прехвърлят, в Кронщад ли, или направо ще й видят сметката! И ще има ли град Санктпетерсбурк? Дайте ми отговор, господа многоуважаеми сенатори — каза той на сипаничавата, — защото туй не е малка проблема! И Петерсбурк вече е станал несигурен.
— Датските работи — тихичко рече сипаничавата и тръсна глава, с голяма тревога и страх, но одобрително.
— И с не малко ужасение и страх виждам — и той хвана тънката й ръка със своята червена и голяма — колко сляпа е светлейшата машина! И в датските работи настава ожесточение! Ръцете ни изпушат оръжието! И офицерите вече са се превърнали в негови робове! Някои са почнали да грабят!
Затърча се към средата на стаята, дръпна с все сила кафтана на гърдите си, завъртя глава и ревна:
— И всеки идва и ме моли да имало справедливост!. Кажете ми живот ли е това? Ни утеха, ни радост няма за мен! И нека кръвта покаже кой от двама ни е прав! И сипаничавата затрепка бързо с клепачи. А той продължаваше да върти глава на всички страни, сякаш търсеше някакъв предмет или допълнение към думите си и изведнъж, неочаквано и за самия себе си, викна:
— Голиат!
След туй се тръшна на креслото и се огледа: свещите горят, отблясъците им трепкат по сребърните прибори, на стената има петно, салонът е голям и можеше да бъде по-малък. На другото кресло седи жена му, сипаничава, умна, а можеше да седи друга, не толкоз умна, ама и не сипаничава. И всичко е в застой, а градът е станал несигурен и до лятос може да запустее. Ще се раздруса и ще почне да потъва. Такъв град! Трийсет хиляди жители! Потъва — отсрещната къщурка, дето живееше майстор-кроячът, германецът Михайло Григориев, вече е изоставена. А той къде се е дянал? Липсал е. Ще се разбягат и ще рекат, че мястото е блатисто. Ала той още утре ще почне да го ръчка, както се ръчка псе с тояга.
За днес стига толкоз.
Помълча малко и каза със съвсем друг глас, сякаш с мъка и жалост в сърцето:
— Толстой ми обеща, Остерман и той ще си трае. А за утре, Анущка, ми приготви лентата. За днес ми стига толкоз елбир. Проводете ми Бардеус. П повикай, моля ти се, берберина, да ми пусне кръв.
4
През детските му години стаичката беше ниска и дървените стени бяха окадени, гредите миришеха па пушек. Печката заемаше половината стая; в печката горяха дърва.
Насред стаичката беше сложен огромен чукан, сякаш в стаята е расъл дъб, бил е отсечен и това е неговият пън.
Баща му беше дебел, морав, от него се сипеше пот върху тестените кори. Той преобръщаше с две ръце големия тиган над чукана, броеше на висок глас, а когато кажеше:
— Чет нямат! — преставаше да брои, избърсваше с китка потта от челото си, а ръцете си в престилката и преставаше да пържи.
Престилката му беше препечена, корава и когато я свалеше, стоеше като тенекиена.
Остроносата му майка се въртеше край чукана и пръстите й бяха чевръсти като на шивачка, тя пълнеше тестото с лук и овнешки сърца.
А той, Александър Данилич, все душеше тънко и дълго: пушека, конопеното масло. А баща му беше мълчалив, излизаше от къщи и се прибираше развеселен, без глас и без гащи. А майка му беше чевръста и броеше парите в ъгъла. И когато след много години плаваше по море и беше вече адмирал, надуши: смола. Моряците насмоляваха нужника и пушекът беше сладък, гредите бяха започнали да сладнят от пушека. Тогава покрай тая миризма в паметта му като че ли пак се върна за малко всичко: стаичката и онзи пън, и баща му, червеният му врат, и печката, и: „Чет нямат!“
През последните години той на два-три пъти се сеща за онуй време. Но не повече. Защото сега не помнеше, живееше без памет. И отстрани всички ясно виждаха как се променя той. През живота си на няколко пъти се бе променял — отначало беше тънък и пъргав, и голям хубавеляк, и пакостник, и женкар, и користолюбец. И си му личеше, че няма никакво далечно стремление, а има само голямо движение, любов към риска и смях. После четири-пет години изкара натежал и предвидлив, и сериозен, и взискателен към хората, и алчен. След туй — пак го отвея. Стана хитър, взе да се отвращава от хората, погрозня, острият му нос се покри с червени жилчици. И тогаз той започна да се отделя от началото си, забрави какъв е бил и се появиха далечните мисли, прицелът на окото, тревогата и всички хора взеха да му се струват еднакви, останаха само синовете и дъщерите му — за тях още мислеше и разбираше, че са негова кръв.
