постараете, можем да станем приятели.

Надигнаха се. Сариета бе прегърнала куклата.

— Не е тъпо, сър. Трябва да дадем урок на тая глупачка. Урок, който да запомни за цял живот. Моля да ме извините, че бързам, но тази нощ ме очаква много работа.

И си тръгна. Обърнах се към момчето:

— Джой, ти си разумен. Да си поговорим като мъж с мъж…

— Извинявайте, мистър Флин — и тръгна към портата. — Аз такова… трябва да си ходя. — И ритмичните похлопвания на маратонките му се отдалечиха в мрака. Аз май завинаги бях изгубил доверието му.

Нея нощ не мигнах, въртях се потен сред завивките. Около полунощ скочих треперещ. Опитах се да заспя, когато долових някакъв протяжен звук. Разпознах го и се надигнах.

Гласът на Сариета!

Пееше някаква песничка с несвързани думи. Гласът й ставаше все по-висок, думите — все по-бързи, сякаш стигаха до някаква отвратителна мъртва точка. После спря. Накрая се разнесе някакъв нечовешки вътрешен вопъл: „Куруну о, Стоголо!“

Мълчание. Заспах след цели два часа.

Събудих се от слънцето, когато опари миглите ми. Чувствах се объркан и безразличен. За пръв път тръгнах към училището, без да закуся. Тротоарът излъчваше топли вълни, които обливаха тялото ми.

Мис Друри също нямаше апетит. Акуратно загънатите й сандвичи стояха недокоснати. Гледаше ме под боядисаните червеникаво вежди.

— Адски топлик прошепна. — Нямам сили. Не разбирам защо все пак съчувствам на това изчадие. Просто я накарах да седи на слънцето. А на мен ми е хиляда пъти по-зле.

— Вие накарахте… Сариета да седи?!

— Точно тъй. Че тя да няма някакви привилегии?! Седи си на последния чин, охлажда се за кеф! Турих я на друго място, до големия прозорец, където е най-слънчево. Ще го разбере, ама… Ама аз не съм добре. Ще се пръсна. Цяла нощ не мигнах, едни кошмари… Сякаш ме бяха сграбчили лапи, дърпат ме, късат ме…

— Но детето не може да понася слънчева светлина! Тя е албинос!

— Албинос ли? Дрън-дрън, тя е вещица. Скоро ще направи восъчна кукла. Че за какво Джой Ричардс се опита да ми отреже от косата? Защото… — Огъна се на две. — Проклети колики!

Изчаках да й мине пристъпа.

— Странно, споменахте восъчна кукла. Вие дотолкова убедихте детето, че е вещица, че тя наистина я направи. Честна дума, снощи, когато си връщах от вас…

Скочи на крака и настръхна. Хванала се с една ръка за масата, заби поглед в мен.

— Направила е моя восъчна кукла?!

— Е, знаете какво са децата… Външно приличаше на вас. Малко грубичко направено, но не бездарно. Мисля, че талантът й заслужава поощрение.

Не ме слушаше.

— Колики. Пък аз мислех, че са колики. А тя вкарва карфици в мен… Трябва да бъда предпазлива… Бързо!

Скочих и сложих ръка на рамото й.

— Дръжте се. Това не е на добро.

Тя подскочи и хукна към стълбището, мърморейки си под нос:

— Пръчката не върши работа, тя е в нейна власт. Но ако я сграбча и я стисна бързо, няма да се измъкне. Не трябва да й дам шанс, не трябва — почти ридаеше.

Хукна нагоре с пълно с решимост лице. Съборих стола и се затичах подире й.

Децата закусваха на дълга маса в края на училищния двор. Но бяха като замръзнали, гледаха нещо омагьосани и изплашени. Сандвичите стърчаха от вдървените им усти. Проследих посоката на погледите им.

Мис Друри пристъпваше около сградата като изправена на задните си лапи пантера във фусти. Суетеше се, опипвайки стените. На няколко крачки от нея, на сенчесто, седяха Сариета Хон и Джой Ричардс. Бяха забили поглед във восъчна кукла с басмена рокля, сложена на плочника. Лежеше по гръб под пряката слънчева светлина и отдалеч си личеше, че се топи.

— Хей! — викнах. — Мис, Друри, не правете глупости!

Децата се изплашиха от моя вик. Мис Друри се метна напред и се нахвърли върху момичето. Джой грабна куклата и хукна по паважа. Затичах точно срещу него.

С крайчеца на окото видях как Друри бие момичето. Сариета се беше свила край нея като жалка топчица. Зад гърба ми децата пищяха.

Джой беше стиснал куклата с две ръце. Не можех да откъсна поглед и гледах как восъкът, вече размекнат от слънцето, губи формите си и се разтича между костеливите му пръсти направо върху плочника.

Притиснал писъците на децата, гласът на мис Друри ехтеше и ехтеше…

Джой гледаше опулено през рамото ми. Продължаваше да стиска куклата, аз също не откъсвах отчаяно поглед от нея, докато виковете звънтяха в главата ми, а слънцето източваше цялата вода от тялото ми във вид на пот.

Докато гледаше как восъкът се стича между пръстите му, Джой запя нервно, истерично:

Едно, две, три, ти-ри-ри, идва Господарката Сари. Хлопни вратата си пред нея, защото тя е злата, злата фея.

Мис Друри пищеше, пищяха и децата, Джой пееше, пък аз не откъсвах поглед от куклата. Не откъсвах поглед от малката восъчна кукла, която се топеше между дребните костеливи пръсти на Джой. Аз не откъсвах поглед от куклата.

Докато мис Друри не рухна.

,

Информация за текста

© 1966 Уилям Тен

William Tenn

Mistress Sary, 1966

Сканиране: stooth

Разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание: Списание „Зона F“, бр.2/2001

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/11216]

Последна редакция: 2009-04-18 12:48:43

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×