А после забравяше и на другия ден даваше нареждания.
А предметите ставаха все по-малко или не по-малко (предметите бяха станали повече) — но вече всичко наоколо му се беше оголило. Както на кораб, когато излизат вече в открито море — предметите на него се променят. И съдините са същите — порцеланови или пръстени, — и пейката, а всичко изглежда чуждо. И когато пристигнат, предметите пак се променят. Те са временни. Други ще има. И взе да разбира себе си какъв изглежда отстрана — кльощав. И започна да разбира, че гласът му е сух и без сърцевина, както навремето.
И веднъж, когато бе възнесен, а тя, Катерила, разголена, разбра, че тя е остаряла, и не си помисли, ами само тъй, просто сякаш си каза:
— Има ли отърване от човек? От нея, от нея как да се отърва?
И дори го измърмори, защото в този миг изпитваше някаква страст към нея, към Марта. А сега хич не му идеше наум да се отървава от нея.
Тогаз настъпи и още една промяна: той стана предпазлив с хората и макар да беше гневлив и злопаметен, но ако след гнева другият му се кланяше дълбоко и смирено, връщаше му поклона. Дори взе да забравя обидите, защото не вземаше хората на сериозно. И престана да се надсмива, а едно време хората му изглеждаха много забавни. Тъй му се отрази властта.
Повика от Сибир Шафиров, неприятеля си. И оглеждаше министрите си, господин Волков и господин Бюст, и си мислеше строго: — „Леле, как крадат!“
Взе да се страхува от големите рушвети, които му предлагаха, защото сега всички рушвети му изглеждаха малки, а вероятно и другите вземат рушвети, и не се ли пилее твърде много паричен капитал? Дори в неговата лейбгвардия не всичко е наред. Вюст му изглежда подозрителен — мутрата му е червена, открай време взема подкупи, рушветчията му с рушветчия. А сега такава конюшня си е построил и мирише на нещо изтънчено — на майоран! Леле, какъв рушветчия е! А колко ли взема? Туй е най-интересното!
И реши, че после, когато стане вече официално, ще изпъди Вюст. Ще му даде обнадеждителна диплома и да си върви.
И гледаше дъщерите си с опитно око, гледаше белотата на кожата им, гърдите им, правеше сметка какви ще станат, гледаше ги грижовно и ги предназначаваше, избираше ги. Избра Мария. И понякога й се любуваше. А жена си престана да вижда, все едно, че беше прибрана от улицата котка или добиче, което се е отделило от стадото и само е влязло в двора му.
И преди да тръгне за Сената, усети безпокойство: трябва да се даде облекчение на хората. Повика своя министър Волков. След онази нощ, когато тронът се променяше, Волков бе започнал да вехне — пожълтя и дишаше дълбоко. И той беше сърдит на Волков: вярно, падна тичане, препуска насам-натам посред нощ, разболя се — туй бива, ама да вехне, сякаш че напук, и да го гледа жално в очите — на всекиго ще му додее. Нали му бяха дадени на Волков и пари, и имоти — все заради оная нощ? Тогаз какво има да боледува?
Херцог Ижорски каза на министъра си:
— Приготви ли указа за облекчението по търговията с тютюна? И за ноздрите?
Волков начаса му мушна в ръцете два листа и херцогът предпазливо ги пое с двете си ръце и им хвърли далечен поглед.
Той разбираше как трябва да държи отпечатаните с новата азбука листове, защото те винаги започваха с едри букви. Имаше и други белези: под най-долния ред словослагателите, за да не сбъркат, нареждаха думата, с която започваше следващата страница, и по тая извънредна думичка също можеше да се разбере много лесно къде е горният и къде — долният край на страницата.
А тоз му бе дал ръкопис, хем съвсем ситен, без титли и опашчици, като мъниста. И министърът, господин Алексей Волков, гледаше жалостно: светлейшото око се щураше предпазливо по документите, от единия лист към другия, а ръцете държаха тези листове нагоре с краката.
— Мержелее ми се — каза херцогът, — кажи ми го на бърза ръка, чакат ме в Сената.
Волков посочи с пръст единия документ откъм долния край:
— Извадка по тютюнджийската търговия от досегашните укази през миналото царуване. И по изтръгването на ноздрите.
Стана принц Александър и погледна жълтото лице. То беше толкоз скучно, че чак му се дощя да се прозине.
