С този акт знаеха, че изгарят всички мостове за завръщане към онова, което някога бе техния живот с морален и етически кодекс, така както го изискваше обществото. Бе един кратък момент от няколко секунди, в който все едно, че анулираха всички милиони години човешка еволюция, за да се превърнат в първични животни, изградени само от инстинки за хранене и отцеляване… но гладът бе една толкова обоснована причина, за да… за да убиеш някого и за да го изядеш… А и в крайна сметка дълбоко в себе си знаеха, че рано или късно щяха да стигнат до този момент, ако искаха да отцелеят…
Една от жените не издържа на това завръщане към началото. Цялото и съществуване се съсредоточи в жални крясъци и скимтене, докато сърцето и не откри пътя за бягство — спря да тупти.
Двете смърти в рамките на няколко часа очертаха най-сетне реалните граници на това, в което се бе превърнал живота им и на това, което ги очакваше в клетката.
Бе като да играеш на руска рулетка — едно щракване и после или се чувстваш облекчен или уплашен до смърт или просто мъртав. И за тях, останалите, вариантите в клетката бяха три — да убиеш, да те убият или да се самоубиеш. Никакви други нюанси на цветове и усещания… освен липсата на чувство за глад… от този момент… и очакването да видиш кой ще е следващият, който…
Не усетиха погнуса, нито отвръщение, нито жалост. Бяха прекрачили границите на времето и сега около командния пулт бяха все едно на някогашната арена на Колизеума и гледаха умиращите и побеждаващи гладиатори. Залозите светкавично увеличиха квотата си и въздуха в помещението се наелектризира. Чакаха само следващия акт на човешката драма, следена от видеокамерите и заповедите на невидимото началство…
Самите те знаеха само, че са подбрани, за да заснемат и документират действията на хората в клетката. Бяха им казали, че това е достатъчно и бяха изтрили последните им съмнения дали да приемат тази работа или не с дебели пликове, от които банкнотите все едно, че се опитваха да изхвръкнат…
Една толкова основателна причина, за да приемеш…
Смъртта ги подтикна да усетят в себе си и дивия порив за любене, за усещане, че още ги има… живи. Свянта нямаше място между четирите тела, които се гърчеха и се опитваха да достъгнат до най-дълбоките и скрити кътчета на своето тяло и на разума си.
Всичко се бе превърнало в едно свещено богохулство на сетивата.
Устни, които искаха едновременно да хапят и целуват, ръце, които галеха и причиняваха болка, гърди, които се изпълваха с гняв и сладост. Кълбо от усещания на ръба на нормалното… кое ли нормално?! Любов, примесена със сигурността, че този, когото в момента целуваш утре може да бъде поредния запас, за да можеш да продължиш съществуването си… едно катерене по хранителната верига… Желанието да кажеш, че обичаш и страхът, че твоята слабост ще те победи…
Телата и атавистичните инстинкти изпълваха клетката. Видеокамерите жужаха в зумирането си и техния звук се примесваше с очестеното дишане на хората. Въздухът бе изпълнен с крайности на живеене и отцеляване. Един спектакъл на първичното…
После внезапно един вик избухна и го последва истеричен смях…
Бяха останали вече само трима в Клетката…
Изплаши се, когато осъзна, че всичко това му харесва. Боже, едва ли не се възхищаваше на човека, който бе измислил правилата на тази игра. Къде ли бяха останали неговите морални устои?!..
Защо ли никой от неговите толкова високоплатени сценаристи не се бе сетил за подобен сюжет до сега?!
Само като си помислеше, че ако всичко това бе излъчвано по телевизионните екрани каква аудитория щеше да събере! Щеше да взриви обществото, начина на правене на телевизия и филм. Голямото Реално Шоу на един Живот! Бам! Големият Биг-Банг на човека!
Запали цигара и се вторачи в телата на екрана. Днес се навършваше петдесетият ден от както бяха затворени вътре. Все едно, че за тези петдесет дни бе наблюдавал как един зародиш се развива в утробата на една бъдеща майка. Едно както физическо, така и инстинктивно развитие. Телата разголвани първо от дрехите на модерното общество, после от предразсъдъци, докато не докоснеха дъното на еволюцията на нормалното и прието съзнание… И той щеше да види на живо до къде можеха и щяха да стигнат.
