си построи една къща, където от време на време щеше да го посещава с жена си.
Моряците, стари морски вълци, получиха по една златна монета. Те благодариха със сълзи на очи на графа. Това злато щеше да внесе малко щастие в колибите им, където жените и децата страдаха от глад и студ.
Две години изминаха, две щастливи години, помрачени само от мисълта за изчезналото им дете.
Но всеки оплакваше сам детето и не изразяваше скръбта си пред другия.
Марино и Анунциата бяха свикнали още от първите дни да правят вечер разходка с гондолата. Лодката се плъзгаше тихо по водите, водена от верния Горо.
Отиваха ту на остров Сан Николо, ту в Гвидека, а понякога и в Термоли при добрия Антонио Нардо.
Нежно притиснати един до друг, двамата съпрузи вдишваха прекрасния вечерен въздух.
Това бе една лятна вечер. Слънцето като голямо огнено кълбо багреше в червено хоризонта и падаше бавно към морето.
Марино и Анунциата слязоха по мраморните стъпала на палата Фарсети; гондолата им ги очакваше на кея, за да ги отведе към арсенала, Марино бе изказал желание да посети.
Големи подобрения бяха направени в галерите и граф Санта Рока обичаше да вижда гордите кораби, цялата си военна флота, която бе предложил на Венеция, своето отечество, при завръщането си.
Тонино и Зани, двамата верни рибари от Сан Николо, не бяха се отделили от любимия си господар и бяха останали на негова служба. Те се грижеха за гондолата му и помагаха на Горо да я управлява.
Гондолата скоро влезе в арсенала. Тя бе преминала вече край колибите на войниците, когато една жена излезе от една от колибите, плачейки с горещи сълзи.
Тя викаше:
— Той умира! Моят Санцио умира! Няма ли кой да го спаси?
Анунциата чу тоя вик и почувствува, че сърцето й трепна за бедния Санцио.
Анунциата скочи леко на брега и се отправи към плачещата майка.
— Какво е на детето ви, бедна жено? — попита тя.
— О, голямо нещастие се случи, сеньора. Един скорпион ухапа моя Санцио за ръката! Бедното дете е загубено.
— Отведете ме бързо при него! — каза Анунциата. — Зная едно сигурно средство против ухапванията на скорпиона.
— О, Света Богородица да бъде благословена! — извика старата жена. — Тя ви е изпратила, благородна сеньора. Елате!
Анунциата последва жената, която изсушаваше сълзите си, бързайки, колкото слабите й крака позволяваха.
В един ъгъл на ниската стая бе поставено малко детско легло. Стаята бе бедна, но много чиста.
Санцио бе поставен върху леглото. Малката му детска ръка бе изцяло зачервена.
Той бе обхванат от треска. Анунциата не можа да види лицето му, което бе затулено от покривката. Впрочем, тя не се заинтересува толкава от детето, а само от ранената му ръка.
Джироламо, мъжът на старата жена, слагаше студени компреси върху ръчицата на детето, за да намали страданията му, които го караха да охка.
— Бързо направете силен чай! — каза Анунциата. — С листа ще наложим раната, а питието ще утоли жаждата и ще намали треската на бедното дете.
Марино Маринели и Горо също бяха дошли да узнаят, какво става.
Когато горещите листа бяха донесени от старата жена, Анунциата ги наслага върху ръката на бебето.
В този момент, почувствайки едно облекчение, малкият Санцио се обърна; малкото му лице бе в пълна светлина.
Анунциата го забеляза и сърцето й трепна.
Тя погледна стария войник, после жената и произнесе:
— Боже мой! Каква прилика!… Вие сте стари, добри хора! Това дете ваш син ли е? Джероламо погледна чужденката, но не отговори на въпроса.
Анунциата отиде до вратата на колибата, където Марино и Горо я очакваха и, повличайки своя мъж към леглото на Санцио, го попита:
— Виж Марино, не намираш ли някаква прилика в това дете?
Марино погледна малкото дете. Колебаеше се.
— Може би — каза той. — Ти намираш, че прилича на мен, нали? Моля те не си въобразявай. Тая прилика може би е измамна!
Анунциата коленичи до бебето и го разгледа внимателно.
То бе едно дете на около три години. Приличаше много на Марино и имаше неговия поглед. Колкото повече го гледаше, толкова повече й се струваше, че това е загубеното й дете. То също трябваше да бъде на три години.
Отровата на скорпиона бе изсмукана. Детето почна да дреме. Оттокът на ръката започна да намалява. Опасността бе отстранена.
Когато Санцио заспа, Анунциата се върна при двамата старци и погледна недоверчиво.
— Ще ви задам един важен въпрос — каза тя на старата жена, която бе побледнява. — Обещавате ли да ми кажете истината?
Джироламо и Бенета се спогледаха. Те не познаваха тия чужденци.
Може би искаха да им отнемат техния малък Санцио, когото толкова обичаха.
Най-сетне Бенета се реши да отговори:
— Кажете, сеньора. Обещаваме да ви кажем цялата истина.
— Кажете ми това дете ваше ли е или на някои ваши роднини?
Бенета погледна мъжа си, после, навеждайки тъжно очи, каза:
— Това дете, което ние обичаме като наше, е едно изоставено дете, което прибрахме и възпитахме.
Сърцето на Анунциата спря да бие. Тя побледня, залюля се и щеше да падне, ако Марино не бе се спуснал да я задържи.
— Как? Къде го намерихте? — попита граф Санта Рока, внезапно заинтересуван.
— Аз го спасих от смърт — отговори Джероламо. — Един от моите млади другари щеше да го убие, когато аз го хванах и го загърнах в дрехите си. Това беше преди две години, на Санта Рока.
— Небе! — извика Анунциата, станала смъртнобледа.
— О, какво ви е, сеньора? — попита Бенета обезпокоена.
— Вие страдате, благородна сеньора.
— Но това дете е нашето, Марино! То е нашето дете, нашият син!
Старият войник разгледа Марино.
— Вашето дете ли? — запита Бенета, незнаейки какво да каже, парализирана от вълнението, което я бе обладало.
— Аз съм Марино Маринели, граф Санта Рока! — каза Марино. — Това е моето дете, което вие сте прибрали през време на обсадата на острова. Аз отсъствах и бебето бе поверено на една слугиня, която била убита при сражението.
— Това е истина, вие сте Марино Маринели! — каза старият войник. — Познах ви сега.
— О, боже — изхлипа старата Бенета. — Вие ще ни вземете нашия скъп Санцио, нашето съкровище, което считаме от две години за наш син!
Анунциата отърча до леглото на детето и коленичейки до него, го загледа с любов.
Джироламо не каза нищо, но бронзовото му лице бе станало бледо и очите му бяха се насълзили.
— Не, добри хора — каза Марино, покъртен от тази скръб.
— Вие не ще напуснете своя Санцио, вие не ще бъдете отделени от детето, което толкова обичате и което сте отгледали! Ако приемете, вие ЩЕ дойдете да живеете в палата при него. Вие сте вече стари и ви
