До Охрид и обратно през вековете до днес

Мариана Тинчева-ЕклесияДо Охрид и обратно през вековете до днес

Затова оправданието е от вяра, за да бъде по милост, та и обещанието да бъде заздравено за всички не само по закон, но и по вяра потомци на Авраам, който е отец на всички ни, според както е писано: „поставих те баща на много народи“, пред Бога, Комуто той повярва, Който животвори мъртвите и зове несъществуващото като съществуващо.

(Рим. 4:16–17)

В началото на XXI век, когато народът ни се пита как в бъдеще ще живее по икономическите стандарти на обединена Европа, като спасение все по-често обръщаме поглед към светлото духовно минало на обединена България — времето на ранното й християнство. Събитията на историята са прекроявали географската карта, но името Охрид вълнува сърцата ни като символ на национално самосъзнание. Този бисер, разположен на брега на Охридското езеро, оградено с хълмове на планината Галичица, днес се намира в Македония. Но граничната линия между България и Македония не отнема усещането за родство между двата народа с общ корен. Когато български групи посетят Охрид, за да се докоснат до древната ни история, жителите на този романтичен град се отнасят приятелски, топло, като към разделени, ала незабравени братя. Какво друго освен Кирилометодиевия език ни сближава?

При обширните разкопки, направени през последните 15 години на хълма Плаошник, археолозите откриват раннохристиянски храмове и баптистериуми (специални басейни за кръщение) от 4–6 век. Най- ранните поселници по тези места са от 4 век пр.Хр., известни с името дасарети, те са дали име на града Лихнидос. През 168 г. след Хр. той е завладян от римляните и става поредна станция на пътя Виа Игнация.

От онова време до днес в разкопките на Охрид е останал обширният античен амфитеатър, където през юли се провеждат фестивалите „Охридско лято“ с разнообразни културни прояви.

В края на VI век Охрид и областта му са плътно заселени от славянско племе от групата берзити (бърсяци), което през IX век при царуването на хан Пресиян е присъединено към българската държава. От тогава има запазени църкви в града и околността му. По времето на следващия български княз Борис I (852–889), когато владетелят сам решава да приеме християнската вяра и да покръсти богодарувания си народ, Охрид се превръща в просветен център, известен под името Охридска книжовна школа. Тук българският княз изпраща най-будните ученици на българските първоапостоли Кирил и Методий — Климент и Наум, приели по-късно славянска известност с името Охридски.

От Златния век на българската култура в Охрид са запазени много архитектурни паметници, плочи с надписи, жива духовна памет, която продължава да говори, да вълнува всяко българско сърце. По поръчка на княз Борис I и със застъпничеството на неговите духовни пратеници са изградени седем храма. Свети Климент изгражда на хълма над града църквата „Св. Панталеймон“, а към нея е манастирът, в който кипи активна книжовна и милосърдна дейност. По същото време в манастира „Св. Архангели“ Кирило- Методиевият ученик Наум изгражда със средства на княз Борис храма, приел по-късно и името на книжовника „Свети Наум“. Днес историческата картина на запазените църкви е автентична, достоверна и чиста.

В края на XIII в. градът е завладян от сърби. По-натам Охрид следва съдбата на разделена България: през 1375 г. е завладян от османски завоеватели, но запазва икономическото и културното си значение. Манастирът, изграден от св. Климент Охридски, подобно на много други средновековни християнски храмове, бил разрушен и превърнат в джамия. Мощите на светеца били преместени в храма „Св. Богородица Всевишна“ и така векове наред църквата е имала две имена: „Св. Богородица“ и „Св. Климент“, чиито мощи са осиявали този Божи дом; превръщали са го в място за поклонение. В края на XIX век градът е включен в пределите на Княжество България, но съгласно Берлинския договор остава под османска власт. Населението се бунтува и участва в подготовката на въстание.

