една черта, все едно, че правеше човешка линия. В ръката си той държеше ябълка. Взе с дебелите си пръсти една четчица, боядиса ябълката със сандарак и тя сякаш грейна отвътре, досущ като току-що откъсната. И устната на маестрото се издаде напред като на детенце, което иска да докопа гърда или като че ли бе направил ябълката с устните си, а не с пръсти.
— Най-важното е да има жилки — важно говореше той и въртеше ябълката. — Да няма… сухожилия. Всичко отвътре да е пълно и никой да не може нито за миг да си помисли, че отвътре е кухо. Дайте ми тел.
Прикрепи листата.
След туй очите му засвяткаха, устните му задъвкаха и той направи дълга, едра слива с мътен блясък, със сив прашец по бузата, с чисто женска извивка, портокал на пъпчици, който набучи с игла, един прекомерно жълт цитрон и грозде, една тежка, сляпа чепка тъмно испанско грозде, което само се навираше в устата на човек.
Нареди всичко това върху големия топ и след туй рече на господин Лежандър с тона на човек, когото го мързи и на когото вече не му се работи:
— Никога ли не сте чували, сйор Лежандър, за император Елиогабал?
— Май че беше испански — каза сйор Лежандър.
— Не. Римски. Не блестите с учеността си, сйор Лежандър.
Лежандър веднага се направи на любопитен и любознателен и без да престава да заглажда шева на ходилото на мястото, където то трябваше да се съедини с глезена, попита през кой ли век трябва да е живял този толкова прочут император.
— През кон ли? През петия — спокойно му отговори маестрото. — Не ви ли е все едно кога е живял, щом като не знаете кой е той? Работата изобщо не е в това. Просто исках да ви съобщя, че този император обичал такива плодове и поощрявал правенето им. И всички трябвало да ги ядат и да ги преглъщат с вода, понеже било модерно.
И врътна глава, защото остана доволен от смайването на господин Лежандър.
И Лежандър каза:
— Хм! Хм!
— Восъкът подпомага дижестията — подхвърли маестрото. — И тези придворни плюскали восък. И по всяка вероятност са хвалили вкуса му. А той самият, разбира се, е ял натурални. Този римски император.
И посочи с пръст плодовете, без да ги гледа и студено.
— Такава безнравственост цари между придворните — каза той на Лежандър многозначително, — Suum cuique [Всекиму неговото (лат.). — Б. р.].
Сйор Лежандър заглади ходилото и сега вече почти всичко: и ръцете, и краката, и голямата кобилица — раменете — лежеше на масата, и от всички части на различни страни стърчеха железни пръчки.
— Membra disjecta [Разединени членове (лат.). — Б. р.] — каза маестрото, — краката! — и премина на латински. И това означаваше, че маестрото след малко ще заприлича на фурия. Той изпръхтяваше от време на време. И господин Лежандър мълчеше, а маестрото говореше.
— Вие май си мислите, сйор Лежандър — каза той, — че другите са намазали повече от мен? Може би, повтарям, другите майстори изпълняват по-почетна и по-изгодна работа? Нали точно тъй ви се струва?
Сйор Лежандър врътна нос — нито да, нито не, а в кръг.
— Е, щом е тъй — каза Растрелий и изпухтя, — в такъв случай можете да идете при Каравак да му помагате да прави черна боя от сажди за неговите картинки. Или най-добре ще е да идете при господин Конрад Оснер в голямата му барака. Той ще ви научи да изобразявате Симон Влъхвата като пияница, който хвърчи надолу с главата. А наоколо да се премятат дяволи. Но само недейте ме моли да ви прибера пак. Защото ще ви накарам да хвръкнете надолу с главата като Симон Влъхвата.
После се поуспокои малко и каза с болка:
— Вие още не разбирате нещата, монсйор Лежандър.
Толкова неохотно го бе повишил в ранг монсйор.
— Вие естествено знаете и без съмнение сте чули за това, независимо от разсеяния си характер, не може да не сте се научили, че погребението ще бъде грандиозно. Корнизи и архитрави, и фестони, и тронове. Над корнизите ще виси колан, а по него с флутори ще бъдат извезани сълзи. Бихте ли могли да измислите нещо по-глупаво, сйор Лежандър? Балдахини и пискюли, и ресни, и Hollande, и Брабант!