Беше се възнесъл.
Седеше и гледаше превъзходните си камини, оглеждаше залите си, колко фина е дърворезбата — г всичко му изглеждаше чуждо, студено. Дали да не си построи нов дворец, или пък да замине за някъде? Вземе в ръце табакерата си, поднесе до носа си енфнето — и навремето ставаше тъй: пръстите му разбираха тая табакерка, че е негова, че не случайно се е изтрила от единия край, че туй е времето и е негова вещ, негово имане. И носът му се прочистваше, и се появяваше ясна памет. Какво трябва да каже днес и какво смешно произшествие е станало вчера: че една глупачка ухапа готвача за задника и че утре пак има работа, и че денят е свършен.
А сега денят не се свършваше. Унесен в просторни и далечни мисли, вземаше в ръце табакерката и вкарваше енфието в носа си, но забравяше какво държат ръцете му. Все едно, че пръстите му вземаха енфието от въздуха. И му беше все едно, защото беше престанал да обича вещите. Насъбра сума нови табакерки, от златни жички, едната с бисер, другата с брилянт, и ги губеше. И предметите вече не струваха, къщата му се напълни с изкуствено злато, такава е модата, ама хем са скъпи, хем жълтеят като мед.
И когато си приказваше с Варвара, от време на време я поглеждаше накриво, щото не можеше да й рече всичко, а едно време тя знаеше главните му работи. Нейната спалня беше до неговата. Когато се събудеше нощем, самият той се чудеше колко жилест е станал, изпънат като струна.
И колко работа, и колко загуби. Град Батурин, дето го бе превзел навремето с щурм и естествено го бе разрушил, стана негово вечно владение, сега трябва да се грижи за хиляда и триста домакинства, а общо притежаваше сто хиляди и петстотин човека, като не се броят Почепските и Полските околии. И освен туй за компенсация на загубите в Ингерманландия получи четирийсет и пет хиляди души и шестнайсет хиляди в пари. И малко поиска. Можеха да му броят трийсет хиляди. Туй също беше загуба.
А каква му е титлата сега? Принц или барем херцог Ижорски, или княз Римски? С онез щраусови пера на герба и с княжеската капа? А той иска да е като кралския принц Артоис във Франция. И както е редно според цесарския обичай: да се нарича генералисимус, а ако не рачат, тогаз: генерал-поручик на Русия.
Денем вършеше много работи и казваше едни думи, дето ги беше забравил още преди двайсет години. С Катерица.
Беше му ясно как да я прикотка полека-лека. Отначало й рече, сочейки ковчега:
— Майчице! Господарко!
А после в другата зала:
— Дали да не си поприказваме малко за работите, майчице?
И втората „майчица“ я каза по-иначе.
И после, ден след ден, пак свикна да я подбутва, да я хваща за ръцете, да се увърта около нея.
А щом оногова го махнаха и погребаха, налегна я.
Можеше да действува жестоко в тези разговори — и точно тогаз, по времето, когато нищо не мислеше, но нея, Катерина, я виждаше като на длан, — точно тогаз в главата му взе да се върти едно колело, та чак да свири, и той не можеше да спре колелото:
— Искам да съм официален регент, та аз, аз, именно аз да управлявам.
И не спира: аз, аз, именно аз.
А съвсем не искаше да става регент, а искаше най-много генералисимус. Но се беше възнесъл, действуваше и тя се виждаше като на длан — и туй се завъртя в него.
И той забравяше всичко това, дори не можеше да се спре и да си помисли какво трябва да направи за целта, и не мислеше — а на другия ден го правеше.
И без никакви мисли — пак когато бяха с Катерина и я гледаше с остро око — а нейните очи бяха затворени, — пак се появи същото онова колело и взе да му втълпява вече друго.
— Да омъжа принцесата за сина си, а тогаз именно, именно, именно ще стана регент.
