Палагоза.
— Но тогава ние трябва да отидем в Термоли, откъдето ще вземем една лодка, която ще ни отведе на Санта Рока.
— Действително, струва ми се, че вече съм чувала да се произнася това име Термоли.
— Всичко се нарежда добре, скъпа Анунциата. Аз имам един брат в този град, който е риболовец и притежател на хубав кораб. Той ще ни посрещне с голямо удоволствие и ще ни отведе в Санта Рока.
— Не, вашият брат не ще ли бъде сърдит за нашето посещение?
— О, не, той е добър и ще е щастлив да ни направи услуга — увери сестра Сесил. — Не се страхувайте, малка приятелко, и оставете мен да ви заведа. Пътят от Рим до Термоли е дълъг, но небето е с нас и не ще ни изостави. Трите смели жени тръгнаха веднага на път и още същата вечер стигнаха в Палестрина. Те потърсиха убежище в един манастир, където ги приеха за през нощта и можаха да си отпочинат и възстановят силите си.
На следния ден сутринта продължиха своя път и достигнаха така, етап по етап до града Сора.
В този град по една щастлива случайност срещнаха керван пътуващи търговци, които отиваха в Ларико, малък град, намиращ се на пет мили от Термоли.
Трите млади жени се присъединиха към кервана, който се състоеше от много коли. Жените на търговците, обхванати от съжаление към трите нещастни монахини, ги взеха при себе си в колите.
Те бяха избавени от умората и лишенията. Краката им, подути от мъчителния път, им причиняваха ужасни болки.
Пътуващите търговци се грижеха за тях: предлагаха им разхладителни питиета, храна, а жените им отстъпваха леглата си, за да си отпочинат и поспят през голяма част от пътуването.
Анунциата, въпреки че бе ужасно изморена не можеше да затвори очи. Тя смяташе часовете, които още я отделяха от крайната точка на пътуването. Тя най-сетне щеше да види своя съпруг, своя любим Марино!
И нейното малко момченце, което без съмнение я очакваше с нетърпение в родния остров, тази красива Санта Рока, най-после щеше да намери майка си.
След няколко дни пътуване керванът най-сетне достигна Ларино.
Трите малки монахини се сбогуваха със своите приятели и им благодариха, със сълзи на очи, за добрините, които им бяха оказали; после тръгнаха по пътя за Термоли.
За щастие, малкото рибарско пристанище небе далече. Краят на пътуването им наближаваше!
Каква радост бе за Анунциата, когато видя сините води на Адриатика, бреговете, заливани от вълните, същите вълни, които се разбиваха о високите скали на Санта Рока!
Сърцето й затуптя силно и тя не можа да не се хвърли върху другарките си, плачеща от радост.
Стигнаха Термоли надвечер и сестра Сесил поведе другарките си към брега, до който се издигаше малката къща на нейния брат.
Антонио Нардо бе още в лодката си, когато му съобщиха, че три монахини желаят да го видят. Той бе твърде изненадан, съвсем недопускащ, че неговата сестра е в Термоли.
Но когато забеляза сестра Сесил, той й отвори прегръдките си и поздрави с „добре дошли“ другарките й.
Добрият моряк им предложи гостоприемство в къщичката си, отведе ги под малката веранда, откъдето се виждаше морето, и им поднесе питие и храна. Той бе щастлив, че вижда пак сестра си, която много обичаше, и изразяваше радостта си.
Сестра Сесил побърза да го постави в течение на събитията.
— Скъпа моя — каза той, твърде покъртен, когато чу разказа за техните дълги страдания. — Как сте могли да търпите толкова дълго време такава безчовечна и зла игуменка като сестра Еулалия? Защо не сте напуснали манастира, за да отидете в друг, по-гостоприемен?
— О, това е лесно да се каже, братко — отговори сестра Сесил с тъга. — Ако ние нямахме за задача да спасим нашата скъпа другарка Анунциата, възможно бе да останем още дълго време в Рим.
Насилствено ли ви държаха там — попита Антонио Нардо с развълнуван глас Анунциата. — Те са искали да ви умъртвят? Но това е ужасно! Как е възможно подобно нещо!
