— Да, разбира се, заповядайте.
Момичето благодари, взе листата и излезе.
Тръгна замислено надолу към плажа, пуст на късното, есенно слънце. Седна на брега, очите й бяха пълни със сълзи. Прошепна:
— Знаеш ли, мамо, татко не искаше да говори за теб, страхуваше се да не ме изкуши света на хората, мислеше, че си ни забравила, щом не успели никъде да те открият. Мислеше, че носталгията те е накарала да си отидеш, а си ме върнала при моя народ за да не съм самотна. Чак после научихме… Ще занеса на татко каквото си писала, поне ще разбере колко си го обичала.
Тя прибра листата в стъклена бутилка, изсули дрехите си и нададе тъжен, протяжен вик. Вятърът го поде и го понесе навътре, срещу вълните. После момичето скочи във водата, гмурна се два-три пъти и главата й се скри зад пенливите гребени. Когато се вдигна следващата вълна, в подножието й, на същото място, можеше да се види малък, изящен делфин. Делфинът заплува плавно навътре, като тикаше пред себе си бутилката. Сетне се изгуби в далечината.
Информация за текста
© Цветана Тодорова
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/149)
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:40
