решителен човек се яви внезапно: този човек бе Антонио Мемо.
Без да се колебае нито секунда, той се отправи към стълбите, решен да не отстъпи пред нищо, но да спре кръвопролитието.
— Направете всичко възможно! Спасете всичко, което можете да спасите! — му казаха съветниците.
Когато той пристигна в големия салон на долния етаж, веднага си даде сметка за положението. Войниците от арсенала, притиснати в различни точки, оказваха излишна съпротива и бяха осъдени да паднат един след друг. Тълпата вече бе достигнала до входа на залите; клането беше близко и неизбежно.
Мемо се информира за съдбата на осъдените.
Един лакей, който случайно се намираше наблизо, го отведе до стражата. Забеляза тогава негъра, после Маринели, който се разхождаше нетърпелив, възбуден.
Около него се намираха много войници, въоръжено от главата до петите, които бяха готови да умрат, отколкото да изпуснат пленниците.
Но Антонио Мемо влезе бързо в залата и се отправи към Маринели.
— Вие знаете какви са събитията — каза той. — Знаете ли средство, за да се избегне революцията?
— Аз вече молих много офицери от стражата да ви кажат, че само аз мога да спра кръвопролитията — отговори сухо незаконнороденият. — Те, обаче, не пожелаха да сторят това. Сега е вече твърде късно. Народът е навлязъл в галерията; никой не може да го спре.
— Опитайте каквото може! — отвърна Антонио Мемо. — Ако вие успеете да потушите тази революция, ще ви спася живота, на вас и на вашия роб!
— Какво говорите, Антонио Мемо? Вие не разполагате вече с живота ми! Обаче аз признавам, че вие отказахте да подпишете моето осъждане на смърт и съм ви благодарен; за вас и за Венеция аз ще направя усилия да спра тази разбунтувана тълпа. Обичам твърде много моето отечество, за да го оставя да загине в една братоубийствена война.
— Ето достойна дума на един човек! — отговори Антонио Мемо. — Вие имате действително дълг, геройския и свещен дълг да спасите Венеция.
— Извинете, благородни управителю — произнесе Марино с важен тон. — Революцията не е избухнала под моето влияние, а вследствие престъпленията на инквизиторите. Терорът пожъна своите плодове. Народният гняв се таеше отдавна; той трябваше да избухне. Не, аз лично не се страхувам от никакво обвинение. Аз просто отмъстих за моя нещастен баща, когото една банда злодеи бяха убили. Но ние нямаме време да разговаряме. Върнете се на първия етаж, в заседателната зала, и ме оставете да усмиря народа!
Марино излезе свободно от стражата, премина голямата зала и стигна под колоните в момента, когато яростта на тълпата бе достигнала върха си. Войниците, подкрепени от стражата, правеха последно усилие да задържат разбунтувалите се, но повечето от тия нещастници бяха изклани един след друг, жертви на един дълг, който вече не съществуваше.
Внезапно Марино се яви между колоните. Той беше без оръжие: неговата висока и внушителна фигура направи впечатление на всички.
— Марино Маринели! — извикаха от всички страни. — Да живее Марино Маринели! Долу дожа! Долу инквизиторите!
Войниците от арсенала се оттеглиха. Антонио Мемо бе се промъкнал зад Марино Маринели и бе заповядал ниско на един офицер да прекрати битката.
— Назад, деца на Венеция! Назад! — извика героят, издигайки ръце нагоре. — Не разрушавайте това, което е притежание на дожовете, което е национален паметник, пазете го! Свалете оръжието! Чувате ли ме?
— Чуйте, чуйте какво казва Маринели — завикаха първите. — Чуйте нашия приятел. Той още е жив. Спасил се е от палача.
— Излезте от тази галерия ви казвам! — повтори Марино, обръщайки се към първите. — Оставете ме да ви говоря и призова към благоразумие. Да, последвайте съвета ми, напуснете това място и успокойте вашата омраза, когато тя няма вече основание да съществува!
Но тълпата не можеше да се успокои.
