиращи напълно защо се намират там. Всичко се бе случило толкова светкавично, че си мислеха, че са сънували, но няма колективни сънища, още по- малко колективни събуждания.
Така, че не бяха се опитвали да ровят в мислите си повече. Просто бяха приели фактите и се опитваха да намерят точните ритми за взаимното си съществуване в тясното пространство. В крайна сметка дали там или навън краят за всички тях бе еднакъв.
Вярно бе, че ако си бяха останали по домовете щяха да имат удобства, своите приятели, телевизия, вестници и най-важното храна, но бе вярно, че и никога нямаше да имат втори шанс да направят нещо по- различно в монотонния си живот (както подканваше рекламата на играта). Ако бяха живели като многото други като тях — безименни пътници в живота, поне щяха да умрът като имена и поне известно време другите хора щяха да ги помнят… да им се възхищават… да им завиждат…
Да продължиш да живееш в спомените на хората не бе малко все пак…дори да е само за ония прословути пет минути световна слава…
На командния пулт проблясваха много светлини — за звука, за образите, за телекамерите. Множество екрани следяха клетката от всички възможни ъгли. В стаята бе тихо и тъмно, както и почти вече не се дишаше от цигарения дим. Трябваше да се скарана на подчинените си да не пушат като за световно… и да се сещат, естествено да правят от време на време кафе, а не само да го пият.
За десет дни нещата в клетката вървяха добре. Направо скучни. Още обитателите се опознаваха, не смееха да прекрачат границите на нормалното и естествено все още имаха храна. После, когато тя свършеше щеше да стане интересно, както и чакаше с нетърпение да види дали мъжете и жените ще се сближът физически.
Между колегите бе започнало вече залагането за това кого първи щяха да разкъсат и изядат. Не се и съмняваха, че щяха да стигнат до там. В крайна сметка човека е просто едно малко по-умно животно, но и той има нужда да се храни, за да отцелее.
Съжаляваше само за едно, че в момента беше пасивен зрител, а не можеше да бъде режисьор, както до сега бе правил в кариерата си. До сега бе режисирал живота на всички свои екранни герои. Караше ги да се влюбват, да се самоубиват, да градят кариера или да я губят, заради една игра на покер с неподходящи партньори. Сега можеше само да гледа и да чака какво ще стане. За първи път той също беше зрител и следеше какво ще се случи в поредния епизод…
Времето изтичаше и се блъскаше в решетките на клетката и в телата на хората, затворени вътре, гърчейки се по спиралата на техните мисли и усещания…
На двадесет и петия ден удошиха най-слабия от „Клетката“. Поне го направиха в съня му, предполагайки, че от царството на Морфей щеше да се прехвърли директно в прегръдките на Свети Петър. Милост или страх от самите себе си?!…
