54. Отмъщението
Уважаемата сестра Еулалия, игуменката на манастира на кларистките до Рим, беше болна.
Обзета от силна треска, тя трябваше да легне отново. Ужасни сънища я смущаваха и тя не можеше да намери спокойствие.
Когато най-сетне сестра Еулалия превъзмогна силната треска, която я хвърляше в огън, тя се опита да събере мислите си.
Първата й грижа бе да повика Мадлена Боргез.
Последната не бе се явила в манастира от деня, когато бързо си тръгна, отказвайки на игуменката да отиде с нея в погребалната изба.
Сестра Еулалия проявяваше голямо желание да види своята приятелка.
Една от монахините, сестра Сабина, получи заповед да отиде бързо в палата Боргез и да помоли сеньорита Мадлена да дойде до леглото на болната.
Сестра Сабина, една твърде млада монахиня, бе очарована от тази поръчка и отърча в килията да се преоблече бързо, за да изпълни поверената й мисия.
Искаше й се да подскача и тича със своите крака на двадесетгодишна, но си припомни изведнъж, че такива прояви не подхождат на една монахиня. Сестра Сабина тръгна с малки скромни крачки по пътя, който водеше за Рим.
Тя пристигна най-сетне в палата на Франческо Боргез, бащата на принцеса Мадлена.
Един слуга, към когото монахинята се обърна, я въведе в палата и по нейно искане отиде да предупреди младата госпожица за нейното идване.
Мадлена привършваше тоалета си. Готвеше се да излезе на разходка и това посещение й се видя неприятно.
Първата й грижа бе, когато видя малката монахиня да й каже, че идва неудобно време и че няма желания да отиде в манастира, понеже уважаемата сестра Еулалия в последно време бе станала много нахална и отегчителна.
При тоя поток от думи сестра Сабина не посмя да мръдне. Най-сетне, когато Мадлена привърши, тя се осмели да се изкаже.
— Нашата уважаема игуменка е опасно болна, благородна сеньорита — каза тя със слаб глас. — Тя ви моли да забравите всеки повод за неприязън и ви вика да отидете да я видите по-бързо.
Мадлена вече се готвеше да откаже, когато сестра Сабина привърши фразата си и я възпря.
Сестра Еулалия има да ви съобщи нещо важно.
— Какво се е случило? — попита младата жена заинтригувана.
— Аз не мога да ви кажа, понеже не зная, сеньорита.
— Каква неприятност! Готвех се да изляза да направя една разходка и вече се облякох, а сега трябва да посетя една болна. Убедена съм, че няма абсолютно нищо да ми казва. Какво би могло да ме интересува. Вече не се интересувам от Анунциата Фарсети. Тя е мъртва и аз съм спокойна! Не вярвам нито дума за виденията на сестра Еулалия. Жената на незаконнородения не би могла да възкръсне. Впрочем!… Ще се отзова на желанието на вашата игуменка, сестра Сабина, и щом привърша тоалета си, ще тръгна за манастира. Идете си с мир!
Малката сестра Сабина не чака да й повторят два пъти. Щастлива от успеха на своята мисия и още по-щастлива, че не ще бъде повече в присъствието на сеньорита Боргез, която я тероризираше, младата монахиня излезе с бързи стъпки от палата и тръгна кротко, както подобава на една истинска и разумна малка монахиня, по пътя за манастира.
Когато два часа по-късно Мадлена Боргез напусна манастира, бе в лошо настроение.
Сестра Еулалия я бе обезпокоила с една прищявка на болна, твърдейки, че ковчегът на Анунциата е празен и че действително е видяла нейния дух в килията на една от монахините.
Бяха претърсили тази килия от пода до тавана, но не намериха никаква следа от Анунциата. Значи уважаемата сестра Еулалия се бе измамила. Впрочем, мъртвите не могат да възкръсват, а Анунциата бе умряла. Мадлена бе видяла това със собствените си очи.
Все пак тя се бе разтревожила, но не искаше да го признае; тя отстрани енергично всяко лошо предчувствие и се сбогува с игуменката щом й бе възможно да я напусне.
Това посещение бе развалило настроението й.
Времето бе великолепно и Мадлена изпитваше нужда да се поразходи малко, за да се отърве от черните предчувствия, които я вълнуваха.
Заповяда на коларя да кара бавно колата по пътя, докато тя се вдълбочи в малката гора и се разходи под гъстите сенки на дъбовете.
Малко изморена от разходката си, спря под едно дърво и седна върху мъха, който покриваше земята. Пред нея се намираха стари развалини, някога храм на Венера, станал сега убежище на разни птици. Те идваха тук да плетат гнездата си под пълзящите растения, които покриваха високите стени, порутени от разрушението на времето.
Мадлена, изморена и замечтана, бе стояла така няколко минути, когато шум от стъпки в храсталака я накараха да потрепери.
Говореше се в Рим за страшни бандити, които — тя си припомни сега — били избрали за свое жилище тия развалини.
Боже, ако тя паднеше в ръцете на тия бандити, които пристигаха?
Стъпките се приближаваха, нямаше време да избяга. Мадлена не смееше да мръдне от страх да не привлече внимание. Трепереща, с вторачени очи, с растящо вълнение, тя очакваше.
Човекът — това бе само един човек — изпъкна внезапно на светлото. Мадлена задиша по- свободно.
Това не беше бандит, а един самотен разхождащ се, когото тя отлично познаваше. Това беше млад благородник, ревностен обожател на племенницата на папата. Какво правеше той в тези отстранени места? Изглеждаше погълнат от тъжни мисли.
Той я забеляза на свой ред и се доближи до Мадлена, внезапно ставайки радостен.
— Сеньорита Мадлена! Каква щастлива среща — каза той, покланяйки се дълбоко пред младото момиче още треперещо от изпитания страх.
— О, небе! Вие тук, сеньор Маршез — отговори тя. — Вие ме уплашихте.
— О, извинете ме, красива сеньорита, дойдох, за да разсея моята меланхолия в тия места, благословени от Бога.
— Вашата меланхолия, сеньор Маршез. Не сте ли щастлив?
— Щастлив, че ви виждам, о, да, благородна Мадлена.
— Има ли причина, поради която да сте тъжен? Не направихме ли едно хубаво пътешествие?
— Превъзходно, сеньорита, що се отнася за мене, но уви!…
— Моят благороден годеник Буанкур също ли се върна? Защо не ме е известил?
— Уви, благородна Мадлена, моят скъп приятел не е в Рим.
— Значи, той е останал във Венеция!
— Уви, да, благородна приятелко; но не ви ли са известни събитията, които се разиграха в града на дожовете?
— Не зная нищо; моля ви се, осведомете ме!
— Уви, хиляди пъти уви, сеньорита. Вие познавате отчасти целта на нашето пътуване във Венеция. Моят другар и скъп приятел Буанкур, известен в родния си град под името Веронец, се бе заклел да намери своята малка сестричка Бланка или да си отмъсти за нея, ако й бе причинено зло.
— Да, зная всичко това, сеньор Маршез. Говорете бързо!
— Когато ние пристигнахме във Венеция, това бе през карнавалното веселие, но старият град на дожовете бе въстанал срещу своето управление.
— Възможно ли е?
— За нещастие да, благородна Мадлена. Дожът, сеньорите, управителите!… Ах, това е ужасно!
— Какво се е случило?
— Всички са били убити същата нощ.
— Вие се шегувате, кавалере!
