— Не се страхувайте, сестра Анжелика — прошепна сестра Агнес с приятен и нежен глас. — Ние ви обичаме много и не ви желаем зло; дошли сме, сестра Сесил и аз да ви спасим и да ви помогнем да излезете оттук.
— Какво се е случило? — попита Анунциата, въздишайки и прокарвайки ръка по челото си, като че ли да отмахне някакъв тежък товар.
— Пийнете няколко глътки от това питие, скъпа приятелко — каза сестра Агнес, предлагайки и малкото шише.
Анунциата я послуша.
— О, това ме подкрепи — промълви тя най-сетне: — Чувствам, че се връщам към живота. Дайте ми още, моля ви се… Благодаря!… Но къде съм аз? Какво се е случило?… Струва ми се, че съм спала дълго, много дълго… сънувах един сън… много страшен сън… Къде е игуменката? И сеньоритата?… Те ме отведоха в градината… спомням си. Къде съм сега? Боже, ковчези!… Да напуснем тези места, моля ви, за Бога!
— Почакайте още малко, сестро — отговори сестра Сесил с приятен, но твърд глас. Първо трябва да съберете силите си; ние ще ви кажем после какво се е случило.
— Игуменката ли ви изпрати при мене.
— Не, моя сестро. Нашата уважаема майка Еулалия не знае, че ние сме тук, че сме дошли да ви спасим… и да ви освободим.
— Какво чувам? Вие желаете да ме спасите и да ме освободите? — промълви Анунциата, чиито мисли изглежда се проясняват. — За Бога, кажете ми, какво се е случило! Защо съм в това мрачно и страшно място? Защо съм спала така дълго?
— Вие изглеждахте като мъртва, сестра Анжелика, бедна сестро, и ние бяхме помислили за момент, че изваждаме един труп от вашия ковчег.
— От моя… ковчег? — попита Анунциата ужасена.
— Да, вие бяхте като мъртва вчера и нашата уважаема майка даде заповед да ви погребат.
— Ах!… Струва ми се, че бях вече на небето!… А аз бях легнала в този ковчег, който виждам отворен до мен? И сестра игуменка ме помислила за умряла?
Сестра Сесил кимна с глава.
— Тя и не допуска, че ние сме дошли да ви спасим, — каза тя.
— О, колко сте добри, мои сестри, колко съм ви признателна за това добро дело! Но… трябва да тръгна… да, по-бързо… да напусна този манастир… да се върна при обичния си съпруг! О, оставете ме да тръгна, моля ви се! — каза Анунциата със сълзи на очи.
— Чувствате ли се по-силна, сестро? — попита я сестра Агнес, трогната повече, отколкото желаеше да се покаже.
— Да, добре съм! Събрах силите си… Благодаря ви… мои… мои приятелки! Бързам да се върна към свободата… към живота, да напусна този страшен манастир, където толкова страдах… но — Анунциата поднесе ръката си към челото — какво ли би казала сеньорита? Господи, дали е истина?… Не ми ли съобщи тя, че моят съпруг, моят скъп Марино бил мъртъв?
— Успокой се, скъпа сестра Анжелика! — побърза да й каже сестра Сесил. — Не вярвайте на думите на сеньорита Мадлена Боргез, преди вие сама да се сте събрали сведения. Вашият съпруг Марино ли се нарича?
— Да — промълви Анунциата въздишайки.
— Успокойте се, скъпа сестро. Успокойте се. Ако вашият скъп съпруг е мъртъв, сеньоритата и нейната приятелка, нашата уважаемата игуменка, не биха имали, без съмнение, никакъв интерес да ви отстранят и… те ви отнесоха в градината, под смъртоносните… цветя… понеже желаеха вашата смърт.
— Вие имате право! Сега си спомням като сън много хубави червени цветя над пейката, на която бях легнала. Една миризма, една сладка и замайваща миризма се излъчваше от тях. Аз отслабвах… после заспах… и не си спомням вече.
— Ние двете тогава пристигнахме навреме и ви пренесохме върху друга пейка, далече от отровните цветя, сестра Анжелика.
