проговорят, знам, че ще дадеш най-висока награда на техните души в небесното Си царство!“
Следващите два дни минаха в процесии, бдения, приятелски срещи, разходки из града, литургии — мигове и слова, записани в небето за вечността.
… Когато отново се събрахме на 19 юли на гарата, под звуците на стар акордеон пяхме вълнуващата словенска песен:
„Птиците се завръщат по домовете си…“ После, уловени за раменете, играхме на „влакче“ пред прозорците на всички вагони с поклонници. Прегръщахме се и се целувахме; разменяхме си адреси с покани за нови срещи. Защото човек, когато стигне със сърцето си до друго човешко сърце чрез любовта на Бога, не иска да се раздели с него. А трябваше да се завърнем в домовете си.
Девойката Бернадет продължила да живее в Лурд до двайсет и две годишна възраст. На 4 юли 1866 г. тя се сбогувала със своите близки в градчето и с две монахини поела пътя към гр. Навер. Там била зачислена в главния Дом на манастира „Св. Жилдар“, където в молитвено уединение живеели „Госпожите на Милосърдието и християнското учение.“ Две седмици по-късно тя се облякла в дрехата на послушниците под името Мария-Бернадет. Починала е от туберкулоза през април 1879 г., като в последните си изповеди повтаря точно и ясно виденията си при Масабиелската пещера. Тридесет години по-късно гробът й бил отворен (1909 г.) в присъствието на членове на каноническата комисия, които станали свидетели, че тялото й е нетленно, без неприятен мирис; лесно се огъвало, за да бъде облечено в нови дрехи. Десет години по- късно (1919 г.) при второ изследване тялото й нямало никаква промяна, с което започнала каноническата процедура пред Римския съд за обявяването й за Блажена. На 14 юни 1925 г. в църквата „Св. Петър“ в Рим богоизбраната девойка Бернадет Сибиру от Лурд била причислена към лика на Блажените. Просияла завинаги в небесните чертози с вяра и дълбока преданост, тялото на светицата се пази нетленно до днес в стъклен саркофаг в гр. Навер, където благодарни християни идват за поклонение и молитви.
Френска легенда разказва за самотен поклонник, който постоянно търсел най-подходящото място за молитва. Той посетил базилики, манастири, светилища, предразполагащи към общение с Бога, но навсякъде изпитвал недостатъчна пълнота от присъствието Му, тъй като човекът мислел за земното и вещественото. Поклонникът се отправил към Рим, но и там не почувствал мистиката на съпреживяването.
Предприел пътуване до Йерусалим, посетил Голгота и други свети места, но винаги нещо не му позволявало да се потопи в дълбока молитва. В малък манастир недалече от Йерусалим поискал съвет от възрастен монах: къде да намери желаното молитвено място? Монахът отвърнал: „Защо не опиташ да стигнеш до сърцето на Отца?“
Поклонникът не разбрал добре думите на монаха. Върнал се в родния си град. След няколко дни, като влязъл в стара малка църквичка, която винаги пренебрегвал, усетил невидимото присъствие на Духа, Който докоснал сърцето му; накарал го да заплаче в умилителна молитва… Защото където и да Го търсим, Той е винаги край нас!
Докато пътувах сама или с други хора, които търсеха Бога, написах онова, което видях с очите си и почувствах със сърцето си. Сигурна съм, че почти в същото време те са открили други хубости; преживели са чувства, различни от моите.
Как могат думите на написаното или изговореното да отразят силата на великия Дух, който твори живота — навсякъде, винаги, вечно? Как бих могла да намеря най-светлото място за срещи и разговор с Него?…
След хиляди пропътувани километри отрих тайната, която искам да споделя с вас. Той е там, където спирате за отмора и искате да кажете на някого: „Обичам те!“
Информация за текста
© 2009 Мариана Тинчева-Еклесия
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/11472]
Последна редакция: 2009-05-02 11:20:00
