Мариана Тинчева-Еклесия
Сън срещу събота
На майка ми
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
— Ефимия, кандилото угасна ли?
— Не е, сестро… Спи!
— Зазорява ли вече над хълма Господен?
— Скоро ще е ден.
— Сънувах, силен вятър поведе гемията към Златния рог, към България… Време е да ме облечеш.
— Ще се моля!
Младата монахиня, сведена под иконостаса в килията, се прекръсти, обърна лице към одъра и в здрача на прозореца видя старицата, легнала по гръб. Кръстът върху гърдите й светеше, пръстите опипваха монашеска броеница, а дишането й бе неспокойно и тежко — дишане на човек, който моли за изповед.
— Ефимия, в живота ми имаше хора, които не трябва да бъдат забравени. Моля те да потърсиш мастило и лист.
Монахинята се изправи; тихо пристъпи към одъра, раздвижи пръсти над взрения в кандилото поглед, но зениците не отвърнаха — старицата бе ослепяла напълно.
— Ефимия, дай ми сестринска дума, че ще се върнеш в България! — опипа с невиждащи зеници лицето на младата.
— Не те разбирам днес, сестро Анна. Зад зидовете на манастира останахме, за да раздаваме милостиня на бедните.
— Безотрадни хора има навред, момичето ми, а Родината е една за човека! След този Великден гледай да тръгнеш… — старицата положи ръка върху големия кръст на гърдите си и поиска да стане. Олюля се в тъмата напред, опря се в раменете на Ефимия и въздъхна. — Бих тръгнала с нашенци още по-лани, но силите ме напуснаха.
— Не се уморявай в спомени, благочестива сестро.
— Щом стигнеш в България, кажи на онези, които ме помнят, че наставницата на малки момичета милееше да се върне в земята си… Беше голяма, безкнижовна тъма. Ефимия, кръщелното ми име е…
Старицата затвори очи и не се чуха повече думи. Младата монахиня наметна расото си, когато над планината Мория зазоряваше. От църквата дойде звън на клепало. Беше март, 1898 година.
Преди четири години, малко време до поклонението в деня на Възнесение Господне, тук, в подножието на самия божигробски хълм в Ерусалим, от всички страни на земята — по вода и суша, от изгрев до залез, пристигаха разноезични християни, водени от надежда да намерят вечно причастие, щом докоснат камъка на Голгота, където Йосиф Ариматейски и Никодим положили тялото на Христос преди две хиляди години. Разтоварени от мулетарски кервани след уморителен път, вече съвсем изнемощели, брадясали, прашни, неспали, някои поклонници се втурваха на часа да намерят килии към манастирите, че да се подслонят; други се лутаха да търсят домове на кираджии с одаи за нощувка; трети — по-издръжливи и силни, се отправяха в неразбория да търсят път към Христовия хълм… Стените на Сюлейман Великолепни посрещаха всички с кули, надписи, руини…
Сред колцината българи, пристигнали с кервана към залез слънце и разтоварени току край църквата „Св. Харалампи“, имаше старица, навярно прехвърлила осемдесетте. Как бе плавала на гемия от Златния рог до пристанището на Йафа и как в тази старост щеше да събере сили за обратния път? Човек би рекъл, че животът й е преминал в усилия, в крайна несрета. Лицето й бе замислено, укротено, дълбоко; ръцете й — бавни, дълго плевили градината на живота; дрехите — излинели, вехти, но спретнати… Не говореше много за себе си и не споменаваше свои деца. Сродниците й уважително я наричаха Наставницата и гледаха да й помагат за пренасяне на вързопа, който не беше твърде голям, но тежеше.
— Вървете след мен! — Гицо Велев от Габрово въведе българите в двора на църквата и взе да говори напътствено, щото помнеше Ерусалим отпреди десет години.
На керванджията, който поотделно питаше българите в кой ден след Възнесение ще тръгнат обратно, че да ги запише в тефтера, старицата отвърна: „Не знам, след Великден ще мисля…“ — и се запъти към една ниска килия.
