величествените кораби.
Един платноход, лек и фин, се отдели от малката ескадра и се отправи с всичките си платна към Лидо.
Един платноход, който всички наблюдаваха с внимание. Кой беше могъщият посетител, който изразяваше почитта си към празненството на републиката със своето пристигане.
Анунциата, изправена на предната част на гондолата, гледаше пристигането на платнохода: тя трепереше с цялото си тяло, чувствувайки да я обзема неизказана радост.
Около нея владееше тържествено мълчание. Всички я бяха познали и знаеха, че тя е жената на героя на Венеция, скъпата съпруга на Марино Маринели, от когото бе отделена.
Цялата тълпа изживяваше момента заедно с нея и всички сърца споделяха нейните надежди и страхове.
Дали бе Марино Маринели, идолът на народа, този, който пристигаше?
Всички бяха затаили дъх.
Скоро се забеляза знамето на платнохода. Знамето на Венеция с големия лъв на Адриатика се открояваше ясно върху пурпурния фон. Оръжията на галерите от морето гръмнаха в знак на поздрав…
В този момент дожът, следван от всички придворни, излизаше от църквата Сан Николо, за да се качи на своя кораб, на „Бюзантьор“.
Той също забеляза платнохода, който наближаваше, и застана на прага на църквата, очакващ пристигането му.
Сега вече се различаваха хора върху моста на платнохода и тъмните им силуети се открояваха на синия фон на небето.
И внезапно, един вик излезе от хиляди гърла, един радостен вик.
— Марино Маринели! Това е той! Да живее нашият герой! Той се връща да присъствува на сватбата на дожа, както беше обещал. Да живее нашият любим Марино!…
Анунциата вече бе познала своя скъп съпруг в човека, който стоеше прав на предната чат на платнохода, който поздравяваше тълпата с голямата си шапка.
Сърцето й бе спряло да бие, тя бе побледняла. Като коленичи в гондолата, тя отправи благодарствена молитва към небето за щастието, което най-сетне й бе дало.
После, изтощена от вълнението, което бе преживяла, тя припадна в ръцете на своите другарки.
Когато се съвзе, една гъста тълпа се бе струпала около гондолата. Всички венецианци бяха познали в тази красива млада жена съпругата на техния Марино.
Дожът бе познал новодошлия и „Бюзантьор“ се насочи срещу кораба на Марино в знак на поздрав.
Няколко минути по-късно двата кораба бяха един до друг и Марино ловко се изкачи на „Бюзантьор“, за да се представи на новия дож.
Антонио Мемо отвори прегръдката си на достойния син на Венеция, на освободителя и му даде братска целувка пред събрания народ.
Шумни аплодисменти огласиха въздуха. Възторжени викове се разнасяха от всички страни, сълзи бликаха в очите на всички; мъжете развяваха шапките си, жените плачеха, децата викаха, всички празнуваха неочакваното връщане на освободителя.
Но внезапно сред тълпата настъпи мълчание.
Една гондола се приближи бавно до „Бюзантьор“, една гондола, при минаването на която всички други почтително се отстраниха.
Блестяща от красота, с очи замрежени от сълзи, със силно туптящо сърце, Анунциата идеше към своя съпруг. Тая сцена бе толкова трогателна, че изтръгна сълзи от очите на присъстващите.
Анунциата се изкачи на „Бюзантьор“, подпомогната от сенаторите и поздравена от самия дож.
С лек радостен вик тя се хвърли върху гърдите на любимия си съпруг, който я държа дълго притисната до сърцето си. Неговото матово лице блестеше от щастие.
Когато първият момент на вълнение бе преминал, дожът, превъзмогвайки своето вълнение, заговори.
— Радвам се на вашето щастие, граф Санта Рока. Този празник за мен е двойно по-щастлив, понеже ми доставя радостта да допълня вашето щастие! В името на Венеция и на всички венецианци, които са около мен, аз ви поднасям, на вас и вашата съпруга, моите най-искрени поздрави по случай щастливото завръщане във вашето отечество!
Оглушителни викове съпроводиха думите на новия дож.
— Марино Маринели и Анунциата бяха поканени от дожа да присъствуват на празненството в палата.
През целия ден венецианците празнуваха завръщането на своя освободител и се радваха на неговото щастие.
60. Майка и син
Когато след празника Марино и жена му се прибраха в своя разкошен палат до Големия канал, първият въпрос на Анунциата бе за нейното дете.
Какъв ужасен удар бе за нежното сърце на майката, когато узна страшната действителност — мистерията, която покриваше изчезването на нейното малко дете. Само тия, които са били майки и са загубили, детето си, могат да разберат скръбта й.
Тая ужасна новина хвърли сянка върху щастието им.
Марино също се измъчваше от изчезването на неговото малко момченце и с неописуемо вълнение разказа на жена си това, което знаеше за своето нещастие.
Анунциата остана дълго време покрусена. Този нов удар, който я порази така ужасно, я караше непрестанно да страда. Нейното дете, нейното скъпо момченце, плът от плътта й, бе изчезнало. Тя нямаше да го види вече никога, нямаше да чуе сладкия му гласец. Малките розови ръчички вече нямаше да я милват. Струваше й се, че ще загуби ума си.
За да не отегчава повече своя съпруг, тя се помъчи да потули скръбта си с цената на големи усилия. Бледа усмивка озари красивото й лице, когато Марино й съобщи за посещението на двете монахини, другарките й от лошите й дни.
Тя бе разказала на своя съпруг всичко, което беше преживяла и как двете малки монахини я бяха спасили от сигурна смърт.
Марино, от своя страна, й разказа, как бе намерил следата й и как бе узнал за връщането й във Венеция. Той бе проследил следите на трите монахини до Термоли, там верният Горо бе узнал за тяхното тръгване за Венеция с кораба на Антонио Нардо.
Бяха пристигнали с един ден по-късно!
Анунциата се хвърли в прегръдките на двете верни другарки и им разказа ужасното си нещастие.
Двете монахини се опитаха да я успокоят.
— Бог ще се смили над вас. Той ще ви даде един друг малък ангел, който ще ви утеши за загубата на първия. Смелост, скъпа Анунциата! Ето, вие сте при мъжа си и цял живот е пред вас.
— Ще ви бъда вечно признателна, че сте запазили моята скъпа Анунциата — каза Марино на монахините. — Ще направя всичко възможно, за да се отблагодаря.
— Вие няма да ни напуснете, нали? — попита Анунциата. — Вие ще останете при нас, в палата.
— Приемаме на драго сърце да останем още няколко дни, — каза сестра Агнес с ясен глас, — нали, сестро Сесил? Но ние не можем да останем вечно; нашето място е в манастир. Ще отидем в един такъв до Падуа, където ще водим спокоен живот.
— Ще идвате да ни посещавате от време на време — заключи сестра Сесил. — Това ще бъде голямо удоволствие за нас.
Два дни по-късно двете монахини се сбогуваха със своята приятелка и съпруга й.
Братът на сестра Сесил не бе забравен от Маринели. Придружен от Анунциата, той отиде при рибаря, който се готвеше да тръгва за Термоли.
Марино му благодари сърдечно за оказаната помощ на Анунциата. Въпреки протестите си, добрият рибар бе принуден да приеме една пълна касичка с пари, с която, както му каза граф Санта Рока, можеше да
