Теодора Тодорова
Краят на деня
Бягаше.
Още не бе започнал да се задъхва, но и това щеше да дойде.
За сега усещаше как мускулите му ритмично се стягаха и отпускаха.
Под него алфалта тичаше също. Виждаше неговия край в далечината.
После щеше да му се наложи да бяга сред дървета и храсти, но поне сянката щеше да го спаси от горещината на обедното слънце.
Бягаше от сутринта.
Струваше му се, че все едно се е родил и живял до сега бягайки.
Колко бързо човек може да привикне и да се адаптира към дадена ситуация, когато му се налага, нали?!
Усещаше как по гърба му струйките пот се спускаха и търкаляха. Само преди една седмица това същото усещане би го накарало да си помисли и помечтае как после би се гмурнал във ваната си и как би обтрил тялото си с уханен сапун.
Сега не знаеше какво го чака след бягането, не знаеше дори дали ще успее да издържи до края…
Цялата тази история бе започнала преди десет години с раждането на неговата сестра. Ако някой му бе казал, че заради нея един ден ще се наложи да бяга, за да спаси живота си не би повярвял. Би се присмял на подобно твърдение.
Истината обаче бе, че сега бягаше, не защото поиска самият той, а бягаше заради сестра си, бягаше заради себе си, заради своите родители и бягаше, за да не умре.
Може би в крайна сметка все пак щеше да умре, може би нямаше да стигне до финала, но беше длъжен поне да опита. Не искаше да губи живота си без борба и без да се е противопоставил със силата на своята воля…
Когато се бе родила сестра му приличаше на един ревящ вързоп и той гледаше с отвръщение малкото същество. Току-що бе навлязал в двадесетата си година и не можеше да разбере родителите си как така на стари години са решили да му „подарят“ сестричка или да си „подарят“ второ дете.
Един негов приятел бе направил следния коментар, че сестра му е плод на грешка след някоя романтична вечер между неговите родители. Той не си бе позволил да го сподели с тях, но донякъде беше съгласен.
В крайна сметката децата се появяваха или защото ги програмираш или защото не си взел необходимите предпазни мерки.
Още от самото начало сестра му бе проявила странни способности.
Един ден, докато си пиеше бирата на терасата с баща си и говореха за победите на техният футболен отбор от втория етаж на къщата бяха чули писъците на майка му. Бяха се втурнали в детската стая и бяха застанали на прага вцепенени.
Около детското креватче на сестра му кръжаха всички нейни играчки. Все едно, че беше в час по физика и гледаше въртенето на планетите около слънцето. После в един миг всичко бе приключило и играчките със звънене и дрънчене бяха паднали на пода.
Никой от тях тримата не бе коментирал случката.
Бяха вечеряли в тишина, без да смеят да се погледнат в очите, а сестра му се бе напъвала и ревала, както винаги.
Преди случката с гравитиращите играчки бе смятал, че всички тези призазки за паранормални и свръхестествени способности на хората са глупости („ала-бала“, както ги наричаше самият той). Тогава за първи път си бе помислил, че може би греши…
Пред него вече се виждаше алеята в гората.
Още малко и щеше да навлезе в сянката.
По челото му бе избила пот и почти постоянно му се налагаше да я бърше, за да не навлезе в очите му. Бе забравил да си вземе шапката, но истината бе, че не бе имал нужното време.
Просто в един момент бе започнал да бяга…
Докато навърши пет години се бяха случили още безброй странни неща със сестра му или около нея.
Предмети се разместваха сами, осветлението изгасваше и се включваше по някакви свои закони, всички електроуреди също все едно, че полудяваха, когато сестра му бе в близост до тях.
Не бяха казали на никого.
Просто ги беше страх да не помислят тяхното семейство за луди. Не бяха се консултирали и с лекари, защото се страхуваха също да не би да им отнемат малката и да я подложат на множество болезнени и безкрайни анализи.
С времето бяха привикнали и дори се шегуваха с невероятните способности на сестра му. Баща му никога не ползваше дистанционното управление на телевизора, просто бе достатъчно да помоли дъщеря си да включи телевизора. Тя затваряше очи и в следващия момент екранът се пълнеше с образите на програмите. След това се усмихваше свенливо и се гушваше в предръдките на баща му, а той я целуваше за награда.
Бяха я използвали дори за беритбата на череши.
Сестра му заставаше под дървото, те постилаха огромен найлон и в един момент всички плодове бяха вече на земята.
Той естествено умираше от желание да сподели всичко това с приятелите си, да се похвали и да блесне пред момичетата, но в семейството се бяха уговорили, че ще си остане тяхна тайна, заради доброто на малката.
Точно, когато бе навършила пет години тайната сила, която притежаваше сестра му бе започнала да се трансформира. Проявяваше се все по-често, но ако преди я използваше, за да накара предметите да се местят или за да достави удоволствие на баща си с включването на телевизора, то тогава бе започнала да я употребява, за да постигне това, което иска или за да накаже някой от тях тримата.
Първи бе я изпитал той.
Един ден не пожела да я вземе със себе си в езерото, за да ловят риба.
В същност на него не му пукаше за рибата, но бе взел бутилка вино и любимите си комикси и бе имал желанието да се усамоти. Бе се влюбил за първи път и търсеше самотата, за да се наслади на новото усещане и за да помечтае за момичето от съседната улица.
Точно, когато бе в средата на езерото внезапно бе започнало да вали, бе се извил невероятно силен вятър и гладкото до преди минути езеро се бе превърнало във врящ казан. Една вълна бе обърнала лодката и той с огромни усилия бе успял да се добере до брега.
Там стоеше седнала сестра му с притворени очи, обгърнала коленете си и бавно поклащайки се напред, назад. Докато кашляше и плюеше вода, все още без дъх и в пълно изтощение бе чул гласът и—
„Ако още веднъж не ме вземеш с теб за риба ще те убия“.
Дълго същата вечер бе мислил в леглото си дали наистина тя бе казала това или му се бе сторило. Минутите на брега му бяха като в мъгла, но ясно си спомняше нейният поглед, когато я бе погледнал в очите — жесток, дълбок и обвиняващ. Бе усетил как страхът го грабва за гърлото и му се бе приискало да заплаче като дете.
Започнал бе тайно да купува книги за паранормални явления, за да разбере дали едно петгодишно момиченце може да предизвика буря в езерото, да обърне лодката ти и едва да не те удави…
Вече бягаше в гората.
Дърветата като войници в строй изправяха стволовете си. Клонки го шибаха и разраняваха кожата му, но той сякаш не ги усещаше. Все едно, че неговият мозък бе компютър и той бе написал командата „Бягай“. Тялото му се подчиняваше (слава богу все още) и макар да усещаше началото на умората, знаеше от опит, че може да издържи още дълго. Сам не знаеше колко още дълго, но самата мисъл, че има сили да продължи му вдъхна увереност и той ускори леко темпото.
Под босите му нозе прошумоляваха листи, треви. На светлината виждаше хиляди паяжини, които бяха оплели страничните пътечки. Явно никой от много време не бе минавал от там…
В рамките на една година майка му и баща му също си бяха изпатили.