— Да ти помогна, Наставнице. — Деветнайсетгодишната Мадлена Кирилова, момиче на лични, имотни стопани от Сливен, поде вързопа й.
— Сполай, девице мила, Бог е дарил с хубост лицето и душата ти! — старицата остави тояжката си пред прага, отупа с ръце горната дреха, събирала прахоляка на дългия път, пристъпи вътре, огледа мрачината и се обърна: — Ако щеш, остани при мен да ми помагаш с каквото можеш, ще те възнаградя за добрината със златно кръстче. — Добра се до близкостоящия одър и се стовари на него.
— Ще остана с теб, но не ми е потребна отплата, благодеянието услажда душата ми — момичето също прекрачи прага и видя, че вътре вече има дрехи на непознати. — Навярно трябвало е да дойдеш преди години по тези места?
— Много обич и дългове имах в живота, затова не тръгнах на младини — въздъхна по далечен спомен.
— Ще ида да потърся леген, ще донеса студена вода да натопиш нозете си. Вярвам, че ще ти просветлее! — Мадлена се обърна. На прага се събираха още българи за подслон.
На заранта, когато камбаните биха за утринна служба и новопристигнали далекодрумници влизаха в църквите, Наставницата не стана — умората тежеше в коленете и глезените й, а вдигнеше ли глава, събаряше я световъртеж. Към обед едва, щом Мадлена й донесе да пие лековита отвара от билки и намокри косите й с хладка вода, старицата се почувствува добре, поиска да излезе навън. И макар че над Ерусалим се сипеше задух, реши да не губи ден, а да върви по обетованата земя на юдеите. В малко вързопче сложиха хляб, сушени от лятото плодове, и наедно с други хаджии тръгнаха към Патрикханата да споменат имена за здраве и упокой… Много живи и мъртви носеше в паметта си Наставницата, та плати триста гроша на архимандрита, който пишеше из тефтерите и за всяко име вземаше осемнайсет или двайсет гроша.
— Прощавай, отче, забравих Таисия — върна назад ръката си, понечи да добави друго, ала някой я бутна да бърза и тя продължи.
Когато минаха край църквата „Св. Иван Продромос“, чуха българска реч на хаджии, дошли навярно предишните дни.
— Къде е пътят към Божи гроб? — без да отиде при тях, спря за миг да попита.
— Все нагоре — отвърнаха й учудени не толкова, че виждат българка по тези места, колкото от възрастта й.
— Нагоре? — тя вдигна забрадката, обърса потта от челото си. — Нагоре! — повтори, за да събере сили да тръгне отново.
Облечени в светски дрехи или монашеско расо, стотици християни се изнизваха по тесните каменни улички на града. Те носеха в ръцете си запалени свещи, шептяха разноезични молитви, напредваха бавно, вглъбени в себе си. Незаличимо за паметта беше това шествие. Слънцето пареше и беше задушно до изнемога; някои по-слабовати безмълвно се разделяха с човешките сили, други спираха край зидовете на къщите да се отморят.
— Да починем и ние — Мадлена притегли Наставницата към стобора на варосан дом, защото усети, че възрастната се задушава.
В този край на града къщите бяха по-големи и спретнати, видимо на по-заможни стопани, събирали дълги години пари от подслон на чуждоземци. В ниското пък се виждаха скупчени крайните махали с бордеи, където навярно живееха най-бедните. Тук-там сводове на църковни кубета пробиваха с кръстове маранята и се чуваше звън на камбани. Наставницата усещаше, че краката не я държат вече и не може да продължи нагоре.
— Сега ще се върна в килията да почина… до камъка ще стигна навярно утре — рече, поиска да тръгне сама назад.
— Ще се върна с теб — малката я хвана под лакътя да й помогне.
— Ти иди с другите, обратно мога да вървя сама — опита се да я напъти нагоре, усещаше моминското й