— Мъртви листове недей ми носи — каза той. — Стига си ми губил времето. Указът за ноздрите да е готов още днес. Да не изрязват ноздрите чак до костта. И по тютюнджийската търговия. Простия тютюн и навития, и рязания — нека всички го продават без страх. Да се чете с биене на барабан подир обед из целия град и по река Мия. И в махалите.
5
А градът не потъваше и снегът се стопи отведнъж. И хората ходеха по улиците, а улиците много се разкалваха, защото не бяха настлани. Още не бяха ги утъпкали гладко с крака, утъпкани бяха само пътечките от едната страна на улиците, в края на които се виждаха и бабуни. Блатото от двете страни на Невския перспективен път много се разкапваше. Сутрин се вдигаше такава мъгла, като че ли всичко бе изгоряло; а пожари нямаше. Тогава мнозина хора в Петерсбурк си приказваха за това: защо ли се поти толкоз земята? И че по-лесно се намират дърва, защото взе да се стопля. Повече хора започнаха да идват в Татарски табор, на вечерния битпазар. Те идеха да се стоплят.
На чаршията се въртеше голямата търговия, дневната, а в Татарски табор, на пожарището — и вечерна. Тук кипеше битпазарският алъш-вериш. Търговията си беше харесала туй място. Досами външната крепостна стена още преди двайсет години бяха построили дюкяни и там търговията беше скучна, дюкяните нови; виси юзда, нова, или търговска дреха — строга стока. Не се чува врява и няма мръсотия. Тогаз чаршията изгоря. И щом изгоря, тая работа се поразшава, потръгна. Появиха се изгорели сергии, от обгорени дъски, надойдоха татари — хора от вехтошарския бранш, един арменец от арменския пазар, закъсал, и един полупиян занаятчия си направи в сокачето дюкянче — да вади зъби. Той беше я швед, я германец и вече цял Петерсбурк го познаваше. Около него се чуваха викове, наставаше тишина и после: „Ох!“ — и зъбът е изкъртен. Той продаваше и аптекарски стоки, наредени край него направо на земята. Ходеше и по къщята, ако някои го повикаше — да пуща кръв или да скубе косми, щото знаеше и да пуща кръв. Освен туй беше берберин. И там се трупаха много хора. Възникнаха търговски комшулуци и сокачета, разни купчийски дупки. Възникнаха купчини от стока. Появиха се викове и клетви. Взеха да стават кражби. Синият кафтан вече търчеше подир някого и смъкваше кремъклийката си, а хората викаха по него: твойта кожа джандарска! Въздухът стана гъст, човешки.
И взе да се събира мръсотия, да се трупа. Под краката и по тезгяхите, и по ръцете. Мръсотията беше различна: калмишката — сухи люспи от конската амуниция, татарската — омазнени яки на стари дрехи, а освен туй имаше сланинена и месна мръсотия — карантия и месо от умрели животни. А туй беше най-строго забранено със заповед от началника на полицията. Не можеше да се продава месо без печат от ветеринарната служба, умрелите животни трябва да се изхвърлят, а месарите до един да ходят с бели мундири — за по-голяма чистота. И за търговия с месо на умрели животни три рубли глоба, и за останалото пак глоби и бой с бич, и каторга. Но не изпълняваха. На две крачки имаше още една чаршия, викаха й: миризливата чаршия. От нея се разнасяше миризма. Кантарите тук бяха без щемпели, по съдовете нямаше мярка и стоката без изключение беше от умрели животни. Тук си дърпаха месото от ръцете и викаха:
— Ей!
— Пази стоката!
Тук до едно буре стоеше търговец и продаваше на всички квас, глупава стока. Баничарите се провикваха, а баниците бяха завити с дрипи като пеленачета. Дрипите бяха от стари дрехи, запазили топлината си, тя също струваше пари: студените баници се продаваха по-евтино. А до него един финландски селянин беше докарал от селото отвъд острова качета със сланина, богат селянин. И който искаше да си купи, омазняше сланината с пръста си и го налапваше. И тогаз го гледаха. Той опитваше стоката. И очите му тогаз се отваряха тревожно като на човек, който за пръв път вижда такова небе и такъв град, и битпазара — Татарски табор. И още веднъж, и още по-дълбоко забиваше пръст в качето и пак го налапваше. И всички гледаха как купуващият гледа стоката. Той бавно мърдаше език и нещо ставаше там, в
