— Вие сте много добър, сеньор, и аз ще ви бъда вечно признателна — отговори Анунциата, подавайки малката си ръка на рибаря. — Да, вие имате право… мястото, където беше Санта Рока, искам сама да си дам сметка за нещастието; после вие ще ни отведете във Венеция. Сестра Сесил и сестра Агнес ще ме придружат, понеже искам да представя моите две смели другарки на своя съпруг. Той трябва да им благодари, че са ме спасили от една сигурна и страшна смърт! След това ще ви отведем в някой манастир, където ще можете да продължите да прекарвате спокойни и щастливи дни, служейки на Бога и славославейки го, че е бил добър към нас. Той е, който ви позволи да ме спасите и закриля нашето бягство. Приемате, нали, мои сестри? Аз ще бъда така щастлива да ви представя на моя многообичан Марино!
— Ние приемаме на драго сърце, скъпа Анунциата — отговориха сестра Сесил и сестра Агнес, — ще бъдем много щастливи да видим твоя благороден съпруг!
Малката къща на Антонио Нардо се развесели тая вечер от радостните гласове на трите сестри кларистки. Антонио се зае да приготви три легла за своите три посетителки.
Бе убедил да останат няколко дни в Термоли, за да си отпочинат и възстановят силите си; после, преди да тръгнат за Венеция, Антонио щеше да отведе Анунциата и нейните другарки към мястото, където беше Санта Рока. На следния ден щяха да напуснат Термоли на път за Венеция.
Братът на сестра Сесил се зае през това време да приготви кораба си за предстоящото пътуване. Разнообразни провизии бяха натоварени на борда, понеже пътуването щеше да трае дълго.
Когато най-сетне Антонио съобщи, че всичко е приготвено и могат да тръгнат следния ден за Санта Рока, Анунциата почувства сърцето й да бие болезнено при мисълта, че не ще види вече скъпия остров, където се бе радвала на своето щастие като съпруга и майка.
На следната сутрин те се качиха на кораба. Корабът на Антонио Нардо бе една лека и здрава риболовна гемия. Платната й бяха украсени в чест на Анунциата, съпругата на големия благодетел.
Загрубели моряци, които съставляваха екипажа, се покланяха почтително пред младата жена, още в костюма на монахиня. Виждаше се в техните очи да блести радостта и удоволствието да направят услуга на своя Марино Маринели, довеждайки неговата скъпа жена.
Но днес още не се мислеше за отиване във Венеция. Трябваше да направят едно тъжно поклонение на Санта Рока, красавицата, както я наричаха Всички рибари от крайбрежието. Бедната Санта Рока. Тя би се появила един хубав ден, изпъквайки от вълните по една прищявка на водите, бе изчезнала, поглъщайки със себе си хилядите хора, които я обитаваха.
Котвата бе вдигната… Лекият бриз наду платната и малкият кораб тръгна гордо по сините води на Адриатика.
Със свито сърце Анунциата гледаше как се отдалечава брегът, позлатен от лъчите на изгряващото слънце. Морето бе синьо, с оня син цвят, свойствен на Адриатика. Дълга бразда следваше кораба, като красива тънка бяла риба.
Обгърнала с ръце раменете на другарките си, Анунциата оставяше своите мисли да плуват на воля по водите.
Това бе последното пътуване, преди голямото, това на следния ден, чиято цел щеше да бъде Венеция.
Нейните очи блясваха при мисълта, че щеше да види своя съпруг. Сълзи ОТ радост овлажняваха бузите, заруменели от пресния морски въздух. Тя бе красива в този прост костюм, без никакво украшение, освен белия послушнически воал, който бе запазила.
Корабът напусна скоро брега и тръгна с опънати платна към мястото, където беше по-рано Санта Рока, отечеството на изгнаниците и нещастниците.
Тя бе изпъкнала от водите, за да послужи за царство на изгнаника. Сега, когато отечеството го бе приело отново и бе му върнало правата, ревнивите вълни бяха я погълнали обратно, за да бъде пазена в гръдта на морето.
Надвечер, достигнаха мястото, където се издигаше тя преди един месец. В далечината се забелязваха островите Пиазон и Пелагоза, нейните големи сестри; но тя тя не съществуваше вече!
Залязващото слънце позлатяваше водите, под които тя почиваше. Нямаше нито следа от острова.
