излизах на терасата да подишам чист въздух. Тогава двамата млъкваха в средата на думите в пълно заговорническо мълчание, докато не се махна.

Джой изглежда ме харесваше. Може би затова единствено на мен ми разказа за предишния живот на Господарката Сари. Разхождайки се една вечер, видях, че Джой краче подире ми.

— Тя е научила толкова много от Стоголо! — възкликна. — Ако той беше тук, щеше да покаже на дъртачката къде зимуват раците.

— Стоголо ли?

— Ъхъ. Магьосникът, който прокълнал майката на Сари преди още тя да се роди. Заради това, че го е вкарала в затвора. Майката на Сари умира по време на раждането, а баща й започнал да се налива дори повече от баща ми. Ама после Сари намира Стоголо и стават приятели. Смесват си кръвта и сключват мир над гроба на майка й. И той я научава на магьосничество, на родови проклятия и как да прави отвара за любов от овнешки дроб…

— Изненадваш ме, Джой — прекъснах го аз. — Това са глупави предразсъдъци. Господарката Сари, тоест Сариета, е израснала в обкръжението на примитивни хора. Те не биха могли да знаят нищо полезно.

Стъпка някаква трева в канавката.

— Извинявайте, сър. Не трябваше да го казвам.

Времето бе необичайно топло.

— Такава зима никога не съм виждала — каза една сутрин мис Друри. — Циганско лято и топене. И когато се случва ден подир ден, Бог знае…

— Учените казват, че това става в световен мащаб. Трудно се забелязва, но Гълфстрийм…

— Гълфстрийм ли? — нервно ме прекъсна тя. Беше в същото изобилие от натруфени фусти. — Виж ти, Гълфстрийм. Откак това дяволско изчадие дойде в Ненвил, всичко се обърна със задника нагоре. Тебеширите непрекъснато се чупят, чекмеджетата заяждат, бърсалките стават на парцали… Тя иска да ме прати по дяволите!

— Чуйте ме, отивате твърде далеч. Ако не можете да се откажете от своите глупотевини около магьосничеството, поне не обърквайте децата. Те са тук да получават знания, а не да слушат вашите истерични измислици…

— Да бе, откачена дърта мома! Хайде, продължавайте — изрепчи се тя. — Зная какво си мислите, мистър Флин. Тя ви търпи, защото й се умилквате. Но аз зная това, което трябва да зная, и това изчадие на ада, което се нарича Сариета Хон, също го знае. Между нас има война и битката между доброто и злото никога няма да спре.

Преметна във вихър множеството си фусти и бързо закрачи към училището.

Започнах да се страхувам за разсъдъка й. Спомних си с какво се гордееше: „Не съм прочела нито един роман, написан след 1893 година!“

Него ден учениците дойдоха в час по математика бавно и тихо, сякаш обгърнати с воал от мълчание. Но когато вратата се затвори зад последния, из стаята плъзна шепот.

— Къде са Сариета Хон и Джой Ричардс? — попитах.

Надигна се дебеланата Луиза Бел заедно с колосаната си рокля.

— Те нарушиха реда. Мис Друри хвана Джой, когато той искаше да отреже косите й. Тогава Господарката Сари се изправи и рече, че тя няма да го докосва, защото той е под нейната… про-тек-ция. Тогава мис Друри ни изгони и сега ги налага. Направо е бясна.

Измъкнах се. И чух писък, беше гласът на Сариета. Хукнах по коридора, писъкът стана истеричен и внезапно млъкна. Когато влязох в стаята на мис Друри, бях готов на всичко, включително и на убийство. Но не бях подготвен за това, което видях. Джой Ричардс, облегнат с гръб към дъската, потен, стискаше тлъст кичур от тъмнорусите коси на учителката. Господарката Сари, наклонила глава, стърчеше пред мис Друри; на бялата й като тебешир шия червенееше недвусмислен белег. А самата мис Друри гледаше тъпо малкото парче от брезова показалка в ръцете си, останалите бяха на пода.

Когато ме видяха, двамата дойдоха на себе си. Сари се изправи и със стиснати устни пое към вратата. Джой се наведе напред и разтри косите на мис Друри. Когато догони Сари до вратата, видях, че челото му блести от пот.

Господарката Сари леко кимна и той й даде кичур от косата на учителката. Тя старателно го сложи в джоба на престилката си, след което се шмугнаха край мен и отидоха в класната стая.

Приближих се до мис Друри. Тя се тресеше, разговаряше сама със себе си и опипваше останките от показалката си.

— Стана на нищо! На нищо! Аз само исках… Пък стана на нищо!

Хванах старата мома за кръста и я закарах до учителската маса. Тя продължи да мърмори:

— Един път… само веднъж я ударих. Само замахнах… и край. Пръчката ми стана на нищо. На парчета! Аз само… пък на парчета. — Оглеждаше се на всички страни, сякаш загубата бе огромна.

Трябваше да вляза в класната стая. Дадох й чаша вода и поех към класа.

Някой с чисто детска отмъстителност и злоба бе изписал на черната дъска:

Едно, две, три, ти-ри-ри, идва Господарката Сари. Хлопни вратата си пред нея, защото тя е злата, злата фея.

Нервно се извърнах към класа и забелязах промяната — чинът на Джой Ричардс беше празен. Седеше до Господарката Сари в плътната сянка на последния чин.

За моя радост Сари дори не помисли да си припомня инцидента. В кухнята мълчеше както винаги, забила поглед в чинията. Измъкна се, без да изчака края на вечерята. Мисис Клейтън бърбореше и се суетеше, за да й обърнем внимание.

След вечерята поех към старата къща с остри покриви, където мис Друри живееше с роднините си. Бях плувнал в пот и не можех да се съсредоточа. Не се поклащаше нито едно листенце на дръвче.

Старата учителка се чувстваше много по-добре, но не искаше да зареже любимата си тема; клатеше се на своя люлеещ се стол и протестираше:

— Не и не! Няма да се примиря с това въплъщение на злото. По-скоро бих стиснала ръката на Велзевул, отколкото… Сега тя ме мрази повече, защото — нима не разбирате? — защото разкрих що за стока е. Трябваше да докаже майсторлъка си. Сега трябва да се сражавам с нея и да я победя, както и Онзи, който я покровителства. Ще обмисля всичко, трябва, но… Господи, колко е горещо! Непоносимо горещо! Направо… направо изключвам. — И се избърса с дебелия кашмирен шал.

Назад по пътя към къщи се опитвах да намеря някакво решение. Всичко се къса там, където е най-тънко. Опитвах се спокойно да обмисля възможните варианти, но се задъхвах от безветрието. Терасата беше празна. Забелязах някакво движение в градината и тръгнах натам. Две сенки се бяха въплътили в Господарката Сари и Джой Ричардс.

Тя седеше на колене и държеше в ръце кукла. На главата на малката восъчна кукла във вид на груба прическа бяха залепени косите на мис Друри. Беше облечена в купчина дрехи, които приличаха на досадните фусти на мис. Просто една точна карикатура от восък.

— Не ти ли се струва, че това си е чиста тъпотия? — попитах. — Мис Друри вече достатъчно се разкайва за постъпката си, за да издевателствате по този начин над нейните предразсъдъци. Мисля, че ако се

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×