вечеря в чест на случайния, но все пак скъп гост.
Вечерята завършила с кавга, причина за която била прекрасната и лесно достъпна Консуела — колкото и тя да иска да скрие това. В резултат гостът очистил стопанина с обикновено шило — същото, което влиза в работа и при второто убийство.
Защо не са съобщили в полицията? Консуела се кълне, кършейки пръсти пред разкошните си гърди, че убиецът заплашил нея и дъщеря й, че никога не ги пускал да излизат заедно, държейки винаги една от тях като заложничка… Но Владимир усеща, че тя крие нещо. По-точно — крие най-главното. В случай на съдебно разследване целият град би узнал за нейната роля в случая — ролята на невярна жена. И това е щяло да свърши много плачевно за нея: някой от роднините на покойния сеньор е щял да измие позора от родовата чест, като я убие.
Всичко това звучи толкова просто — ако се имат предвид местните нрави, — че Владимир решава да не взема нещата много навътре. И на следващите петдесет страници го удря на приятно прекарване на времето.
Но веднъж в навечерието на Деня на вси светии Владимир решава да отиде до малката кланица, намираща се в имението, където гаучосите трябва да изпълнят своите кървави задължения по приготвяне на колбаси за зимата.
И остава потресен, когато скришом вижда как съвсем не грубите гаучоси, а петнайсетгодишната дъщеря на Консуела убива едно след друго три бичета с точни удари в шията…
Не майка и дъщеря, а две тарантули, примамващи и унищожаващи мъжете!
Той разбира, че трябва спешно да се свърже с полицията. Но как да докаже, че не той, а това крехко момиче е ликвидирало такъв здрав мъж само с един удар? И то сега, когато от убития са останали само добре оглозгани кости в някое дере? Ако поне успее да намери оръдието на убийството, с отпечатъци от пръстите на момичето… Но макар че Владимир като библиотекар има добра памет, все не може да си спомни къде е изчезнало то, кой то е отнесъл.
Той претърсва къщата, разпитва слугите, изнесли тялото, но никой от тях не може да каже за шилото нищо конкретно, ако не броим скороговорката от индиански и испански думи, от която Владимир нищо не може да разбере…
…На вратата се звъни. Очевидно това е същият онзи етнограф от Германия, когото очакваха в имението преди две седмици. Владимир решава в никакъв случай да не пуска вътре този човек, но какво е учудването му, когато етнографът се появява в гостната, съпровождан от Консуела.
Гостът от Германия се оказва не немец, а руснак, на име Александър, работещ в Гьотингенския университет. За щастие гостът не познава лично предишния стопанин, който го бил поканил да проучи местните легенди, много от които имали корени във фолклора на донските казаци.
По време на вечерята разговорът стига и до материалните реликви, които биха могли да пазят гаучосите от донски произход като спомен от предишната си родина. Аз тук намерих нещо близо до вашата къща, казва Александър и вади от чантата си… шило. Онова същото. Ако се съди по формата на инструмента и по възрастта на дървената дръжка, то е на повече от осемдесет години, гордо добавя гостът…
Авторът доста нашироко описва чувствата на Владимир, преходът от полуприпадък към отчаяние и обратно. Петербургският библиотекар вече разбира, че главно действащо лице във веригата от убийства е тъкмо шилото, носещо в себе си алгоритъма на смъртта.
Владимир полага немалко усилия, за да пъхне шилото в джоба си по време на беседата и да го изнесе. Но бдителният Александър всеки път пресича тези опити и взема шилото обратно, за да го остави пак на масата.
