Юрий Тинянов
Восъчната персона
ПЪРВА ГЛАВА
Докторе любезни, по-бързо изцери ме,
от раната люта завчас отърви ме.
1
И в четвъртък падна пиене. Хем какво пиене падна! А сега той викаше деня и нощя и прегракна, сега умираше.
А какво пиене падна в четвъртък! Но сега архиятърът Блументрост почти не даваше надежда. Тогаз караха Яков Тургенев да сяда в един леген, а в легена имаше яйца. Но тогаз не се развесели и му беше тежко. Тургенев бе стар човек, квочеше като кокошка и после плака — видя зор.
Каналите не бяха довършени, пътят край Нева се рушеше, неизпълнение на заповедта. Нима наистина ще умре тъкмо сега, насред толкоз трудове недовършени?
Сестра му го преследваше: тя беше хитра и злобна. Монахинята не можеше да го трае: тя беше глупава. Син му го мразеше: беше упорит. Любимецът му, миньонът Данилич — крадец. И се откри едно писъмце от Вилим Иванович до стопанката, с рецепта за напитка, за една такваз напитчица, не за някого другиго, за самия стопанин.
Той се замята с цялото си тяло на кревата, чак до платнения балдахин, креватът се разлюля като кораб. Туй бяха гърчове от болестта, ала и той самият се тръшкаше нарочно.
Екатерина се надвеси над него с онова, с което бе грабнала душата му, месото му — с гърдите си.
И той се подчини.
Които само до преди два месеца бе целувал господин камерхер Монс, Вилим Иванович.
Той се умири.
В съседната стая италианският доктор Лацарити, мургав, дребничък и хилав, грееше червените си ръчички, а другият, ингилизинът Хорн, точеше дълго и остро ножле — да го реже.
Монсовата глава я накиснаха в спирт и сега тя стоеше в една стъкленица в кунщкамората за науката.
На кого ще остави цялата таз голяма наука, цялата таз уредба, държавата и най-сетне всичките тез художества?
О, Катя, Катя, майко! Омразнице!
2
Данилич, херцог Ижорски, сега изобщо не се събличаше. Седеше си в спалнята и подремваше от време на време: не идат ли?
Той отдавна беше се научил да седи тъй и да подремва седешката: чакаше, че ще загази за ограбването на манастирите, за почепската делба и за многото подкупи, които бе вземал: от едного сто хиляди, от другиго — петдесет рубли; от градове и мужици; от какви ли не чужденци и от кралския двор; а после — при търговете на чуждо име — за обличане на войската, за шиене на гащи от изгнил плат; и направо от държавното съкровище. Той имаше остър, пламенен нос и сухи ръце. Обичаше всичко да свети в ръцете му, да има от всичко по много и всичко да е от най-хубавото, всичко да е стройно и изпипано.
Вечерно време правеше сметки на загубите си:
— Василевският остров ми бе подарен, а после изневиделица отнет. При последното награждаване по войската ме прескочиха. И само едно може да ме утеши — ако ми подарят град Батурин.
Светлейшият княз Данилич обикновено викаше своя министър Волков и го караше да му дава отчет колко имоти му се водят към днешна дата. После се заключваше, спомняше си последната цифра, петдесет и две хиляди поданици, или си спомняше за кланицата и фабриката за мас, които имаше в архангелския Град — и чувствуваше известна потайна сладост край самите си устни, сладост от имотите, от това, че има много, повече от всички, и че всичко туй расте. Той бе водил войски, бе строил бързо и съвестно, бе прилежен и работлив, но вече няма походи и се свършиха каналните строежи, а ръката му продължаваше да е суха, да усеща сърбеж, работа й трябваше на нея или й трябваше женска, или рушвет?
Данилич, княз Римски, обикна рушветите. Той вече не можеше да обгърне с очи всичките си имоти, градовете, селата и хората, дето му принадлежаха — и понякога сам си се чудеше:
— Колкото повече имам, толкова повече ме сърби ръката.
Понякога се събуждаше посред нощ в дълбоката си алкова, гледаше Михайловна, херцогиня Ижорска, и въздишаше:
— Патка, патка си ти!
После извръщаше пламнало око към прозореца, към азиатските цветни стъкълца, или се заглеждаше в кожения изрисуван таван и пресмяташе колко ще изкяри от държавата, за да посочи в сметките по-малко, а в действителност да получи повече жито. И излизаха я петстотин хиляди, я цели шестстотин и петдесет хиляди рубли. И изпитваше уязвление. После пак дълго гледаше Михайловна:
— Я си виж зурлата!
И тогава пъргаво и бързо напъхваше ходила в татарските си пантофи и отиваше в другата стая, при балдъза си Варвара. Тя го разбираше по-добре, с нея си приказваха за какво ли не чак до заранта. И туй му услаждаше душата. Старите глупци казваха, че не можело тъй, грехота било. А стаята е съвсем наблизо и може. Туй му придаваше държавническа смелост.
Но обикна и дребните рушвети и понякогаш казваше на балдъза си Варвара или на Михайловна, на Почепската графиня:
— Как да усети човек радост от имотите си, когато не може да ги види всичките наведнъж или дори да си ги представи? виждал съм по десет хиляди души на парад или на лагер — пак са много, а аз към днешна дата според ведомостта на господин министър Волков ги имам петдесет и две хиляди души извън просяците и старците. Туй не може да се разбере. А рушветът ми е в ръката, държа го с петте си пръста като жив.
И сега, след толкоз много дребни и едри рушвети и грабителства, след като бяха изпратени на заточение всичките му върли врагове: барон Шафирчо, евреинът и мнозина други, той седеше и чакаше съд и наказание, но все си мислеше, стиснал зъби:
„Ще им дам половината, ще се отърва.“ А след като си пийнеше рейнско вино, представяше си вече някакъв свиден град, свой, собствен, и добавяше:
— Ама Батурин ще е мой.
А после работите тръгнаха съвсем зле; и разбра, че като нищо може да дочака изтръгване и на двете ноздри — каторга.
В това изпадане му оставаше само една надежда: в Лондон и Амстердам бяха прехвърлени много пари, някой ден щяха да му свършат работа.
Но който се е родил под планетата Венера — Брюс му го бе казвал: сбъдване на желанията и избавяне от мъчнотии. Ето на: онзи взе, че се разболя.
Сега Данилич седеше и чакаше: кога ще го повикат? Михайловна все се молеше туй да стане час по- скоро.
И вече втора нощ поред седеше тъй, издокаран с парадната униформа.
И ето че, когато седеше тъй и чакаше, надвечер влезе при него слугата и каза:
— Граф Растрелий, по важна работа.
— Кой дявол го довлече? — смая се херцогът. — И графството му пукната пара не чини.
Но ето че влизаше самият граф Растрелий. Неговото графство не беше истинско, а папско: или папата му бе дал графството за нещо, или той си бе купил графството от папата, а инак беше най-обикновен художник.