През 1913 г. Охрид е предаден на Сърбия. В този период голяма част от българската интелигенция, населението на града и областта му се изселва в България, емигрира в САЩ, Канада, Австралийския съюз и други страни…

Едва в наши дни, когато правителството на Люпчо Георгиевски обявява Охрид за главен приоритетен център на своята политика, през 2002 г. е завършен новият внушителен храм „Св. Панталеймон“, възстановен по исторически архитектурни данни от строежа на Свети Климент през X век. И точно на същото място се връщат мощите на светеца, които дават новото второ име на храма „Св. Климент“. Любопитно е да се знае защо Св. Климент приживе е дал покровителствено име на храма, строен със средства на княз Борис — Свети Панталеймон. Св. Панталеймон е живял през III век и неговата слава е известна на Христов последовател, получил дар от Бог да лекува. В манастира на Свети Климент е имало лечителница за бедни, болни хора. При разкопките за градежа на новия храм в края на XX век на това място са намерени кости на хора с тежки физически увреждания, които датират именно от времето на Св. Климент в Охрид. След възстановяването на храма мощите му са пренесени отново на първото място и хиляди богомолци идват тук да се поклонят, да се докоснат до саркофага и да кажат: „Свети Климент се върна в своя манастир.“

След завладяването на североизточните български земи от Византия (971 г.) Българската православна патриаршия се премества от Преслав и Дръстър заедно с държавната власт в Охрид. През XI–XII век настъпват множество изменения на елинизация, които целят да подменят българското духовенство с гръцко. Въпреки това тя продължава да съществува със запазено самоуправление, но силно намалено значение до въздигането на Търновската архиепископия в патриаршия.

Като величествена царска корона над Охрид днес се издига възстановената Самуилова крепост. До края на XX век зидовете й, потънали в бурени, разруха, забрава, днес са място за спомени от времето на цар Самуил (997–1014 г.), когато храбрият владетел е превърнал красивия Охрид в столица.

Някои изследователи смятат, че най-представителната църква в града — базилика с купол, „Света София“, е една от седемте съборни църкви, изградени със средства на княз Борис I, но архитектурните пластове доказват, че тя е издигната над основите на две по-стари сгради по времето на царуването на Самуил, който превърнал внушителната „Св. София“ в катедрален, празничен храм. Майсторите са работили в духа на местните традиции, характерни за облика на църковното строителство в този район.

Охридското население, което днес заедно с близките селца брои около 50 000 жители, твърди, че в града има общо 366 църкви, та така всеки ден от годината да бъде християнски празник. Чужденците не вярват на подобно твърдение, но броят на храмовете едва ли е най-важен. Истина е, че както си вървиш по пътя към някоя известна църква или към античния амфитеатър, изведнъж пред теб изниква малка църквица, на която само Бог помни точно годините и вековете. Това може да се удостовери ясно и точно, тъй като усещането за светиня у местното население е силно развито. По този начин са запазени в основа и възобновени според традициите малките средновековни храмове с огромно значение — „Св. Никола Болнички“ и „Св. Богородица Болничка“, наречени така, защото са били място за лечение на болни хора. Църковните сгради със своите стенописи, утвар, украса позволяват да се проследи развоят на изкуството в този голям културен център и неговата непрестанна връзка с паметниците на днешните български земи.

Усещането, че българи и македонци имат общ земен корен и силна духовна връзка, тук е много силно. Сходствата се отнасят както към битовата култура и поведение, така в приликата на речта, емоционалния заряд, традициите. Нашата група от 38 човека беше настанена в квартири на местни жители, които ни приеха като отдавна несрещани роднини.

Къщите на хълма напомнят амфитеатралната архитектура на Велико Търново: от улицата се влиза направо в стаята. Така и чувствата към непознатите хора вън е като усет за свое семейство. Древността си е древност, храмовете са дъх от историята, но съвремието е също както в днешна България.

До леглото ми в частния малък хотел имаше панер с вестници и списания, „копирани“ сякаш по български медиен образец: полуголи манекенки, фолк певици с микрофон в ръка.

Списанието „Свет“ (най-тиражирано от Вардар до Триглав) предлага снимка с „огнени езици“ от страстна любовна целувка на македонски звезди. Във всички случаи светът на Охрид днес е по-богат,