благородно потекло бе тържествено признато. Знаеше се енергията и сръчността, която бе показал, потушавайки бунта.
После му отстъпиха в пълно притежание палата на Дандоло, който, след смъртта на своя притежател бе станал национална собственост.
Най-сетне се проведе избора на нов дож и нови инквизитори.
Когато Марино се върна в залата, съветниците му засвидетелствуваха единодушно почитта си. Назначението на Мемо бе ратифицирано.
— Оставете ме пръв да ви честитя! — каза Марино, пристъпвайки към новоизбрания. — Народът се стича от всички страни към площада Сан Марко, за да узнае вашите първи решения. Ще застана край вас в този тържествен момент и — ще обявя сам на хората вашите първи решения.
Антонио Мемо отвърнах не по-малко топлота в думите на Марино и му съобщи решенията, които го засягаха.
— Палатът Дандоло ще се нарича отсега нататък Маринели! — заключи той.
Героят прие това предложение с вълнение и добави:
— Този блестящ подарък е над моите амбиции — каза той, — и той за мен няма стойност, освен когато си намеря моята нежна съпруга… Но дайте друго име на този палат; наречете го палат Фарсети, на името на моята нещастна съпруга.
— Вашето желание ще бъде изпълнено, благородни Марино — отговори Антонио Мемо. — Ние се надяваме, че с помощта на Бога ще успеете да намерите вашата съпруга и вашето дете, които ще ви дадат да вкусите в новото ви жилище щастието, за което копнеете! Чувате ли глъчката на Сан Марко? Народът е събран на площада. Да отидем заедно в ложата и да обявим решенията на синорията!
Едно необикновено зрелище се откри пред очите им. Камбаните на Венеция гръмко звъняха, една грамадна тълпа се бе струпала от Пиацета до Сан Марко, от палата на дожовете до Каля Марчерия. Мълчание царуваше сред тия многобройни маси.
Двамата благородници се показаха сами в ложата, след тях нямаше никакви лакеи, нито стафиери, покрай колоните нямаше нито войници, нито полицаи.
Този израз на доверие достави истинско удоволствие на народа, който почувства, че неговите господари са и негови приятели.
Гръм от аплодисменти се разнесе, но по един знак на Марино всички станаха внимателни.
— Венецианци! — извика Марино с развълнуван глас, — аз ви съобщавам тържествено, че уважаемите сеньори са гласували всеобща амнистия с единствената цел да ви задоволят и да ви направят щастливи. За нов дож е избран достойният управител Антонио Мемо. Венецианци! Дайте му цялото ваше доверие и вашата почит. Молете небето, щото той да живее още дълги дни, понеже в негово лице ще намерите винаги един господар, строг и справедлив едновременно!
Народът отговори отново с френетични акламации. Антонио Мемо целуна Марино.
Тази сцена бе едновременно грандиозна и затрогваща. Навсякъде камбаните биеха. Навсякъде народът изразяваше въодушевлението си.
— Да живее новият дож Антонио Мемо. Да живее великодушният Маринели!
Тогава бившият управител взе на свой ред думата:
— Моят пръв дълг, преди да встъпя в длъжност — каза той, — е да ви съобщя от мое име и от това на синорията, че справедливост най-сетне е отдадена на Марино Маринели, комуто се дава благородство, както и на неговата съпруга и на тяхното потомство.
После Антонио Мемо напусна ложата, акламиран от тълпата.
Той седна на своя златен трон и процесията веднага започна. Дожът, носен триумфално от слугите на палата, направи три пъти кръг около големия площад, последван от Марино и всички сенатори, накичени с най-хубавите си дрехи и всички техни значки, преди да влезе тържествено в Сан Марко.
Там епископът благослови новия дож.
Традиционната церемония на сватбата на дожа с морето бе извършена според обичая.
Задоволството бе общо. Целият ден тълпата се разхождаше по улиците и площадите, изпълнена с въодушевление и надежда. Новото управление вдъхваше доверие във всички без изключение. Напразно някой би търсил следа от недоволство сред тези хора.