— Аз, аз действително сънувах това. Сънувах, че два ангела ме носят върху своите бели криле и…
— Ние се върнахме сутринта, сестра Анжелика и ви поставихме обратно върху фаталната пейка. Не трябваше нашата уважаема майка Еулалия да се съмнява в намеренията ни. Ние бихме били загубени и вие също…
— Ах, разбирам всичко сега. Те искат да ме убият: те са престъпници, мизерниците. Но аз искам само едно нещо. То е моят скъп съпруг, моят обичан Марино да живее!
— Бог е добър и милостив, сестра Анжелика. Вие скоро ще се отървете от вашите ужасни страдания и аз желая от сърце да се намерите с вашия нежен съпруг, да бъдете щастлива! — каза сестра Сесил с нисък глас. — Сега трябва да излезем от тия страшни места; ние, сестра Агнес и аз, ще сторим всичко възможно да ви помогнем да излезете от този манастир. Бог ще ни помогне, скъпа приятелко; имам пълно доверие в него!
— О! Благодаря, благодаря, скъпа приятелко. Колко сте добра! Бог ще ви върне стократно добрините, които ми направихте. Но какво да направим? Как да излезем от манастира, без да бъдем забелязани. Ако ни открият, веднага ще вдигнат тревога и… ние трите ще бъдем безвъзвратно загубени. Вие ще бъдете строго наказани, вие, бедни мои приятелки, а… аз вече ще умра този път!… И… никога, никога вече, не ще видя моя многообичан Марино!
— Не се тревожете напразно, сестра Анжелика — каза сестра Сесил с твърд глас. — Не зная още дали ние ще успеем да ви извадим от манастира, но, очаквайки този щастлив случай, вие ще дойдете с нас и ще се криете в моята килия. Аз ще ви давам половината от моята храна и вие ще очаквате там удобния момент за бягство. Нашата уважаема майка не ще може да се съмнява във вашето възкресение. Тя ви мисли за умряла и ще смята, че сте в ковчега си. Прочие, смелост и търпение!
— О, страх ме е — промълви Анунциата. — Страх ме е лошата игуменка Еулалия да не ме открие във вашата килия. По-добре оставете ме тук. Вие ще дойдете да ме потърсите в избата, когато наближи моментът.
— Не, сестра Анжелика, вие не можете да останете тук; вие сте слаба и болна и този зловреден въздух ще ви убие също както аромата на красивите червени цветя. Сега е нощ и всички монахини спят. Ние не се излагаме на никакъв риск, изкачвайки се в нашите стаички, вие ще се криете грижливо под леглото през деня, а нощем ще можете да си отпочинете край мен. Елате, сестра Анжелика, нямаме никакво време за губене!
Анунциата се остави да я убедят. Гласът на сестра Сесил беше приятен, твърд и с такъв авторитет, че бе почти невъзможно да й се противостои.
Сестра Агнес духна пламъка на свещта, когато трите се бяха изкачили по стълбата, после тихо отвори тежката желязна врата.
Всичко беше спокойно. Целият манастир спеше. Бедните сестри кларистки, изморени от изнурителната работа и големите лишения, си отпочиваха в своите килии. Никой не мислеше да следи това, което ставаше към полунощ в манастира.
Трите малки монахини, успокоени от това пълно мълчание, напуснаха избата и сестра Сесил затвори вратата след нея.
— Смелост — промълви сестра Агнес на ухото на Анунциата, която, бледна и твърде слаба се олюляваше и изглеждаше, че ще падне.
— Имам сили! — отвърна младата жена, въздишайки.
Тихо, твърде тихо, те се изкачиха по каменните стъпала.
Сестра Сесил, въпреки цялото си хладнокръвие трепереше при мисълта, че една погрешна стъпка можеше да бъде гибелна за трите монахини. Но Анунциата се държеше енергично. Но когато стигна в малката килия на сестра Сесил, силите й я напуснаха и тя се строполи върху пода до леглото, изгубвайки съзнание.
Но сестра Сесил сега бе спокойна. Тя коленичи до желязното разпятие и сключвайки ръце, изрече кратка молитва, за да благодари на Бога, че бе ги подпомогнал в делото им.