Носът му се беше раздул като охлювените черупки, с които свирят тритоните.
— Пирамиди, свещници, черепи! Вкусът на господин маршал Брюс и на господин генерал Бок! Които разбират само от маршировка. Господа военните простаци! И нашият добър познат граф Егушински, този редовен клиент на всички бардаци! Той като че ли е главният разпоредител. Свикнал е с бардаците и си мисли, че там се намира най-добрият вкус — и урежда тази погребална зала. Чували ли сте, сйор Лежандър, за статуите, които тези хора леят като лъжици? О! Не сте ли чували? Плачеща Русия с носна кърпичка. Марс, който повръща от тъга, Херкулес, който е загубил тоягата си като някой глупак! Почакайте, недейте ми пречи! Урна, крепена от разциврени гении! Цукало! Дванайсет гении крепят цукало! Те никога не са били толкоз! Мраморни скелети, някакви завеси! Да можехте да видите този проект! Милосърдието с огромен задник. Храбростта със запретната пола и Съгласието с дебел пъп! В някой бардак е видял всичките тези работи! И сребърни черепи с крила. И освен това тези муцуни са обвити с лаври. Питам ви и ви предлагам да ми отговорите още сега: къде сте виждали черепи да хвърчат с крила и на всичко отгоре да са увенчани с лаври? Къде?
Той хвърли парче восък в пещта и восъкът засъска, пръсна и заплака.
— Тъй — каза Растрелий. — Не струва. Изхвърлете още сега целия пласт! А след погребението господа министрите ще отмъкнат всичките тези справедливости по къщите си за спомен и техните дечица ще пишат по дебелите бедра разни гнъсни надписи, както тук е прието да се драска по всички къщи и стобори. И те ще се разпаднат след две седмици. „Подобие на мрамор“! И щом като е тъй, приемете моята благодарност. Аз не желая да правя тези чудовища от фалшиви състави. А и не са ми предлагали. Аз лея топове и правя градини, но не искам тези мрамори. И ще правя друго.
В този момент той плъзна погледа си покрай Лежандър през прозореца.
— Ездач на кон. И ще направя за този град нещо, което ще оцелее и след сто, и след двеста години. Ще стои на мястото си и в хиляда осемстотин двайсет и пета година.
Той грабна грозда от топа.
— Ето такива ще бъдат гривата и муцуната на коня и очите на човека! Аз открих тези очи! Вие сте тъпак; вие нищо не разбирате.
Той се втурна към ъгъла и извади с хищните си пръсти восъчната маска от платнения чувал.
И всичко, което той бе говорил досега — целият безпричинен, тъй да се каже, гняв и многото ругатни, и цупенето му, какво означаваше всичко това? Това означаваше — суеверие, означаваше мързел преди главната работа. Той още не беше пипвал лицето, само се навърташе около платнения чувал, този хитър, способен и чевръст художник на изкуствата.
И едва сега огледа прилежно маската — и все едно че изпусна глуха, пресеклива въздишка:
— Лявата буза!
Лявата буза беше смачкана.
Дали защото първо бе направил гипсовото подобие и без да иска, бе притиснал мъртвата буза, на която вече й липсваше жива гъвкавост? Или восъкът се бе случил лош? И той започна да натиска съвсем лекичко около устата и най-сетне се успокои. Лицето придоби израз, изчаквателност и хлътналата буза вече не личеше чак толкоз.
И взе да отскача и да се вглежда, а после връхлиташе и поправяше.
Прокара топъл пръст по ъгълчето на устата и изтри тика, устата стана както приживе, горда — уста, която означава в лицето мисъл и учение, и устни, означаващи духовна хвала. Поразтри заобленото чело, помилва слепоочния мускул, както се милва жив човек, за да му мине главоболието, и позаглади малко дебелата жила, която се бе издула от гнева му. Но челото не изразяваше любов, а само упорство и неотстъпчивост. И изви още повече широкия къс нос, и носът стана усетлив, усещащ осъзнаването на доброто. Поизостри възлестите уши и ушите, които бяха долепени до слепоочната кост, започнаха да изразяват щение и тежест.