— Да ни кажете за това ли сме дошли! — извика един колос, чиято буйност се бе разпалила в сражението. — Ние правихме това място! — извика той, размахвайки остатъка от една сабя, която, държеше в ръка.
— Говори ни другояче! — произнесе втори. — Поведи ни към победа! Не си ли наш водач? Долу кървавите съдии!
— Венецианци, знайте, че аз вече съм ги наказал със собствената си ръка! Инквизиторите вече не съществуват! Оттеглете се! Оттеглете се, хора на Венеция! Оставете ме да ви разкажа от височината на тия стъпала какво се е случило и какво ще се случи!
Думите на Маринели намериха отзвук в тълпата.
— Чуйте го! Чуйте какво казва Марино Маринели! — извикаха хиляди гласове.
И тълпата, внезапно станала кротка се оттегли, за да даде свободен път на героя…
— Аз съм тялом и духом ваш — започна той. — Оставам с вас. Войските от арсенала сложиха оръжие, направете като тях! Тази борба е срамна, безчестна за националната чест. Узнайте, че виновниците не съществуват вече. Тримата инквизитори, управителят на Сан Марко, великият капитан и омразните сенатори са мъртви. Достатъчно кръв е пролята вече! Прекратете борбата! Знайте, че нова страница се открива за Венеция! Узнайте имената на тия, които са изкупили престъпленията си. Единият се наричаше Виторио Карманиола! Другите двама бяха Томасо Дандоло и Марко Контарини. Техни съучастници бяха Тадео Моро и Силвио Зиани! Те бяха убийците на моя баща, дожът Гримани! Мир на душата му! Леандро Малатеста, Даниел Фоскари и Енрико Бордоне също изкупиха престъпленията си!
— Твоята омраза е наша! Твоето отмъщение е и наше! — извикаха едновременно много гръмовити гласове, продължели от хиляди други. — Марино Маринели е освободил отечеството си от тираните, които го подтискаха. Да живее Марино Маринели! Ти си отсега нататък наш дож, нашия господар и баща!
Едно неописуемо въодушевление обхвана тълпата. Мнозина предложиха да го понесат триумфално.
Благородният незаконнороден почувствува за пръв път от дълги дни една чиста радост…
Обаче той отказа да играе ролята на демагог.
— Чуйте ме, мои приятели! — каза той. — Аз не искам корона, нито дожовата мантия! Папата вече ми бе предложил своите, но аз се отказах от тях, от страх да не жертвам спокойствието на Венеция за моята амбиция. Сега отново се отказвам от короната, макар че вашето предложение за мен е най-голямата почит. Подирете друг дож!
— Не, пие искаме теб за наш дож! Ти си новият господар на Венеция! — викаха хиляди гласове. — Да живее Марино Маринели!
— Чуйте ме още веднъж, хора на Венеция! — отговори героят с глас, който вълнението бе направило леко треперещ. — Умолявам ви да сложите оръжието и да се приберете в домовете си. Аз пося гаранцията за мира и правата на всички ви! Вие ще имате едни дож, едновременно енергичен и добър. Ще имате един нов Съвет на тримата, избран измежду най-достойните граждани на републиката. Неговата работа ще бъде открита и благотворителна!
Тълпата разбра.
— Долу оръжието! — извикаха от първите редове. — Да живее новият дож Марино Маринели!
— Аз ще остана между вас, докато редът бъде окончателно въдворен и моите обещания изпълнени. Когато това дело бъде привършено, ще ви напусна, мои приятели! След националния дълг, други длъжности, мои частни ми налагат да замина. Знайте, аз имах една любима жена, вярна, добра: тия мизерници я грабнаха, както и детето ми. Аз не ги зная къде са, но ще ги търся до края на света, до свършека на дните си, ако трябва! Още веднъж приятели, заклевам ви да се оттеглите, да се приберете мирно в домовете си. Вие ще узнаете утре кой е вашият нов дож! Аз оставам при вас до момента, когато всички ще дойдете да изразите вашето задоволство.
Бурни викове и аплодисменти заглушиха последните думи на Марино.
— Да живее великодушният Маринели! Да живее великият дож!