Анунциата гледаше морето. Сърцето й се свиваше болезнено при това зрелище и очите й се напълниха със сълзи. Тя плачеше над своето минало щастие, погълнато от измамните води.
Сесил я поддържаше и успокояваше.
— Нов живот ще започне за вас, скъпа приятелко — шепнеше тя. — Този остров изобразява всичките ви нещастия. Като него те ще изчезнат от живота ви.
— О — въздъхна Анунциата — вие имате право, скъпа Сесил; но колко ужасна е мисълта, че не съществува вече островът на нашето щастие, островът на Марино, който той бе украсил и бе направил люлка на своето дете. Но Санта Рока бе вярна. Тя изчезна, за да не падне в ръцете на неприятелите. Тази мисъл ме радва: други не ще тъпчат мястото на нашето минало щастие. Никога не ще те забравя и от дъното на сърцето си ти изпращам моето прости, о красива Санта Рока!
Ти беше твърде красива, затова ревнивото море те запази далеч от човешките погледи, А сега, да се върнем към пристанището! Утре ще тръгнем по морето по последен път; утре аз ще видя моя красив и многообичан роден град, в който моят Марино ме очаква!
Слънцето слизаше бавно към хоризонта, потъващо в морето с фееричен блясък. Като че ли природата образуваше славен апотеоз на потъналия под водите остров.
Вечерта настъпи бързо и бе пълна нощ, когато корабът се върна в пристанището. Антонио изглеждаше неспокоен. Преди да залезе слънцето морето бе станало бурно. Ясно бе, че се приближава буря. Но той не сподели предчувствията си с трите жени от страх да не ги ужаси и да не отчая Анунциата, която щеше да се страхува, че не ще може да тръгне на следната сутрин.
Когато се събуди сутринта, Антонио Нардо отърча до прозореца, за да разгледа небето. Уви! Предчувствията му се бяха сбъднали. Морето беше развълнувано.
Големи вълни е бели гребени се удряха дигата на малкото пристани, плискайки се високо. Големи черни облаци тичаха по небето, гонени от вятъра, който духаше откъм морето, предвестници на страшната буря, която настъпваше.
Няколко закъснели лодки се бореха усилено, за да се върнат в пристанището, преди бурята да се разрази с цялата си сила. Антонио Нардо бе нервиран, мислейки за мъката на Анунциата.
Абсолютно невъзможно бе де се тръгне по морето в подобно време; най-безстрашните биха отказали да извършат такова пътуване, понеже бурята предвещаваше да бъде ужасна.
Отчаян, Антонио отиде в стаята на сестра си, за да й съобщи лошата новина.
Бедната Анунциата — въздъхна сестра Сесил, — колко ще се натъжи от това забавяне! Най-сетне, всичко зависи от Бога! Може би. Той има причини да не ни остави да тръгнем сега. Пътищата на Провидението са неведоми.
56. Обратът
След тръгването на Мадлена Боргез, уважаемата майка Еулалия, изморена от разговора си, задряма малко. Тя не беше още добре, но всяка опасност бе отстранена.
Обаче тя не беше спокойна и въпреки сарказмите на Мадлена, знаеше по-добре от всекиго, че ковчегът на Анжелика бе празен. Тя би се заклела, че я е видяла в килията на сестра Сесил, но не можа да се увери веднага, понеже, смъртно уплашена от това внезапно видение, бе припаднала на прага на килията.
Връщайки се от утринната служба, сестра Сесил бе намерила сестра Еулалия и с помощта на две други монахини я бе пренесла в нейните апартаменти.
Вследствие на този изпитан ужас сестра Еулалия бе се разболяла. Щом можа да събере мислите си, след страшната треска, тя бе поставила сестра Сесил в една затворническа килия и бе накарала да претърсят нейната стая от пода до тавана, обаче нищо не бе открито. Впрочем, сестра Еулалия бе убедена, че не се е измамила.
След заминаването на Мадлена тя, прочее бе задрямала но сънят й бе смущаван от страшни видения: виждаше трупове и бели призраци, които изпъкваха пред нея и си отмъщаваха жестоко, като я душеха. Тя мислеше, че усеща как костеливи ръце стискаха гърлото й и после я оставиха, за да я подхванат отново и да я хвърлят в ужасен страх.