— Уви, това е самата истина. Без помощта и добрината на тия две сестри, моето тяло сега щеше да лежи в ковчега, в избата на манастира на кларистките.
— Но как достигнахте дотук?
Сесил му разказа перипетиите за тяхното пътуване.
— За щастие още има добри хора върху земята — заключи Антонио. — Какво мога да направя за вас на свой ред? Кажи, малка сестро, може би ще мога да бъда полезен с нещо на сеньората!
— Ти имаш кораб и моряци, Антонио. Анунциата има само едно желание: да види по-скоро своя скъп съпруг и детето си.
— Те значи са по морето?
— Да и ще бъде лесно да ни отведеш при тях.
— Къде се намира вашият съпруг? — попита Антонио Анунциата.
— Познавате ли Марино Маринели, граф Санта Рока? Не сте ли чували да се произнася името му?
— О, какъв въпрос, сеньора. По нашето крайбрежие и малките деца познават благородния граф Санта Рока, който е нашият благодетел и който жертва половината от състоянието си, за да ни избави от мизерията. Що се отнася до мене, аз съм му предан тялом и духом. Една буря бе потопила кораба ми и целият ми лов през една нощ. Бях станал най-бедния от рибарите по крайбрежието; бях разорен и мислех вече да се самоубия, когато вашият благороден съпруг, узнавайки за моето нещастие, дойде да ми помогне и, така да се каже, ми спаси живота. Аз ще му бъда признателен до края на дните си, благородна сеньора! Аз съм твърде щастлив, че най-сетне ми се отдава случай да изплатя част от дълга към граф Санта Рока!
— Небето да бъде благословено! — каза Сесил, чиито очи бяха насълзени. — При този благороден човек ще ни отведеш трите, братко.
— Кажете ми, сеньор, островът отблъсна ли победоносно атаката на своите врагове?
— Уви, сеньора!… Остров Санта Рока не съществува вече! — отговори тъжно братът на Сесил. — Не се ужасявайте, благородна, сеньора, разказвам това, което моряците и моите приятели ми казаха.
— Какво говорите?… О!… Това е ужасно! Кажете, сеньор, моля ви! — произнесе Анунциата, разтреперана.
— Уви, благородна сеньора, изглежда, че земетресението, което разтърси крайбрежието, е погълнало изцяло хубавия малък остров Санта Рока.
— Погълнали!… острова… но, моят съпруг, моето дете? Къде са?
— Радостен съм, че мога да ви съобщя, че вашият благороден съпруг е избягнал съдбата на обитателите на острова. Когато катастрофата се случи, Марино Маринели бе във Венеция, бе пленен и осъден на смърт от дожа, но в последния момент, когато палачът се готвил да изпълни смъртното наказание, венецианците въстанали, съборили управлението и акламирали вашия съпруг когото искали за изберат за дож на мястото на Луиджи Гримани.
— Значи, той е жив! Да бъде благословен Бог и небето да благослови вас, Антонио Нардо. Вие ме върнахте към живота.
— Да, благородна сеньора, граф Санта Рока е жив. Щастлив съм, че мога да ви уверя. Той е във Венеция, където народът го носи триумфално и иска да го провъзгласи за дож; но той е отказал тая чест и е избрал друг човек на своето място. Луиджи Гримани е мъртъв, както и голяма част от сенаторите и страшните съдии от Съвета на тримата, които тероризираха Венеция. Марино Маринели е отмъстил за баща си с кръвта на неговите палачи.
— О, каква радост! — въздъхна Анунциата. — Моето сърце бие до пръсване при мисълта, че скоро ще видя пак моя любим съпруг. Марино е жив! Той е в отечеството си и неговите съотечественици му отдават почит, каквато заслужава!… Но… аз не мога да повярвам, че Санта Рока не съществува вече! Това ми изглежда невъзможно!…
— Ако желаете, благородна сеньора, вие можете сама да си дадете сметка. Аз ще ви отведа точно на мястото, където беше Санта Рока, още утре с моя кораб, после… ще мога да ви отведа във Венеция, където ще намерите вашия благороден съпруг!…