Името на Марино Маринели бе в устата на всички.
Щом церемонията бе свършена, той изчезна; бе побързал да уреди личните си работи, да намери съпругата и детето си.
Когато излизаше от Сан Марко, той се срещна внезапно с Горо, който бе потънал в пот и обзет от голямо безпокойство.
— Какво има? Откъде идваш? — го попита той.
— Ах! — извика робът отчаяно. — Негърът носи на сеньор една тъжна новина. Той пристига от остров Сан Николо.
При тия думи Горо замълча, като че ли бе трудно да изкаже остатъка от мисълта му.
— Хайде, говори! Какво прави на остров Сан Николо?
— Двамата рибари помолиха негъра да отиде. Той отстъпи на молбите им и тръгна. Сеньор си спомня, без съмнение, че вечерта, когато той и неговият роб щяха да загинат, дожът стреля от ложата и засегна две лица. Сеньор знае ли ги? Двамата рибари, които осведомиха негъра, самите са избягали като по чудо от смъртта. Една от жертвите е един гондолиер, който е умрял веднага. Другата е старата просякиня… Луала!
— Как! Нея ли улучи куршумът на Луиджи? Ах, бедната Людовика! Какъв удар за Мен! Майката на моята майка; тя, която в миналото е бдяла над моята съдба, над здравето ми. Бедната Людовика! Тя страда повече, отколкото моят баща! Кажи ми, мъртва ли е! Какво ти разказаха рибарите?
— Първият куршум на дожа ударил гондолиера в челото, той се строполил веднага. Бил мъртъв. До него се намирала Луала, която проклинала с цяло гърло злодеите и възхвалявала високо смелите дела на сеньор. Тя естествено послужила за прицел на лудия; сеньор знае останалото.
Марино едва сдържа мъката си; Людовика Марчело, неговата баба, бе загинала заради него, излагайки се само заради него на безброй опасности.
— Тялото на гондолиера било веднага дигнато — продължи разказа си Горо. — Когато старата Луала била тежко ранена, двамата рибари се смилили над нея, вдигнали я и успели да я пренесат до стъпалата край водата. Там те отново я поставили върху плочите, превързали ранената й гръд, дали й да пие: с една дума направили всичко, за да облекчат страданията й.
— Те са имали добри сърца! — произнесе Марино, покъртен от тази затрогваща простота.
— Най-сетне Луала се възвърнала в съзнание — добави Горо. — Двамата мъже я попитали тогава къде желае да бъде пренесена, понеже поради голямата тълпа и невъобразимия шум тя не можела да остане повече върху стъпалата на кея. „На остров Сан Николо“, отговорила тя. „Там Луала иска да умре; долу в развалините на вилата Маринели!“.
— В развалините на вилата Маринели! — повтори Марино развълнуван. — Тя иска да изпусне последната си въздишка в своята отшелническа колиба, под развалините на палата на нейната дъщеря.
— Двамата рибари изпълнили желанието й — продължи Горо, — и я пренесли през нощта на остров Сан Николо. Когато тримата стигнали на посоченото място, един от рибарите попитал Луала дали не желае да доведе някого при нея в колибата, но тя отказала. „Нека заведат Луала в нейната изба!“ казала тя. „Да я поставят на леглото й от водорасли!“. Добрият човек не настоял повече, отнесъл просякинята върху леглото й, повикал жена си и й казал да се грижи за болната, да й дава вино или царевичен хляб, когато пожелае.
— Но къде срещна тия двама рибари? — попита Марино. — Познаваш ли ги?
Горо му заяви, че те го бяха намерили по искане на старата Луала.
Негърът Горо отиде на острова и когато пристигна в избата, намери болната, бореща се със смъртта, агонизираща вече. Тя позна веднага верния роб и събра всичките си сили, за да изрази едно последно желание; тя иска да се прости със сеньор, преди да умре; тя иска да го види още веднъж, за последен път.
— Да побързаме Горо, да изтичаме при нея! Може би ще имаме щастието да й върнем живота!