Обърна се и погледна своите подчинени. Приличаха на зрители в зоопарк. Не, не на зрители. По-скоро огледален образ на животните, затворени в клетките. Очи вперени в очите на другите, мислят се за свободни без да осъзнават, че и те са вътре в играта и няма начин да не се променят и те, да не увиснат по спиралата на подсъзнателния инстинк…както и той самият…водачът на едно човешко стадо… режисьорът превърнал се в режисиран зрител…
Изчегърка с една кост (на кого ли е била пред това?!) поредният осемдесет и девети ден. Още една чертичка по спиралата на невъзможното…
Беше останал сам. Той самецът и единственият победител в „Клетката“. Беше убил последните двама, за да защити собственото си его и физическо съществуване. Мъжът, за да не го убие пръв той, а жената, за да не остави дори най-малката възможност да притъпи инстинктите му. Имаше още само два дни пред себе си живот. Единият, за да излезе от Клетката и вторият, за да се покрие със световна слава. После Амен и толкова! Там, където отиваха всички, след като спряха да дишат. Бе успял да стигне до.. края…
Докосна лицето си. Дългата, разрошена брада не му позволи да достигне до кожата. Изкривените му и изпочупени нокти, бяха пълни с мръсотия и гняв. Усещаше всички околни и собствени миризми с първичността на животно. Бе убивал, за да стигне до тук.
Ха, колко естествено му се струваше всичко това. Почти колкото смътния спомен, за нормалността на неговия живот преди да влезе в „Клетката“.
Наплюнчи пръста си и се опита да изтрие част от мръсотията, покрила неговото тяло. Кожата бе странно нежна и белезникава. Виждаше тънките ивички на вените, по които кръвта му и инстинките му се движеха… и непознатата болест, която в крайна сметка го беше подтикнала до стигне до тука… или по-скоро да се върне там, от където бяха тръгнали преди милиони години далечните прародители… на човека и на животното…
Долепи чело до решетката на клетката и обърна гръб на пространството, което някога бе приютило още пет души като него.
Вгледа се в сивата стена отвъд и зачака края на едно ново начало… или свършване…
Внезапно вратата се отвори с трясък и в командната зала нахлуха маскирани мъже. Преди да отворят устни и да се опитат да се противопоставят вече бяха обездвижени и миг след това видяха и усетиха как пред очите им се надига мъглата и миризмата на някакъв сивкав дим. Всичко започна полека да губи реалните си очертания и някогашният режисьор с последни сили погледна към екраните, които бяха следили и все още следяха клетката. Там като в огледален образ видя същити маскирани мъже, които се бяха скупчили около единствения победител.
Внимание! Снима се, последни кадри от Голямото Реално Шоу… после изгуби съзнание…
В тясното пространство камерите продължиха да се движат и да снимат… нищото…
Наля си поредната чаша бърбан. През прозореца на офиса си виждаше многото си подчинени, които като работливи мравки се щураха между сателитните чинии, ретранслаторите и предавателите. Усети леко бодване в гърдите си при мисълта, че тези метални и високотехнологични негови рожби след няколко часа щяха да бъдат змонтирани и претопени. В крайна сметка бяха изпълнили ролята си. Месеци наред бяха бълвали психогенни вещества и импулси и моделирали почти половината човечество на планетата.
Обърна гръб на прозореца и се запъти към съседната на офиса му стая.
Бе огромно помещение, осветено от студени неонови лампи и цялото бе изпълнено с видео екрани. Хиляди сивосинкави прозорци, които следяха действията в хилядите „Клетки“, пръснати по цял свят… и в хилядите командни пултове, където хиляди режисьори бяха следили последните кадри на своя живот и на този на участниците в играта.
Сега екраните бяха празни. Само решетките на клетките като множество пръсти се бяха вкопчили в пространството.
Играта бе приключила. Голямата игра на неговия експеримент бе стигнала до своя край.
Вдигна чашата си в наздравица към една снимка в голям размер на стената. От нея го гледаше лицето на Чарлз Дарвин — бащата на теорията за Еволюцията!!!
Отпи голяма и дълбока глътка и се усмихна. Вече „бащите“ бяха двама!
Неговият експеримент на обратна еволюция бе приключил и той бе успял да превърне човека в