Самата беседа се върти около интересната тема за магическите предмети: фетиши, амулети, граали, талисмани. Александър е ерудиран, ръси цитати от съвременни научни трудове по тази тема. Особено интересна е теорията на един гьотингенски физик — Клаус Ли-Бо, полукитаец-полунемец. Той е доказал чисто теоретично, че за да може даден обект да окаже въздействие върху съдбата на една или друга личност в нашата вселена, самият той трябва да представлява вселена. „Светът-в-предмета“ е компактифициран клон на нашия голям свят. Четвъртото измерение, тоест времето, в тази малка вселена е „сгънато“ и се проявява само под форма на казуално излъчване. Което впрочем е съвсем откриваемо с помощта на чувствителна апаратура. Холистичният резонанс, възникващ между двата свята, се описва в уравнения с имагинерни числа от пети ред…
Независимо от своите теоретични познания обаче Александър никак не може да разбере намеците на Владимир, че тъкмо проклетото шило е такъв омагьосан обект. И това все повече изнервя стопанина. Накрая Владимир се досеща, че трябва някак да измъкне Александър от гостната и да поговори с него на четири очи. Но Александър не иска нито да се разходи, нито да изпуши по цигара. А и бъбривата Консуела всеки път пречи на Владимир да изведе госта. Неочаквано Владимир забелязва, че чорапите на жената явно не са наред. Еротичните стрелки не се спускат по права линия по крака, както преди един час, а се извиват! Значи тази кучка вече е успяла! И тогава Владимир решава да разиграе сцена на ревност, но само с една цел — да изведе накрая Александър от гостната.
Сцената на ревност излиза прекрасна. Владимир хваща шилото и влачи побледнелия Александър навън. Отзад нещо крещи Консуела. Аз ще ви обясня всичко, шепне руският гьотингенец. Неочаквано Владимир се спъва на стъпалото, разделящо двете половини на коридора. Той залита, в същия момент Александър му грабва шилото от ръката. И непохватно, почти без да гледа, мушва с него…
…На пода лежи Владимир. От очната кухина, където е забито шилото, тече кръв. Той е стопроцентов труп… Александър се готви незабавно да бяга, но отвратителната гледка довършва съзнанието му и той пада на пода в шок. Естествено, свестява се в кревата на магьосницата Консуела…
Ако се съди по всичко, с това съдържателната част на романа се изчерпваше. Анонимният юзър се мъчеше да оцени и философската компонента на романа, която уж го превръщала от сапунена опера в продължение на Борхес.
Така и така, шилото е шило само по форма, но по съдържание то е копие на целия наш свят, където някои базови вектори — гневът и ревността — са доведени до екстремум. И около тях се върти целият живот на асиендата, година след година. Съществуват и други предмети — също копия на Вселената, записани от някой предвидлив Администратор, — където са изпъкнати други базови компоненти. В свещения Граал — милостта. В знамето Орифлейм — мъжеството. В пирамидата на Хеопс — хармонията.
Отзивът на анонимният юзър завършва с мрачна шега, че не препоръчва на автора на романа, господин Андрей Дворкин2, да тръгне по стъпките на своите герои и да се загуби в парагвайските прерии.
Но защо впрочем парагвайски? В романа нямаше и дума, че действието се развива именно в Парагвай! Преди минута мислех спокойно да използвам този отзив за своята голяма литературоведска статия, която ми беше поръчана от списание „Нуево Обсерваторе“, но сега изведнъж ме обзема страх. Едвам се успокоявам — в моя дом, колкото и да е голям, няма никакво шило.
Като че ли на първия етаж някой удря с чукчето по външната врата, и прислужницата, дебелата Луханера, тръгва да отваря. Дъските на пода скърцат под тежестта й. На прага се появява глуповат пеон, който явно може само да измучи: „Имате посетител“. Прекрасно, това е немският физик, когото повиках чак от Хайделберг, с цял камион апаратура. Бързо излизам от стаята, но са ме изпреварили — чувам как на първия етаж жена ми радостно чурулика, общувайки с госта. Слизам по стълбището и виждам нея и госта.
Това не е никакъв немски учен! И никакъв камион с апаратура няма. Само изтъркана раница.
— Той е също от Европа, от Санкт Петербург — съобщава парагвайската ми жена.
— Андрей Дворкин — представя се неканеният гост. — Писател. Разбирате ли, реших да проверя дали наистина някои гаучоси не са потомци на донските казаци.
— Прекрасно, че сте попаднали именно при нас — казва жена ми. — Моят съпруг дори има столетни реликви, които ясно говорят, че е тъкмо така.
— Шило ли? — пита писателят. — Така си и знаех, че е шило.
— Нямам никакво шило, не ме превръщайте в поредния персонаж от своята книга — отвръщам, борейки се с внезапната суша в гърлото си.
— Има, има! Ти просто не си го забелязал, защото то вече няма дръжка.
