че той не може да измъкне кортика си и пак да го затъкне, ама всеки път трябваше да се подсеща на нова сметка.
А на ножницата има джобче, в него седи златното ножче с вилица: за хранене.
Най-лошото беше, че туй нещо се движеше от тайни пружини, стига на някого да му се донска. Отначало тя не искаше да го приеме, а каза направо да го върнат на художника и да не му дават парите заради тез пружини, дето са сложени вътре. Но после й обясниха, че туй е станало със светлейшо съгласие. Тогаз нареди да го заградят, да опънат наоколо му въжета, не толкоз заради величието, ами барем да не става. И я беше страх да се приближи до него.
И нямаше прилично място, където да го държи: вкъщи присъствието му й беше неприятно, човещина е, всичко може да се случи, а той седи с надигната глава, изчаква. Седи и деня, и нощя, и когато е светло, и на тъмно. Седи сам и не се знае за какво е нужен. Кара я да изпитва плахост, от него залъка си не може да преглътне. В някое от министерствата не бива да го праща, щото отпърво там няма да могат да си гледат работата, а после, като посвикнат, току-виж, вземат, че се разгащят. И макар че е восъчно, то все пак има императорско звание. В Оръжейната канцелария, където щеше да се открие Академията за рисуване — също не бива: първо, Академия още няма, а тепърва ще се открие; второ — че туй е не само художествен, ами и важен, и интересен държавен предмет.
И той си седеше тъй, изоставен от всички. Но малката зала вече се беше проветрила и й трябваше. А тъкмо бе пукнал папагалът и веднага бе изпратен в кунщкамората. И пак там — държавните медали с емблемите и битките. И предметите, които той бе стругувал — кадилницата, сандъчето и другите, от слонова кост. Те също представляваха важен държавен спомен.
Тогаз й стана ясно: да, редно е да бъде в кунщкамората като предмет особен, със сложна направа и твърде рядък и от художествено, и от държавно гледище.
Там му е мястото.
9
На Растрелий му бе останал доста голям запас бял восък. Той лежеше в ъгъла на купчина, блед, рехав, додеял. Най-сетне той взе да му омръзва. Маестрото отсече с кривия нож доста голямо парче, а една част остави за всеки случай, тъй като беше стиснат. Започна да прави модел на паметника, който искаше да си представи насред някой обширен площад, и понеже го правеше с лъст и гордост, от време на време, както си работеше, се излъчваше и се усмихваше лъстиво. Ездачът беше само половин аршин висок, ала яздеше гордо. На челото на ездача имаше островърхи листенца — славен лавров венец. На тумбестия постамент, отстрани, маестрото налепи амурчета с отворени уста и с трапчинки на пъпчетата, каквито се появяват на бузите на момичетата, когато се смеят. Между амурите нагласи големи мидени черупки и остана доволен.
Всичко в природата посрещаше героя с радост и готовност. Наслаждавайки се на спечелените победи, героят яздеше бавно с лавровото си венче на дебелия си и прекрасен кон и по краката на коня личеше, че той може да върви дълго. Конникът беше половин аршин висок, от восък, но всичко това беше модел на бъдещия голям паметник. Впрочем не се знаеше ще го харесат ли, ще може ли да ги убеди, ще направят ли поръчка и колко ще му платят. Маестрото каза на господин Лежандър, на калфата си, разнежено и самохвалски:
— Тук в близко, бъдеще вероятно ще издигат паметник, монсйор Лежандър. Ще има големи поръчки, големи пари и много приказки. И ако ми е писано да се помина преди отливането на героя, насред недовършените си трудове и за радост на господин Каравак — който все пак ще пукне значително преди мен, не съм ли прав? — та, казвам, ако умра от болест на пикочния мехур или ме отрови някой, изпратен от господата Каравак и Оснер мерзавец — подозирам, че готвачът ми е подкупен, — в такъв случай, монсйор Лежандър, вие ще довършите отливането, както ви заръчам, ще издигнете паметника достойно и ще ме погребете великолепно и пищно, без да жалите нищо, с печал, като граф и ваш учител. Всичко, което остане от парите ми, можете да го вземете за себе си. И с всичко това вие ще се прочуете. В никой случай недейте зарязва това захванато от мен начинание! А мен ме е страх, че ще почина от болест на пикочния мехур: от време на време той се обажда… Ако ли пък остана жив, по всяка вероятност ще ви увелича заплатата. И по такъв начин вие ще получавате три пъти повече от онова, което получават тези клети дяволи, учениците на Каравак и пияницата Оснер.
Размекнатият маестро изпи чаша елбир и каза на господин Лежандър да си върви. Прозина се няколко пъти, пак погледна малкия горд ездач, покри всичко с платно и повика слугинята си, за да угаси свещта и да го позабавлява.
ПЕТА ГЛАВА
Лошо й се пише, има да се кае,
горко да се тръшка тя и да ридае.
И дори кога се разхождам в полето,
радост не намира сърцето ми клето.
1
Той имаше бели зъби, голяма уста, обичаше да се смее, носът му приличаше на чуканче. Къщата му беше голяма и той отдавна беше започнал да я строи, и къщата искаше да стане квадрат, а заприлича на буквата „П“ и от нея нищо не излезе. Ако станеше квадрат, щеше да прекрачи линията, а туй се забраняваше.
И сложи на двора един твърде изящен истукан: Фльора, която носеше в един леген цветя и се усмихваше. А готвачките изхвърляха в тоз леген остатъците от яденето. Къщата беше дворец, а досами къщата лятно време един говедар пасеше крави, откъм ливадата, откъм Галерная. Не можа да излезе на глава с него. Беше генерален прокурор, сума знатни крадци излови, а все пъдеше говедаря и не можа да го изпъди — говедарят свиреше на дудук и кравите мучеха. И най-накрая вдигна ръце от него.
Обичаше да вдига врява и гласът му беше дебел като корабно въже, и се гневеше до умопомрачение, до животинско мучене. Беше площаден човек. Та тъкмо той беше недоволен. Павел Иванович Ягужински.
Данилич, херцог Ижорски, го именуваше тъй: охтика. Беше му измислил прякора „Шпионина“ и разправяше, че работата му била да шпионира. Викаше му още: кресльо, хороигрец, злопаметник, охтика, кречетало, че правел пакости на хората, че бил архиоберфукльо, че напразно се мисли за кой знае колко силен, че е прахосник и гуляйджия.
Къщата му наричаше Ягужински хан, защото там живееха най-различни хора. И другояче: Пашкин фенер, изкарваше я бардак или бърлога на диви животни, или курвенска къща.
Зад гърба му намекваше: жена му, на Пашка, била разтурена, тичала по хорските къщи със запретнати поли, и той, Пашка, заради тая работа я бил натикал в манастир и си взел друга, да му е лика-прилика. Сипаничаво грозотилище, а не дама. Че щял да набоде всички с рогата си като побесняло говедо; че баща му бил говедар и свирел на дудук, а той, Пашка, сега играе ли, играе. Танцува пистолет-миновет и гълчи господата от Сената. Смехотворен, Протоизедник. Наричаше го: Господин Фарсон и още: Арцух фон Поплей — заради туй, че Павел Иванович беше любезник и обичаше чувството и музиката, че имаше
