Марино узна без мъка волята на своя брат под тази официална заповед. Той вдигна очи към ложата… Луиджи се кикотеше. Този кикот беше нещо диво, демонско…
Така дългоочакваната и желана минута, последният момент, часът на удоволствието бе най-сетне настъпил; той направи жест с ръка… Николо Стено и няколко сенатори се доближиха до балкона. Зад тях стоеше един слуга, държейки запалени свещи.
В далечината тълпата бушуваше като някое езеро, оковано между стръмните си брегове, и глухият ропот непрестанно се увеличаваше.
— Дожът започна да разбира смисъла на това вълнение; той забеляза най-сетне, че това вълнение на народа не бе от нетърпение, както през хубавите дни, а от омраза срещу престъпленията на държавата.
Луиджи отново направи знак с ръка.
Николо Стено, който очакваше този жест с трескаво нетърпение, духна пламъка на свещта…
Екзекуцията започна.
Палачът извади своята брадва и я наточи бързо. После помощниците му се хвърлиха върху Фалие, за да го повлекат насила върху пъна, но безстрашният благородник отблъсна гордо двамата помощници и им даде да разберат, че сам ще подложи главата си на палача.
Той пристъпи към фаталния пън с твърди и сигурни крачки, после коленичи…
Брадвата на Бурони процепи въздуха като стрела. Главата на Фалие се търкули върху естрадата, струя кръв бликна.
Помощниците взеха тялото на ръце и го хвърлиха настрана.
Оргосо зае мястото на приятеля си…
Марино изпита голяма болка от това зрелище, той се бе обърнал и криеше лицето си, сдържайки сълзите си.
Внезапно държанието на народа взе явно враждебен характер. Тълпата приличаше на разбунен мравуняк.
Войниците, държейки готови оръжията си, очакваха заповед за стрелба.
Луиджи и съветниците не произнесоха нито дума. Те гледаха с няма ярост това море от викащи глави. Като че ли цяла Венеция внезапно бе хвърлила маската си и прекъснала карнавала, за да изрази на своите господари недоволството си.
През това време благородниците от ложата изпълняваха студено своята работа. Николо Стено се бе върнал на балкона и се готвеше да чете акта за осъждането на Марино Маринели и неговия чер роб.
Но зловещото четене изгуби тоя път своя тържествен характер. Гласът на Стено се заглуши сред виковете и проклятията…
После, в момента, когато духаше свещта, когато Марино и Горо се качваха върху естрадата, силно раздвижване настъпи в тълпата. Тя нахълта в останалото свободно пространство на грамадния площад и започна да освирква управлението под самите стени на палата на дожа.
— Долу синорията! Долу дожа! — крещяха хиляди гласове, по-силни и по-заплашителни един от друг. — Марино Маринели не трябва да умре! Вече много кръв е пролята.
Луиджи побледня от гняв. Той стана от стола си и отправяйки се към съветниците, им викна:
— Нека войските да настъпят и да накажат тези каналии!
Веднага сенаторите напуснаха ложата и се отправиха в коридорите, за да предадат на стафиерите заповедите на Луиджи.
Дожът също напусна ложата.
— Освободете го! Да живее Марино Маринели! Да хвърлим долу ешафода! — викаше от всички страни тълпата. — Марино е приятел на народа!
Бунтът или може би революцията започваше.
Войската, послушно оръжие, изпълни работата си. Манифестантите бяха разгонени със свирепост, бити със саби и прикладни удари.
Викове на болка, на безпомощна ярост се разнасяха. Понеже нямаха оръжие, хората отговаряха с хвърляне на камъни на атаките на войниците.
Скоро борбата взе ожесточен характер. Нови групи пристигнаха въоръжени до зъби. Войските съсичаха гражданите. Последните убиваха войниците.
И върху този грамаден театър, какъвто представляваше площадът Сан Марко, над тази смесица от ярост и кръв, денят се заличи, малко по малко при монотонното биене на камбаните.
50. Революцията
Синьорията пожъна онова, което беше посяла.
Народът, потискан от Съвета на тримата, отхвърли неговото иго. Той се освободи от престъпленията на управлението и реши да ги накаже.
В действителност, дожът и синорията изкупиха сами престъпленията на Висшия съвет.
Тълпата не само се въоръжи, но и се организира с учудваща бързина. Тя завладя моста Риалто, който съединяваше двете части на града.
Големият канал вече бе покрит с множество гондоли, пълни с въстаници.
Повикът на всички бе еднакъв:
— Долу дожът и инквизицията! Да живее Марино Маринели!
Заплашителните викове се разнасяха из цяла Венеция, в уличките, както и в големите улици, върху площадите, както и върху каналите.
Един наблюдател, поставен на височината на Сан Марко, би могъл да забележи две редици гондоли, отправящи се към центъра на града. Едната се отправяше към арсенала; другата спираше на Пиацета, където мъжете и жените, въоръжени до зъби, слизаха в голям брой и бягаха при сражаващите се.
Виковете на сирачетата се смесваха с тези на вдовиците на жертвите.
Забелязваха се също жадуващи отмъщение и разплата нещастници, които Стаите на истината бяха направили инвалиди за цял живот.
Положението на сенаторите ставаше много деликатно, понеже дожът не бе вече господар на себе си. Той правеше дивашки движения: очите му бяха приели лудешки блясък. Лудостта отново го бе обхванала.
Съветниците, събрани на извънредно заседание в голямата съвещателна стая, имаха неотложната задача да вземат бързо и енергично решение. Може би още имаше време да потушат революцията.
Вече множество работници бяха тръгнали за арсенала; висшите офицери на флотата и армията бяха получили заповед да изпратят подкрепление в палата и да извадят артилерията.
Антонио Мемо се опита още веднъж да отклони сенаторите от този варварски и жесток план, да ги поведе в пътя на преговорите, но постъпката му остана без успех.
Мнозинството счете, че е вече твърде късно да се променя тактиката, а и дожът викаше заповеднически за жертви и за кръв.
Виковете на тълпата ставаха все по-буйни. Народът проявяваше омразата си.
В този момент двама офицери влязоха в залата на синорията. Те бяха отчаяни, разочаровани.
— Всичко е загубено — казаха те. — Стражата не може да удържи вече. Нашите войски отстъпват към палата. Ако подкрепленията не пристигнат навреме, всичко е загубено; народът ще нахълта даже в палата.
При тази новина, страшна в своя лаконизъм, сенаторите подскочиха от столовете си; една бясна ярост обхвана дожа.
— Да се застрелят всички! — извика той. После стана и отърча към залата с оръжията.
— След няколко минути помощните войски ще пристигнат, уверявам ви! — отговори Антонио Мемо, обръщайки се към офицерите. — Бунтовниците ще бъдат обградени от всички страни, избити или заловени.
— Но палата може вече да се сметне за загубен, сеньор — казаха двамата офицери. — Народът е заел моста Риалто, ключа на Венеция, така да се каже. Подкрепленията не могат никога да извършат едно двойно движение.
